В очакване на дъжда

Все някога ще дойдеш.
Ще поглеждам да те видя
да се носиш като облак чер
над разпукания път.
Ще бъде
разкопчана вечер. А може би
във утро полусънно
като бързей ще приижда смеха ти чорлав и скалист.

Ще притихвам.
По листопадната усмивка на сурохея
се изпратиш триста конници да разпитват за мен.
Ще пия вода от извора греховен
и ще копнея
да съм устните,
които ме кръщаваха до бяло.

Дотогава да те чувам смътно.
И ще бъдем рана.
Маранята розова с дъх на корен и на пепелище.
Ин и Ян.
И онази недопята песничка, която
си повтарях, докато славеят
прегризва глас в сценична треска...

Аз вярвам, че ще те видя.
Макар след сто години.
Какво са сто години самота пред един миг обреченост?
Обречи се на мен,
а аз ще се обрека на чувството
да те имам всеки път,
когато се обхване необятност.

02.05.2011

Любовта е опиат

Да се откажа от теб
е все едно да се откажа от цигарите.
Навиците ме преследват
дори насън, когато,
вместо да спя или броя овце,
запалвам сърцето си - тая угарка -
и дълго и сладострастно го пуша и мисля наглас.
Изпускам облачета тънък дим и
си представям дълга прерия
и керван неопитомени коне.
Незнаещи цената на вечното щастие,
се носим на гребена на времето
и вплитаме коси във древни върхари,
по стеблата на които плодът
гние и затлачва земята със корени
във вид на забрава със име "напукана жажда".
Но аз отдавна не пуша
и се питам какво ли правя на края на света,
защо съм запалила цигара
и виждам ли въобще коне и прерия?
Защото теб още те виждам
във оня сладострастен миг, във който
заспивам, дърпайки с премрежени очи
от цигарата си-сърце на
къдрави, пресекулчести облаци
със формата на синджири
и тук-таме любов...

Любовта е опиат, към който
се връщаме, когато сме свършили
дребните за по-силен наркотик.
А такъв
във тоя живот
няма.

24.12.2010

Разстояние съм. От несбъднатост

Разстояние съм.
От онези, чиято скъсеност
разделя, чиято неизвървяност
раздвоява, а по средата
прогнозата - сгрешена и
неразчетена в
краткотрайните жестове
на облаци-самодейци, апликирали пейзажа
с дъжд насред потопа на вегетиращите истини -
помниш ли,
и в потопа имаше смисъл?
Изкривиха се
огледалата в мен. И ми е трудно,
почти невъзможно
да прекрачвам нощем
/денем съм сомнамбулно разнопосочна/
девствения мир
на неподправената си наивна тишина,
стъпкана от бързи ходила
за из път и
за късмет.
Някога беше усещане за лунност,
а сега е парцалена и обшивката
на крехката ми незавършеност,
в която ще остана
до невъзможие объркана,
до лудост разпокъсана
и присмехулно изпръхнала
мигла,
попаднала в окото
на светофара на празното ти кръстовище.
Оттогава вали само в червено,
а от ъгъла няма кой
да запали ключа
и да пусне светъл лъч
да прониже виолетовата синева.

Неони пазят самотния град
и подстъпите му от търсещи се
от непрегръщане реки.
Разстояние съм. От несбъднатост.

17.12.2010