Последна битка

Не ми остана смелост за запазване.
Удави се в окото на презряла буря.
Прободена на щит, остана след потерята,
която ти ми прати – да ме отмъкне.
И с вик посрещнах на земята тътена.
Във вените ми се разля масло наместо кръв.
Задавена от обиди, прегърнах идеята
да тръгна на поход срещу самата себе си.
Не беше трудно, някак сродно бе
да загърбя минало и страсти недовършени.
Извърнах поглед от всичко ненаучено
и се гмурнах в ямата, засмукала ме.
Във зной отпушвах душата си побита
и виех срещу всеки повей на носталгия.
Сродявах се със камъните, мразех птиците,
навяващи ми опит за пропадане.
Не срещнах хора – озверели глутници
ме хапеха, а после ме напиваха за цяр.
И нарамила на мрачното усое ремъка,
довеждах го до портите ти непристъпни.
Не ми отиваше да съм жената-воин.
Нямах нито знаме, ни копие, ни меч.
За мен победите са само приказки,
с които някой луд преяжда на корем.
Уви, наложи се да се целуна със погрома.
Целувката бе страшна и ми студенее.
Но и последната горчива чаша да обърна,
пак с тебе ще се сблъскаме, Животе!

10.05.2009

Шут

/на Станислава Станоева/

Бях най-добрата в този живот.
И короната си носех доживотно.
Бях шут във кралска ложа, бях слуга.
За палатите на големците отговарях.

И жените им с прекрасни имена
жигосвах с тежкия печат да страдат.
Сама себе си в палача разпознах.
И блесна над главата ми бръснача.

Уви, главата се оказа остра. Оцелях.
И рукнаха вина от медни съдове.
В пиянство се улисах и не разбрах
как времето затягаше каиша си.

С усмивки аз раздавах красотата си.
Получавах силни удари под кръста.
Зевзеците се смяха и ме разпнаха
на кръст. А уж от смях не се умирало,

казват. Попадах и в открити битки,
в батареи бях. С моя ръст най-много
да им се пречкам, мислех твърдо.
Но лешоядите кръжаха над пръстта

и дебнеха ничком да падне някой,
улучен от “приятел”. Не бях добра,
а от лошотията си затънах до уши
в блатото на собствената си парадност.

От чуждата тъга замогнах и не осъзнах
на живота тежката присъда. Сама
разкъсах всички догми и бях самотна.
И на парчета се събрах. В прахта

отрих глава и се затичах да срещна
себе си, обесена на близкото дърво.
А смъртта, подпийнала в аванс,
отказа да ме прибере в царството си.

Оттогава нося си короната от тръни.
Ех, вярно, поубива ме, но е корона.
Във тоз` живот живях като слуга.
И просейки за друг, слуга оставам!

04.05.2009

Спомен за едно море

Като малка обичах
да си играя на хвърчило.
Разпервах си ръцете като птица,
разсънила простора със криле,
политах, дива и щастлива.
После нашите ми купиха
хвърчило. Истинско –
от фин плат и с макара.
Играех дълго с него
на една полянка китна,
огряна от лъчите на
търкулнала се във небето
златна пита. И една мечта.
И в пристан се превръщаше
смехът ми звънък
за един човек,
приседнал на една и съща пейка
в парка – негов дом.
Нямаше си име.
И не говореше. В усмивка бегла
криеше тотема на една тъга.
Тогава аз не проумявах
света на възрастните
и се чудех защо ли стиска
във ръцете снимка. Черно-бяла.
Измачкана и стара.
От нея аз долавях смътно
плисък на вълни и страстен зов
на чайки гладни. Уви, сега
се сещам, че със босите нозе
едно дете утъпкваше си път
в пясъка за замък с кули. Навярно
то заключено е още там,
сред морни дюни на
застиналото детство, а ключът
е хвърлен във морето...

02.04.2009

Тридесет и една мечти х100

В нощ като тази
аз имам тридесет и една мечти по сто.
До вчера бяха само тридесет –
колкото са сребърниците, продали Иисус.
Но аз продавам само небето –
тази тясна конюшня за звездни коне –
на онзи, който ще нахрани с него
всяко дете, останало без късче небе.
Навярно да се родиш в ден като този,
си е предзнаменование от Бога.
И аз си нося звездата в мен:
да ми показва пътя и да ме закриля.
Затова, мили хора, позволете ми
да имам тридесет и една мечти по сто.
Подарявам ви ги всичките и нека
няма гладни и самотни на Коледа.
Да си случим любов!

Честито Рождество Христово!

25.12.2008

Жената, която срещна смъртта

Нощта се почеса леко по скулата,
опънала шлейф срещу мима луна.
Във парка, притихнал от шумните глъчки,
седеше жената сама.
До нея във вестник се мъдреше нещо,
увито в стоманена същност на луд.
Във погледа, зейнал от куха безизразност,
надничаше кротко смъртта.

По тихите вопли на времето спряло
препускаше кон, с врана глава.
Той чатна с копито, изпъна си хълбок.
И раздра тъмнината със звук.
И мракът със мрак затанцува любовно.
Танц странен, и някак лежерно-инфарктен.
На стремето виснало седеше си Тя
и блесна в ръката коса.

Лицето й липсваше – и чулът помръдваше.
Усти си без глас мълвяха едва.
Защо се обрича, иска ли връщане.
Цена си има това.
Жената примигваше, леко упрашена.
Сърцето й сви се на малък юмрук.
Как бе живяла, какво я измъчваше –
въпроси, беснели дотук.

Пред страх от смъртта и слабост поддаде,
заела набързо грешна страна.
И надвита от бурен стремеж за разбуждане,
изчезна зад ъгъла в нощта.
И Смъртта със горда осанка потегли.
Луната разчертаваше пътя й с меч.
Жената остана да гледа след нея.
Държеше в ръката... билет.

Отиде до близката гара и с него
поръча си влак за нова страна.
Където щеше да бъде щастлива,
далеч от неверен съпруг...

10.10.2008

Марджанджа

Таборът за дълъг път се сбира.
Гонят се из мръсното деца.
Обесено на ширналата синя вис,
слънцето играе покер с вечерта.
И протяжно времето минава.
Циганка запява цигански романс.
На гласа й - мек, напевен, чуден,
акомпанира стар и прашен цигулар.
По страните й, набраздени от несрета,
се спуска лека носталгична руменина.
Вятърът, обрулил пламъка в очите,
подритва в такт тъгата у мъжа.
Ех, как времето минава. А със него
блясъкът в косите черни посивява.
Тя - беззъба, той - куц и с болен дроб,
свирят и пеят за отминалия им живот.
А животът пукната пара не струва.
Кучетата до казаните са по-щастливи.
Но щом са винаги с песен на уста,
циганите са богати и в калта.

28.09.2008

Хайдутин - пародия

Я, надуй, дядо, кавала
след теб да викна - запея,
каква е майка юнашка
родила и отгледала
такъв българин - хайдутин
кат братова наш Пирински*!
Да чуят моми и момци
по сборове и седенки;
юнаци по планините,
и мъже в хладни механи:
за младия войвода,
от ранни години закърмен
да люби и тачи Родината
и да мрази оногова,
който я гнети и поробва.
Засвири, дядо, да разкажа
как хайдутинът изучил
четмото и писмото в чужбина
и когато навършил 16 лет,
се запасал с пищоля
на баща си, сбогувал се
със майка си, изплакала
очите си подире му,
и нарамил малък вързоп
с хлеб, сирене и вода,
дошъл на Софийската гара.
Тук момчето не познавало
никой, пренощувало
в странноприемницата
при Соколя, а на сутринта
си купило кранта за петак
и потеглило да огледа
околността. Видело му се
сумрачно и студено -
било края на ноември,
а наоколо щъкали на коне
бейове - журналисти.
Сърце му, младо-юнашно,
не могло да понесе бей
да гази родната му земя,
где оставиха костите си
толкоз мъченици за благото
на народа, а бесилото на
Апостола още се веело
окървавено там, на полето.
И дал клетва пред Бога
младокът, че доде е жив
ще служи на Отечеството,
докат не го види освободено
от тая сган, журналята...

27.01.2008

*пародия по повод изказване
на Пирински да се ограничи достъпът
на журналисти до пленарната зала

Моите деца

в зениците ми сякаш се блъскат хиляди деца
затворени в масивни клетки без врати
изгубени безпризорни и обречени
на тайнствен оброк за вярност от суеверие
не мога да им помогна аз самата се изгубвам сред тях
като среднощен полъх на осъден на скитничество вятър
страданието им ме загръща с плаща си всеки път
щом поискам да погаля някое крехко личице
разголена до престъпна пошлост и безумие
и тичам бързо колкото ме държат краката
за да не попадна в плен на хищните детски очи
настойчиво празни и привикнали към тъмнината
от която се разнася кънтяща тишина та ми бучат ушите
и бягам и бягам и пак се връщам там обезсилена
прикована от сладостта на избуялата болка
и пак гледам навъсените детски физиономии
викащи насреща ми без глас като насън
че съм лоша майка и сестра и ги погубвам
с измамни надежди за ситост и безгрижни дни

искам да разбия с нокти и кръв тоя капан
приклещил дъха ми до посиняване
и да пусна децата си навън да играят
искам но още не съм разбрала как

25.04.2008

Муза

/на П.К./

Музата отишла на почивка,
забравила за един поет и една творба.
Рекла си: "Защо и аз да не разпусна
сред пясъци златисти и вълни дълбокосини?"
- Върни се, Музо! - крещи поетът. - Къде си тръгнала?
Кой мойте стихове ще одухотворява?
Кой ще кара листът да трепери
под моето перо, сега посърнало?
А музата, излегната на плажа,
едвам помахва със ръка,
и с глас надменен, но спокоен
обръща се към стража на тиража:
- И аз съм "жива", и аз душа нося,
не може ли и аз да намажа от мармалада?
- Не може! - реква поетът нервно
и продължава още по-ефектно:
- Върни се, или ще намеря друга Муза,
по-млада от теб и по-красива!
Музата, ядосана до крайност,
фръцва се на думите му ядно,
и от устенцата й сластни
излива се порой от камъни:
- Аз да не съм ти стока,
та ще ме заменяш с друга?
Къде ще търсиш нова Муза,
по-млада от мен и по-красива?
Няма да намериш и да искаш -
ще правиш каквото аз ти кажа!
Аз съм Царицата тука,
а ти си Глашатаят!

2006 г.