Друга версия на Лунната соната в до мажор

"Когато се изоставя и се гътна,
ще забравя
върху кожата ти
1001 разгонени стихове.
Ще глътна шифъра.
Ще си останат неразгадаеми
за стихийните изследователи
след мен.

Ще вземеш с тях Нобеловата награда за енигма."
ANGеl

остави го шифъра - други
да си блъскат главата над новия Бермудски триъгълник,
завлякъл в дълбините си знайни и незнайни
откриватели с ясни намерения да го похитят
"Титаник" още не беше измислен,
когато предрекоха, че айсбергът на колосалната ми нежност
ще се сблъска в корпуса му - разтърсен
от фриволните вълни изпълващи - какъв триумф
на сетивата да доминират над рационалната глупост -
напиши със ноти трескави Лунната соната - когато луната
легне безбожна до езерото с лилиите палави да се целува -
нека протежението на бедрото ми ти бъде партитура,
ключът сол е скрит във ямката на шията,
по която лебеди черни танцуват валс
и галят в такт гърдите настръхнали -
в маранята се носи последният акорд, обгръщащ
талията на територия недостатъчно изучена,
която и Одисей не посмя да прекоси,
защото аз съм истинската Сцила и в ждрелото си
оплитам и ноти, и партитури, и Страдивариус
само може да изкара читав звук от мен...
изсвири ми "Фюр Елизе" и ще потъна блажено
в лоното на забравата, а теб ще те даря
с вечността

30.09.2009

Дочут слух

някъде бях чула
на някой премъдри мислител
великата мисъл, или може би
съм я прочела в погледа ти, по устните,
които знаят как да пишат по кожата ми приказки, мълчейки,
или вероятно съм я видяла на улицата, в метрото,
на работното място, където винаги ходя
с минижуп и плътно прилепнала риза с разкопчано горно копче,
в което се концентрират похотливите погледи на колегите ми,
че мъжете флиртуват с жените, прекарвайки задължително
през главата си идеята за секс, като чукането с обекта на флирта е диво,
смесено с много пиячка, хубав минет и за десет – мацката
винаги казва какъв невероятен жребец е той, как тялото й
се е топило в умопомрачителен екстаз под грубите му ласки и че
това е най-хубавото й чукане досега, простенвайки отново в ухото му,
докато за жените – Пандори с леопардови стойки и ненаситни погледи,
впити на друго място, или просто самотни укротени хиени,
представящи се за млади и сочни блондинки по сайтовете, които
бършат сълзи с престилките си, докато готвят лучена супа
и жулят евтино вино, или припадат по поредната турска сапунка
от осем вечерта, флиртът е изкуството да съблазняваш с чувство,
без да влагаш никакво чувство, сиреч – раздават го актриси
от някой касов Холивудски филм, в който мъжете са само статици –
мадамите играят и мъжките, и женските роли,
а режисурата и сценарият не са ничии други, освен техни, за което
ще получат трънен „Оскар”, когато се преселят в Райските селения
и премитат на Господ чертога, навили ръкави и нагазили до коляно в водa...
абе амиго, в какъв свят живеем, моля те – вдигни щорите и пусни
слънцето да разходи лъчи по недосъбуденото ми тяло,
докато ти ми правиш кафе и препичаш филийки,
а аз ти обещавам, че тая вечер ще го играя примерна
и изобщо, ама изобщо
няма да флиртувам с теб

28.09.2009

Интервю с вампир

Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона,
и скръсти протяжно ръце отпреде до тялото.
Аз съм нещастница по рождение, идвам при тебе
с молбата едничка душата му в откуп да взема.

Ще вземеш душата му – ухили се Дяволът тихо, –
ако дадеш ми слуха си в замяна за туй дело.
За какво ти е, нали без него не искаш да чуваш
как тълпата крещи и осъжда ти името грубо?

Отдолу с викове яростни разлюляваха въздуха
шепа фарисеи с кървящи очи и провиснали меса.
Аз стоях на стълба облактена и крепях небосвода
да не падне върху гората от кухи и черни лица.

Слуха ми... с удоволствие. Нека никога не чуя
онези думи, които пробождаха сърцето ми с нож.
Готова съм и по-далече за него да ида. До края...
Само върни ми го, глухотата не ще е порок.

Добре, но за да минеш по-нагоре, ще трябва
да взема и очите ти – лукаво отвърна ми Дяволът.
Без тях не ще го видиш вече, съгласна ли си
в мрак да го целуваш и в мрак да си идеш оттук?

Очите ми... не зная. Май твърде много искаш ти.
Но аз ще ти дам по-добри очи – побърза Дяволът, –
с които ще прегърнеш изгрева метличин. Да?
Добре, вземи ги. Само нека да го пипна вече...

От близката до нас река хор притихнали звуци
повтаряха: “Не му ги давай! Не му ги давай!”
Но воплите им изтъняваха и свиваха в един,
а вятърът надуваше си свирката упокойна.

За да стигнеш до върха на стълбата, ще трябва
двоен откуп да получа – Дяволът трепереше.
Сърцето си и паметта ми дай и точно на часа
ще ти го върна жив и със почести богати...

Сърцето ми... И паметта. Но как ще го позная?
Това е тъй жестоко! По-добре сега да умра...
А Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
Но аз ще ти дам ново сърце и памет златна.

Откажеш ли, няма да го изкачиш това стъпало,
никога няма да си върнеш любимия мъж
и във самота ще се скита духът ти навеки...
Бледа сянка легна на лицето ми. Нямах избор.

Добре. Вземи ми и сърцето, и паметта злочеста.
В миг ми грейна пред очите и юмрук отпуснах.
Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона.
Не зная, отвърнах. И какво диря тук не зная.

20.09.2009

Вакханка

Какво ме гледаш? Вино да ти сипя?
И докато пиеш, ще разкажа за себе си.
Не искаш да говоря? Добре, да помълчим.
А ти ще галиш с поглед мойта гръд.

Откъде си? Със вятъра пристигнал си.
Обрулил на годините препускащи цвета.
Преплувай и очите ми. Океан са. Искащи.
От виното ще се почувстваш като бог.

Вертепът нощен те омайва със глъчта си,
с песните и знойните танцуващи тела.
И Господ би отказал да почива във неделя,
ако знаеше за това място на греха...

Нима за теб е важно с мен да се занасяш?
Но виното размътва мозъка ти трезв.
Краката ти омекват, кръвта заплиска
и блъска се в слепоочието на миналия ден.

Нощта преваля в чашата ти празна
и ръката ти отпусната на коляното седи.
Не сме помръднали оттук, а сякаш двамата
във две посоки движим се отпреди.

Но ще се срещнем може би по изгрев,
когато в огледалото ще видиш моето лице.
Стояща зад тила ти, ще се усмихвам.
И ти ще разбереш колко всъщност сам си...

19.09.2009

Среща с непознат

Ти си една от седемте ми музи.
Другите ги застрелях – в утрин прохождаща.
Да бяха девет, щях да ги заставя да ми пеят,
да танцуват и възпяват името ти нежно.
А те – шайка разгонени кучки,
все се търкаляха надрусани в тъмния подлез,
във който стърчаха спринцовки
и празни шишета. И вонята на урина...
Така и не закърпих душата си изпросена.
Разнищи се по ръбовете от носене
на едни и същи дрешки демодирани, в които
не побирах тялото си кръшно. И крещях.
Все се състезавах. С влаковете, времето, хората.
С прогнозата за времето, кучетата, суетата.
С музите си олигавени. С клошаря.
С твоята обсебваща неточност,
с която фиксираш часовника измислен
в главата ми. Когато не съм заета
да мисля за теб по двайсет и четири часа на ден.
През останалото време не спя,
а будувам с затворени очи в оня коптор,
където музите се разпищолваха наволя,
кискаха, навличаха секси бельо, слагаха перверзно
червило и тръгваха... преди да им светя накрая
маслото с пистолета, взет назаем.
От кого – все тая. Всъщност не помня
къде точно срещнах човека, който пазеше
специален патрон за мен. Само каза, че
на невисокосна година среброто носи нещастие,
и пъхна патлака в ръцете ми...

14.09.2009

В окото на Циклоп

/на Rainy/

Кой те ослепи, Циклопе? Сина Лаертов ли?
Или стана жертва на Посейдонова глупост?
Та от твойта слепота родих се, несетила вик.
И зов. И ласка. Гола и боса – като разрошен
ураган. Като плача на подивели нощни феи,
откъртили във теб тектонска твърд надвиснала.
И запратена на дъното на силната ти гръд,
наедрях до големината на грахово зърно. В окото ти...
Нима морето не успя да те проводи сигурно
до другия бряг, където със стихиите вилнееше?
В пещерата приглушена се спотайваха коварства.
Но пи от виното. А по червенината му пробягваха
воплите ми глухи, отекващи в кръвта в главата.
И тялото ти натежало се отпусна, тъй както
аз набирах мощ в незрящото ти око – око на буря...
И тъй нарасна мойта сила, а ти ослабваше -
и в красотата ми неподражаема се оглеждаше.
О, погубни Циклопе, ти създаде ме от себе си
и от света във себе си ме скри – подобно мида.
Ще те възнаградя с целувка и за последно
ще прелетим над зейналата във несвяст вселена...
Макар и сляп, ще седна царствено на раменете ти,
и заедно по-силни ще хвърлим камък по злосторника.

14.09.2009

В лудницата

За лудницата съм, ти казвам.
При лекарите с белите престилки.
И болните – по-нормални от буден сън.
Защото в живота си вървя насляпо.
Като безобразен сомнамбул.
Та за лудницата ти говорех.
Там ще ми дават успокоителни –
три пъти дневно. Като на другите.
Но нали съм хитра, ще ги крия под езика.
А после – ще ги хвърлям в кошчето.
Ще се сближа с пазача тлъст.
И той с една душа греховна крета.
Ще вижда във очите ми корабчета плуващи.
А аз от него ще изтръгна смисъла,
с който ще залостя илюзиите отвън.
Ще ги залостя, но преди това
ще си потърся лек за стигмата на раните.
За слабостта си да отглеждам път,
през който огледалото достига края, знам.
Ще счупя тънкия витраж и с кристалите
ще нарисувам своето царуване
по абортиралите вени на стената.
Начертала картата в главата си,
ще се внедря в отбора на побърканите.
При тях се влиза само с пропуск
и всеки нов е враг. Ще трябва да побързам.
Животът им – на счупен рог приличащ –
е безподобен. Няма и за бог да прости.
А тук отвъдното си няма име...
Във този дом, от грешки и страдания лишен,
във пот, и кръв, и крясъци затънал,
ще сипна капка ум у всеки за разплата.
И дала предусещане за дъжд,
ще се взривим във здрача с гръм.
А със свободата си на изпроводяк
ще можем ли да се нахраним някак?
На лудия му дай окови. И врата за блъскане.
Главата остра е и ще я разбие.
За да полети към нищото щастлив.
За лудницата съм, ти казвам...

07.09.2009

Кашмир изсипва коприненото от миглите си

Слънцето пише санскрит по вадите пясък
и рони пъстрокъдрата дъга, опасала Кашмирската долина.
Покривът на света се привежда леко
и целува по нослето
Рая на земята. Детето се разделя с възрастния си.
Ладакх е стар дракон –
от ноздрите му бълват обещания за щедро лято.
С урожай от нега и кехлибарена наслада
с наниз кубчета лед – наместо планина от ледници...
Вятърът реди домино
и по наклонените кули - дом за каторжници,
изтърсва последните си дребни. За свободата си.
Вакханалии от змии изгризват безпощадно
тюрбана на времето и складират черното
от опашките си в пясъчниците – задруга на червеи...
Изтичат минутите като по учебник. Поклонници
на малки дяволи, скрити в преддверията на храмовете.
От толкова много богове земята е заприличала
на разорано пасище – капан за наивници.
Тишината жигосва. Коприната тъче забрава.
Сякаш сърцевината
на най-сочната ябълка е оставена да изсъхне на пазара.
Подобно очите на погубена девойка,
сляла се с последния си танц – разкъсана огърлица...
Студените пръсти на неясен крадец
ограбват всяка нощ сънищата на цветята. Безлунно е.
И прилича на отрязък от приказка, а всъщност е
къща-лодка, спусната по водите на буйно минало,
мъртво настояще и непредизвестено бъдеще...
В Кашмир се събират и разделят три пътища.
По който и да поемеш, ще обърнеш часовника,
ако приютиш истинския оазис сред миражи-грешки.
На арената на някогашни битки
пясъците са пунктирали могили-съкровищници.
Там проблясва бисерът, притежаван от стотици народи.

03.09.2009

Бележки:
Покрив на света – планинска верига Хималаите;
Рай на земята – Кашмирската долина.