Хелоуин

Пиян, Светещият Джак пристига на гондолата си от грехове.
Носи тиквен фенер и малко дребни, с които да залъже
съвестта си омерзена, че има път към Страшния съд...
Може да е във венчелистчетата на цветята с восъчни лица.
Или скрит в звънкия смях на пеперудите. При мъртвите не е.
Скиталци - бостанско плашило за вещици на два крака и
нахална, разпънала паст в усмивка злобна тиква - тръгват
пеша по червеното килимче към Голготата между двата свята.
Дванадесет пъти удря часовникът стенен в нощта на Светиите,
но тиквата не се превръща в каляска. А принцът е просяк,
недоизлъгал Дявола. И въгленът сега прогаря сърцето му,
както врящият котел попарва ръцете на сумрака и ръси страх...
Харпунът на Луната недостига на прободе нещастника в петата му
и лови безгласи риби с огромни хриле. Небето притъмняло
се разчупва като стомна и оттам пълзят ужасни привидения.
Срещата с Долната земя обещава да е купон с много храна
и музика до дупка. Джак все още пътува на автостоп и огньовете,
покрай които минава, го връщат в родния край. Глътка бренди
дълго мислено грее гърлото му, а едно детенце, облечено
като пират на кораб, го дърпа за дрехата и му иска лакомство.

30.10.2009

В откуп

със коси на самовила
ще превържа нощта
забила нокти в потните ти хълбоци
докато те язди а ти бягаш от мен
устните рушат издигнати прегради
чието сгромолясване сгъстява напрежението
между дишащите ми въпроси без отклик
и нежното безсилие на чара ми
да поразявам мълком и умирам като скот
с дъх на мускус и жасмин
обвити от ефирен силует и глас
разсъбличащ часовете до секунди
е илюзорната невъзможност да си с мен
искам да акостирам на върха ти
в теб да вселя всичките си демони
а ти мен да подчиниш с твърдта си
непознала бягството от красивата случайност
на порива да среща порив
докато стихийно не си причиним болка
болка от прокрадналата се за миг угроза
че утре и вдругиден и вподругиден
няма да поискаме ръцете да оставят повече йероглифи
по гърбовете ни сякаш пишат послания
и в спорадични шумове
да притихва моята зависимост в теб
а ти да ставаш все по-зависим
и уязвим
каквито всъщност ни прави любовта
след като е облизала самодоволно останалото
плюс разума

10.10.2009

Сиромашко лято

На червен кон пристига и иска ръката на циганка.
Не вярва в поверия, поличби и лоши знамения за дъжд.
Ще разхвърли сивото от облаците, сукман ще ушие
на старицата грохнала с поглед на крехко врабче.

Ще закипне виното във бъчвите. Хляба златокор
ще обърне в нощвите. Ще избърше от окото сълзата
на ковача с груби ръце. На стобора ще седне и дълго
ще пие с поглед на небесния керван от стомната лека...

После, после ще дойде при мен и песен ще ми запее.
Ще завие съня ми, детството мое свидно ще върне.
На есента ще подготви мегдан... Моля се и моята зима
от душата да пропъди сиромашкото лятно момче...

08.10.2009

Сън

Единствено в съня се срещаме.
Течем под кожата на стари тайни.
Аз търся те из рукналите изгреви.
Ти мен в негата си намираш ме.

Преследваме неведоми пътеки,
пленили стъпките на утринна роса.
Ще бучнеш цвете в моята коса,
ще плисна с ръка вода в нозете ти.

Ще се засмееш, ще ме сгълчиш.
И тихо ще ме привлечеш до себе си.
Нали съм като пиле и от майка си
се дърпам. И ти се мръщиш...

И после приказката се повтаря.
Поляната запазва очертания горещи.
До новата луна, когато със телата си
говорим. И света ухо отваря...

08.10.2009

Потоп

облечи бяла риза на зазоряване
и с поглед надхвърлил годините подири да зърнеш
гълъба, който ти изпратих от ковчега на Ной
да те срещне – къс изумруден архипелаг, стърчащ
над разкрехнатите двери на строги канонични проломи –
стражи на призрачни подземни светове
и демони котви

благата скрита вест е да ме чакаш
търсиш
и намираш в свредлото на разбиващите митове
по изгубени вселени, покълнали в шепа пръсната надежда
над буренясалите пръсти на кръстоносци-ветрове
виното завкиснало е в гроздето
като преглътната сълза подир обида

виж ме сред облаците – пастори на съновидения -
колко съм изящна
малка
лека
почти осезаема – като споделено мълчание -
почти разгадана – легенда,
доверчива капка дъжд, която ще измие
и последната фикция, че гълъбът ми няма да достигне
новата твърд - отвъд христоматийните подредби
на низшите човешки форми и фантазии

и открил маслинената клонка, ще ти я донесе
в Градините на щастието - знак е,
че съм жива, но сама сред чужди отбрани видове,
които не говорят езика ми, но заедно дишаме
грешките си из безпаметно дълга вода -
дори змията, която пъхна ябълката в ръцете ми,
е безобидна, а времето
монотонно изпълва черупката си, затова

изплети венец от маслината и по стълбата
на мисълта си ме догони – миналото е настояще,
а отвъдното е тук
ти и аз
сме
двете половини на огледално бъдеще,
защото тая земя, която обитава ума,
е разлютена анаконда -
оседлай я и ела да ме измъкнеш
от пипалата на мимикриращия с ужас потоп
на битийността

дъгата ще ни венчае за вечността...

06.10.2009

Мит за един неосъществен Феникс

„Не си ли луда, питаш. Ти кажи...
Тъй луда - като устрема на Ниагара.
Но по-добре с презрение ме накажи,
отколкото с любов, която в лед догаря!”

Какво догаряне, ела, сипи поне вода –
че със жаравата съвсем се сляхме.
Птицата Феникс не вирее в такава среда.
Крилете й скрибуцат и валят се из пепелта.

Поне да бях тъй устремна като Ниагара,
както казваш, или поне наполовина.
Като месинг ми тежи снагата и догаря
едничката надежда, че ще ме има.

Но дори и в свършека на утрешния ден,
когато ще угаснат моите зеници,
отново ще поискам да си с мен...
Да сложа глава на скута ти и с ресници

да рисувам дълго пътя ни, по който
ще криволичим до ботуша на Всемира.
Не вярваш ли, пътеката отваря място
за две души, открили се във нищото.

01.10.2009