Вода

/на Яна Кременска/

Дъждът е твоят дом
и от въпросите
строиш си кули, за да стигнеш
вчерашните обещания,
скрепени с облачна тъга.
Обуй си някогашните надежди
и със жест уверен
се приплъзни
по водата (като слънчев лъч
по размечтаното лице на листопада)...
Аз ще те чакам
от другата страна на реката.
Ще ме познаеш
по разветите коси от сняг,
обвили и стаили дъха
на тежките вечерни часове...
Лавини, люляни в слънчевите пазви
на подножия и върхове,
ще спасиш красотата си
със ромолене,
а аз ще бъда няма да те слушам
с ледено,
почти старозаветно опиянение.
И в стъпките си тихи
ще оставим
следа от зимния хербарий
на водата, попаднала
в бялата прегръдка на забрава изначална.
Докато някой смахнат
не я открие
и разчете по памет.

08.02.2010

На М.Д.

И се криех зад маската удобна
на вечерната тъга, изпридала
валма несподелени с чашата тревоги.
Случайност бе, че здрачът-скитник
побеля до пепеливо и на устните ми
легна скришно многоточие, но в недоимък
бях. И роклята си щедро снех от себе си
и дадох я в часа на своето убийство.
За да спася оная част от себе си,
която другиму дарявах непоискано
и красях на крехкия възторг венеца.
А трябваше да се откажа да си мисля,
че дъното си няма памет. Във него
се оглеждах като за последно - жаба,
нецелуната от принц, се виех устремено
като грахово стебло до второто небе.
Ще намеря ли остатък ненаучено добро,
за което да разказват прегрешилите,
или ще остана ножът кървав във ръцете ти,
с който ти отнех завинаги
илюзията да се познаваш...

10.01.2010

Потоп

облечи бяла риза на зазоряване
и с поглед надхвърлил годините подири да зърнеш
гълъба, който ти изпратих от ковчега на Ной
да те срещне – къс изумруден архипелаг, стърчащ
над разкрехнатите двери на строги канонични проломи –
стражи на призрачни подземни светове
и демони котви

благата скрита вест е да ме чакаш
търсиш
и намираш в свредлото на разбиващите митове
по изгубени вселени, покълнали в шепа пръсната надежда
над буренясалите пръсти на кръстоносци-ветрове
виното завкиснало е в гроздето
като преглътната сълза подир обида

виж ме сред облаците – пастори на съновидения -
колко съм изящна
малка
лека
почти осезаема – като споделено мълчание -
почти разгадана – легенда,
доверчива капка дъжд, която ще измие
и последната фикция, че гълъбът ми няма да достигне
новата твърд - отвъд христоматийните подредби
на низшите човешки форми и фантазии

и открил маслинената клонка, ще ти я донесе
в Градините на щастието - знак е,
че съм жива, но сама сред чужди отбрани видове,
които не говорят езика ми, но заедно дишаме
грешките си из безпаметно дълга вода -
дори змията, която пъхна ябълката в ръцете ми,
е безобидна, а времето
монотонно изпълва черупката си, затова

изплети венец от маслината и по стълбата
на мисълта си ме догони – миналото е настояще,
а отвъдното е тук
ти и аз
сме
двете половини на огледално бъдеще,
защото тая земя, която обитава ума,
е разлютена анаконда -
оседлай я и ела да ме измъкнеш
от пипалата на мимикриращия с ужас потоп
на битийността

дъгата ще ни венчае за вечността...

06.10.2009

Мит за един неосъществен Феникс

„Не си ли луда, питаш. Ти кажи...
Тъй луда - като устрема на Ниагара.
Но по-добре с презрение ме накажи,
отколкото с любов, която в лед догаря!”

Какво догаряне, ела, сипи поне вода –
че със жаравата съвсем се сляхме.
Птицата Феникс не вирее в такава среда.
Крилете й скрибуцат и валят се из пепелта.

Поне да бях тъй устремна като Ниагара,
както казваш, или поне наполовина.
Като месинг ми тежи снагата и догаря
едничката надежда, че ще ме има.

Но дори и в свършека на утрешния ден,
когато ще угаснат моите зеници,
отново ще поискам да си с мен...
Да сложа глава на скута ти и с ресници

да рисувам дълго пътя ни, по който
ще криволичим до ботуша на Всемира.
Не вярваш ли, пътеката отваря място
за две души, открили се във нищото.

01.10.2009

В окото на Циклоп

/на Rainy/

Кой те ослепи, Циклопе? Сина Лаертов ли?
Или стана жертва на Посейдонова глупост?
Та от твойта слепота родих се, несетила вик.
И зов. И ласка. Гола и боса – като разрошен
ураган. Като плача на подивели нощни феи,
откъртили във теб тектонска твърд надвиснала.
И запратена на дъното на силната ти гръд,
наедрях до големината на грахово зърно. В окото ти...
Нима морето не успя да те проводи сигурно
до другия бряг, където със стихиите вилнееше?
В пещерата приглушена се спотайваха коварства.
Но пи от виното. А по червенината му пробягваха
воплите ми глухи, отекващи в кръвта в главата.
И тялото ти натежало се отпусна, тъй както
аз набирах мощ в незрящото ти око – око на буря...
И тъй нарасна мойта сила, а ти ослабваше -
и в красотата ми неподражаема се оглеждаше.
О, погубни Циклопе, ти създаде ме от себе си
и от света във себе си ме скри – подобно мида.
Ще те възнаградя с целувка и за последно
ще прелетим над зейналата във несвяст вселена...
Макар и сляп, ще седна царствено на раменете ти,
и заедно по-силни ще хвърлим камък по злосторника.

14.09.2009

Заканително писмо до госпожа Тъга

Не ще ми го отнемеш, г-жо по заместване.
Ще го целуваш по лицето само през трупа ми.
С жадните си пръсти душата му да оплетеш
копнееш. Надигай чашата, че ще ти е последна!

Във тоя град не си желана, г-жо Недоверие.
Не бяха ни един, ни двама твойте воини дрипави,
осъмнали с бутилка от пелин в ръка и с нож.
Кълняха се, че те обичат. А всъщност пийнали,

натирваха си участта проклета, че ще трябва
снагата ти измършавяла да допират до краката си.
И твойте устни, от които се отронва чад и плява,
да възкресяват със дъха си. От което се умира.

И дваж по-смъртоносна да си, г-жо Умопомрачение,
не ще се спреш по мръкнало пред неговата къща.
Не ще го милваш, докато спи и сънува принцеси.
Пияна до козирката, вероятно ще прегърнеш

тротоара, а утре – децата ще те сочат с пръст
и ще ти се смеят. Така че обирай си крушите
и като Хубавата Джиджи – само дето ти не си хубава –
хващай влака за Америка. Там ще си щастлива.

И не смятай да се връщаш! На гарата ще бъда аз.
Моите очи твоите блуждаещи ще срещнат.
Не се завръщай, г-жо Тъга, иначе ще те напия!
И от моста ще те запозная със света на рибите...

09.08.2009

Шут

/на Станислава Станоева/

Бях най-добрата в този живот.
И короната си носех доживотно.
Бях шут във кралска ложа, бях слуга.
За палатите на големците отговарях.

И жените им с прекрасни имена
жигосвах с тежкия печат да страдат.
Сама себе си в палача разпознах.
И блесна над главата ми бръснача.

Уви, главата се оказа остра. Оцелях.
И рукнаха вина от медни съдове.
В пиянство се улисах и не разбрах
как времето затягаше каиша си.

С усмивки аз раздавах красотата си.
Получавах силни удари под кръста.
Зевзеците се смяха и ме разпнаха
на кръст. А уж от смях не се умирало,

казват. Попадах и в открити битки,
в батареи бях. С моя ръст най-много
да им се пречкам, мислех твърдо.
Но лешоядите кръжаха над пръстта

и дебнеха ничком да падне някой,
улучен от “приятел”. Не бях добра,
а от лошотията си затънах до уши
в блатото на собствената си парадност.

От чуждата тъга замогнах и не осъзнах
на живота тежката присъда. Сама
разкъсах всички догми и бях самотна.
И на парчета се събрах. В прахта

отрих глава и се затичах да срещна
себе си, обесена на близкото дърво.
А смъртта, подпийнала в аванс,
отказа да ме прибере в царството си.

Оттогава нося си короната от тръни.
Ех, вярно, поубива ме, но е корона.
Във тоз` живот живях като слуга.
И просейки за друг, слуга оставам!

04.05.2009

Мартеница

/на Марион Колева - Мартеница/

Овцете са изведени на паша.
Разпукалата земя мами погледа
на пастиря подмладен – да я обгърне.
И кучета помахват със опашки.

Сутринта не бабата, а невестата
на сина му премете първа двора.
Да не се разсърди люто баба Марта
и да прати дъжд след стадата...

Старата е усукала бяла и червена
прежда. С нея връзва ръцете
и вратлетата на децата. Хурката.
Плодните дръвчета. И телетата...

Отколе се знае: бялото е за радост
и красота. Червеното – за здраве
и любов. Мартеници, украсени
със парички, носят благополучие.

Против уроки – се слага чесън
или вплитат мъниста разноцветни.
Палят се и се прескачат огньове.
Да няма змии и гущери в къщите.

И когато видят щъркел или цъфне
първото дръвче, мартениците
под камък заспиват. Да се оттекат
лошотиите – хвърлят се в реките.

В месеца женски и капризен
баба Марта ту се смее, ту се кара.
Наречеш ли си един ден мартенски,
такава ще ти бъде цялата година

28.02.2009

Цветята не умират, Ида

/на Мария Йорданова - Ida/

Щастлива си, когато със зората
дойде до теб на пръсти и те целуне.
По лицето ти се спусне мантия красива,
изтъкана от най-ефирната коприна.

С нея слънцето облича си децата,
да не мръзнат повече от студ среднощен.
Дори саксията вкъщи, цветята в двора,
дарени са със обич, за да възкръснат

И когато дойде време на бала пищен
да отидат, болните се оживяват,
здравите - флиртуват. На сутринта
веселието замира. Навън е тихо, тихо.

Тъй както хората живеят и умират,
за да пребъдат, с нов живот закичени,
и цветята са избрани да са вечни.
Не вярваш ли, рози пеят във очите ти.

25.01.2009

Личен хороскоп за 2009

/на мен/

С жените – Козирог шега не бива,
разбрали са го техните мъже.
Ще им угаждат, уж без съпротива,
изкъсо ще са в примка на въже…

Щастлива си, когато със приятел
се чувстваш на върха и на ръба,
но винаги в сърцето, необятно
прелива топлина и доброта!

Година на Бика сега разгаря
любов и драми, смях и веселба
и Юпитер ръка над теб поставя
и ти дарява сила за борба!

автор: Мария Йорданова - Ida

Думите

/на Станка Бонева/

Думите – хиляда бездни от възможности -
засипват като ято щъркели душите ни.
Да се пробудят – угар, попарена от дъжд, -
от злокобна черна орис да се избавят.

Думите – разрошени от вятъра врабчета -
чирикат под прозорците на дните ни,
тъжните. Няма нищо случайно. Виж как
захождат като прими липите по пътеката.

Думите – отминали с лятото вечерни часове -
дремят в нас и чакат да се повторят, когато,
изправени на кръстопът, поемем пътя си.
През бури прекосили към вечна младост...

22.11.2008

Moi et Toi (превод)

Symptomatiquement essaiment les dimanches
comme une course belle d’une rêve lointaine
Mais moi et toi – nous sommes tous les mêmes:
moi – la fille belle, toi – l’homme de la rêve...

Les couchers du soleil se rencontrent à secret
avec les éveils. En parlant, en hanche
s’effilochent leurs rêves: des fleurs,
qui embrassent ardement la lune, et pour

le ciel – aussi vert qu’une herbe frêche.
Et les ruisseaux clairs, plains du poisson
et des pierres, s’étendent tendrement
pour mettre le pied sur une terre inconnue.

Les oiseaux ailés nichent dans les arbres.
La voix du seigle se met à chanter.
Dans ce monde, créé de l’aspiration humain
nous allons avec toi jusqu’au bout du jour lunaire.

превод на френски: Мария Йорданова - Ida

вижте оригинала тук: http://gitchkagramatikova.blogspot.com/2008/10/blog-post_3691.html

Японска градина

/на Еien & Marteniza/

Каменните фенери –
онези стройни стожери
на мистиката и духа,
извезват плет от живи спомени,
прокарани ефирно като музика
по избуялата азалия
под моста от копнения...
Реки се врязват с грохот
във пътеката, застлана с цвят.
Златистата им роба е пъплеща
по скалните очертания с фин мъх
змия на черни ивици...
Композиционно се сливат
раят дзен и вселената.
Спокойствие обхваща въздуха
и струят слънчеви съзерцания...
С крехкостта на живота
бамбуковите стебла ми навяват
приглушена носталгия по теб.
Гората е гъста и обвива
с копринен шал сетивата.
Но свършва на оня край.
Там, където мие снага
във свещената вода...
Ако отправя поглед там –
сред танцуващите лилии,
до каменните езерца,
вероятно ще видя любовта,
препускаща като водно конче.
Ела да пием чай...

04.09.2008

Портрет

/на Слави Генчев/

Всеки стих - бисер.
Всяка сълза - река.
Всеки трепет - любов.
Всяка дума - врата.

Всеки поглед - надежда.
Всяка усмивка - топлота.
Всеки съвет - диамант.
Всеки укор - истина.

Всяко доказване - потребност.
Всяка мисъл - мъдрост.
Всеки разговор - мост.
Всяка шега - забава.

Всяка песен - хармония.
Всяка цигара - пирон.
Всяка китара - изкушение.
Всеки музей - дом.

Всяка книга - рай.
Всяка мечта - море.
Всяка реалност - кръст.
Всяка злоба - отчуждение.

Всеки връх - борба.
Всеки кораб - носталгия.
Всяка задача - отдаденост.
Всеки приятел - приятел.

24.07.2007 г.

Муза

/на П.К./

Музата отишла на почивка,
забравила за един поет и една творба.
Рекла си: "Защо и аз да не разпусна
сред пясъци златисти и вълни дълбокосини?"
- Върни се, Музо! - крещи поетът. - Къде си тръгнала?
Кой мойте стихове ще одухотворява?
Кой ще кара листът да трепери
под моето перо, сега посърнало?
А музата, излегната на плажа,
едвам помахва със ръка,
и с глас надменен, но спокоен
обръща се към стража на тиража:
- И аз съм "жива", и аз душа нося,
не може ли и аз да намажа от мармалада?
- Не може! - реква поетът нервно
и продължава още по-ефектно:
- Върни се, или ще намеря друга Муза,
по-млада от теб и по-красива!
Музата, ядосана до крайност,
фръцва се на думите му ядно,
и от устенцата й сластни
излива се порой от камъни:
- Аз да не съм ти стока,
та ще ме заменяш с друга?
Къде ще търсиш нова Муза,
по-млада от мен и по-красива?
Няма да намериш и да искаш -
ще правиш каквото аз ти кажа!
Аз съм Царицата тука,
а ти си Глашатаят!

2006 г.