Скала

Белязана е.
Не в душата. Тялото й е платно,
върху което сигурна ръка е нарисувала картина.
Суша. Море и кораби.
Пристанище, каюта, изветряла похот -
разляла се по килнатите от омаен мрак
и шушнещите устни на нощта бедра.
На делника.
Издути корабни платна и стар компас -
напомнят на завръщане след дълъг път
към чрезвичайна среща със любим човек -
а всъщност тя затулва мисълта му
чиста от облаците сиви, обрулили
със взлом периферията на хоризонта-
скитник, и изтрива
всички рехави желания в зародиш. За мъст,
любов, спасение, раздяла. Със замах
той ще хвърли котва във
косите й разпуснати и носталгично красиви.
И задълго ще забрави
за дом, жена и деца,
докато се губи във късното й пладне
и скицира с въглен картата
на съкровището, скрито
в купела на собствената му мъжка чест.
И без да подозира, ще кръстосва
със луната около един маяк сто години.
Точно толкова й отне на нея да проводи
до дома му друг моряк, след което
морно сведе поглед и застина в самота.
И художник чевръст
изрисува на гръдта й хладна
сцена
на гаснеща в умопомрачаваща тъга
полугола жена.

09.06.2010

Победа

Със кръвта на Александър Велики говоря.
Тя бумти и разтваря в танец гердана небесен,
заключил на дните летоброенето във слънчев арест.
Застинала като пясък, като отколешна тиня,
на подмолите всичките тайни научила, се взирам
да видя как твоите коне ще разрият с копита
онуй, що криех в сърцето, оцеляло през дългата зима.
И понеже Индия е твоята най-последна съпруга,
ореол мечтан на труда да властваш над всичко -
не пожалвам сатрапите мои да бъдат смирени,
тъй както аз съм смирена, във виното твое попаднала.
И във оргии дивни, и сред душните степи,
узурпирала всяко твое начало да бъде посока,
аз съм мечът, що ранява земята с болеещи стъпки,
аз съм акропол на душата ти, и времето зъзнещо,
и гордиевият възел разсечен, разделил ни навеки.

24.05.2010

Разпети петък 2

Голгота, Йерусалим

Отново е Разпети петък.
И отново слънцето ветрее
рани кървави на хоризонта.
По радиото съобщиха, че
луд разхожда на каишка
вярата си в зоопарка.
И срещу дребни ще разкаже
/на който поиска/
нова и неизследвана версия
за разпятието на Голгота.
Всъщност Господ от кръста
забягнал директно за чужбина,
където отворил фирма и доживял
дълбоки старини в разкош,
а от плащеницата му окървавена
следи личат само в частната колекция
на известен бизнесмен...
Мария Магдалена не била ни жена,
ни мъж, ни чаша. В нейните очи
не се потапяло небето схлупено,
посърнало от гняв и от печал...
Мария не била ни спътник,
ни любима на Иисус. И с Божията Майка
не се познавала, тъй както
вярата дълбаела изконно дупки
във душите ненамерени на хората
и там пропадала ненадейно, отегчена.
И Господ сам разпуснал Рая
след пусии от издръжки скъпи,
мракобесие и бунтове за власт,
и с ангелите оцелели се сформирал
синдикат. Срещу рогатия господар...
Човечецът, разхождащ щедро
вярата си на каишка в зоопарка,
е доказателството живо за това.
Каза ми, докато ловувах безуспешно
розови слонове. Вече вярвам.
И в едното, и в другото. Смътно.
А можеше да бъде по-красноречив, ако...
ми беше купил захарен памук.
Вместо това аз му дадох хляб.

31.03.2010

Отново за Потопа

"Ной е седнал в крайпътната кръчма
и се дави във спомени,
а момчето, което сервира, изобщо не знае,
че човекът, самотно загледан във нищото,
има нужда да бъде спасен."
Яна Кременска

Ной е тъжен. Потопът се връща.
И заплашва да изсипе небето в кобалт.
Няма с кого - в препълнената кръчма -
да вдигнеш тост за отдавна преживяни неща.
Само във въздуха нещо още напомня,
че животът се върти във своята кожа.
Смях и поквара заместват очите на хората.
Дребни страсти омесват сърцата им,
пълни със жлъч и омраза към ближния.
Боже, защо ме наказа да гледам как
калта им се свлича от телата до кост?
Нали калта е най-милостива, макар и мръсна.
Тя лесно покрива горчилка и страст...
Ной отпива и се моли да зърне на прага
поне един читав човек. С когото да тръгне.
Сервитьорът кимва с глава и на масата
сяда стара като египетска крипта жена.
Стара - привидно. Прилича на Ева,
нима е тъй остаряла? И със чаша в ръка.
Змията навярно се пече до огнището,
ако не е умряла нейде от своя хомот.
Защо само хората остават верни докрая
на стремежа си да убиват всичко с апломб?
И трети потоп да им пратиш, Господи,
пак не ще разберат, че всяко падение
им струва цената, умножена със лихвите.
И милиони години невтасала съвест с изтекъл срок.
Затова по-добре да не губиме време -
ние с Ева ще тръгнем оттук и ще се разделим.
Но преди да излезем, ще хвърлим на бара
своето знание вместо пари. За награда.
Сервитьорът ако иска, да се почерпи.
И той е човек, макар да изглежда странно,
а от очите му - прехвърчат искри...

13.01.2010

На М.Д.

И се криех зад маската удобна
на вечерната тъга, изпридала
валма несподелени с чашата тревоги.
Случайност бе, че здрачът-скитник
побеля до пепеливо и на устните ми
легна скришно многоточие, но в недоимък
бях. И роклята си щедро снех от себе си
и дадох я в часа на своето убийство.
За да спася оная част от себе си,
която другиму дарявах непоискано
и красях на крехкия възторг венеца.
А трябваше да се откажа да си мисля,
че дъното си няма памет. Във него
се оглеждах като за последно - жаба,
нецелуната от принц, се виех устремено
като грахово стебло до второто небе.
Ще намеря ли остатък ненаучено добро,
за което да разказват прегрешилите,
или ще остана ножът кървав във ръцете ти,
с който ти отнех завинаги
илюзията да се познаваш...

10.01.2010

Кашмир изсипва коприненото от миглите си

Слънцето пише санскрит по вадите пясък
и рони пъстрокъдрата дъга, опасала Кашмирската долина.
Покривът на света се привежда леко
и целува по нослето
Рая на земята. Детето се разделя с възрастния си.
Ладакх е стар дракон –
от ноздрите му бълват обещания за щедро лято.
С урожай от нега и кехлибарена наслада
с наниз кубчета лед – наместо планина от ледници...
Вятърът реди домино
и по наклонените кули - дом за каторжници,
изтърсва последните си дребни. За свободата си.
Вакханалии от змии изгризват безпощадно
тюрбана на времето и складират черното
от опашките си в пясъчниците – задруга на червеи...
Изтичат минутите като по учебник. Поклонници
на малки дяволи, скрити в преддверията на храмовете.
От толкова много богове земята е заприличала
на разорано пасище – капан за наивници.
Тишината жигосва. Коприната тъче забрава.
Сякаш сърцевината
на най-сочната ябълка е оставена да изсъхне на пазара.
Подобно очите на погубена девойка,
сляла се с последния си танц – разкъсана огърлица...
Студените пръсти на неясен крадец
ограбват всяка нощ сънищата на цветята. Безлунно е.
И прилича на отрязък от приказка, а всъщност е
къща-лодка, спусната по водите на буйно минало,
мъртво настояще и непредизвестено бъдеще...
В Кашмир се събират и разделят три пътища.
По който и да поемеш, ще обърнеш часовника,
ако приютиш истинския оазис сред миражи-грешки.
На арената на някогашни битки
пясъците са пунктирали могили-съкровищници.
Там проблясва бисерът, притежаван от стотици народи.

03.09.2009

Бележки:
Покрив на света – планинска верига Хималаите;
Рай на земята – Кашмирската долина.

Мария

Имаше навремето една единствена Мария.
От нея Микеланджело изми очи и от болката й
и почерпи сили за едната “Пиета”.
И като “Черната Дева” я представяха.
И хорове църковни псалми пееха
за жената, която бе наравно и Божия майка,
и жената на Йосиф – дърводелеца.
И църквата я почиташе. Наричаха я Богородица.
А в протестанството я отричаха. Обявиха я
за благочестива жена, майка на Иисус,
но най-обикновен човек – жена -
а служещите ней – идолопоклонници.
В исляма бе почитана наред с Ева и Фатима.
Нестинарите я носеха, облечена в икона,
наред с тези на Св. Константин и Елена.
На парещи въглени стъпваха краката й боси.
Но бе линчувана в ерес. В езически обред.
И църквата я погна, както се преследва дивеч.
И иконописци я изписваха с Витлеемската звезда.
Други я рисуваха във ситен пурпур –
символ на мъдростта, че бе самата прелест.
Майка, сплела длани с Магдалинините,
нескончаемо впила взор в сина си разпнат...
И Тициан я възнесе благо на небето.
А Ел Греко илюстрира Благовещението.
Непорочното зачатие на Сина Божи
бе предшествано и от това на самата Мария.
Как иначе от човек ще се роди бог?
И жена, и Светата Майка, и Дева, Мадона,
почитана и отричана, Мария бе единствена!
Дори гробът й настрои църквите
и разрази помежду им спорове невиждани.
Но днес има една друга Мария.
Прилича на единствената, но тази има избор.
Тя дори не е онази, която е “жената
на всички мъже и на мъртвите даже”. С нея
няма кой да премита пода на изкуството,
защото тя самата служи за под
във онзи мизерен локал – където я забърсва
всеки влязъл... Тази Мария има избор.
Тя може да си вдигне шапката
и да замине някъде. Да избяга. Да се скрие
и да се моли за божието чудо, че един ден
синът й няма да я мрази, че е продавала плътта си...
И когато дойде ред да си замине оттук,
апостолите на душата й ще бъдат до олтара й.
Всичките. До един – заедно със Тома.
Защото и най-неверният би повярвал в нея,
ако тя успее да надвие хищната си природа
и откаже едно бренди със сгъната банкнота в деколтето.

14.08.2009

Анотация на чувствата

Минотавър спи дълбоко в мен
и приканва
всеки срещнат Тезей
да преброди очите ми,
да се вмъкне в лабиринта
на изначалната греховност,
скрита във гърдите,
и разобличи в измяна
недостроената квазиустойчивост,
в която бетонирах изгрева
(Ариадната ми е бездетна).
Оставям тънки следи
от червена прежда след себе си
и търся къде
да акостират бедрата ми,
заустени в гърлото
на онези лакоми острови без име...


Не мога да литна –
восъкът и перата са свършили,
а Икар, горкият, се рее
под щедрия прожектор
на палача си, изпял му песен
в награда – за усилията му...
И моите усилия свършват там,
където
тъмнината се рони тихо
в забвение,
изгнаничеството протича сладко,
макар и "трудоемко",
а смъртта те спохожда
като немaрлива проститутка,
която винаги се връща
да те "довърши" - но по-хард.


Парите са малко –
лодкарят подкарва по Стикс,
под чиито набъбнали води
се крие
призракът на гневната ми същност...
Не ти казах навреме,
че леността ми да обричам
на безделно обичане
води до нови, по-тъмни затвори,
пред които Дантевият Ад
е наистина божествен и красив.


Ще се изгубя някъде из кръговете му,
ще пропадам в ями
и ще ходя по нажежен пясък,
ще възкръсвам като "Феникс"
и пак ще умирам,
ако ти не ме последваш.
Защото нишката на преждата ми
е прозрачна и ще се скъса –
ако в суматохата
някой дявол ме дръпне...
за опашката.

07.06.2009

Последна битка

Не ми остана смелост за запазване.
Удави се в окото на презряла буря.
Прободена на щит, остана след потерята,
която ти ми прати – да ме отмъкне.
И с вик посрещнах на земята тътена.
Във вените ми се разля масло наместо кръв.
Задавена от обиди, прегърнах идеята
да тръгна на поход срещу самата себе си.
Не беше трудно, някак сродно бе
да загърбя минало и страсти недовършени.
Извърнах поглед от всичко ненаучено
и се гмурнах в ямата, засмукала ме.
Във зной отпушвах душата си побита
и виех срещу всеки повей на носталгия.
Сродявах се със камъните, мразех птиците,
навяващи ми опит за пропадане.
Не срещнах хора – озверели глутници
ме хапеха, а после ме напиваха за цяр.
И нарамила на мрачното усое ремъка,
довеждах го до портите ти непристъпни.
Не ми отиваше да съм жената-воин.
Нямах нито знаме, ни копие, ни меч.
За мен победите са само приказки,
с които някой луд преяжда на корем.
Уви, наложи се да се целуна със погрома.
Целувката бе страшна и ми студенее.
Но и последната горчива чаша да обърна,
пак с тебе ще се сблъскаме, Животе!

10.05.2009

Шут

/на Станислава Станоева/

Бях най-добрата в този живот.
И короната си носех доживотно.
Бях шут във кралска ложа, бях слуга.
За палатите на големците отговарях.

И жените им с прекрасни имена
жигосвах с тежкия печат да страдат.
Сама себе си в палача разпознах.
И блесна над главата ми бръснача.

Уви, главата се оказа остра. Оцелях.
И рукнаха вина от медни съдове.
В пиянство се улисах и не разбрах
как времето затягаше каиша си.

С усмивки аз раздавах красотата си.
Получавах силни удари под кръста.
Зевзеците се смяха и ме разпнаха
на кръст. А уж от смях не се умирало,

казват. Попадах и в открити битки,
в батареи бях. С моя ръст най-много
да им се пречкам, мислех твърдо.
Но лешоядите кръжаха над пръстта

и дебнеха ничком да падне някой,
улучен от “приятел”. Не бях добра,
а от лошотията си затънах до уши
в блатото на собствената си парадност.

От чуждата тъга замогнах и не осъзнах
на живота тежката присъда. Сама
разкъсах всички догми и бях самотна.
И на парчета се събрах. В прахта

отрих глава и се затичах да срещна
себе си, обесена на близкото дърво.
А смъртта, подпийнала в аванс,
отказа да ме прибере в царството си.

Оттогава нося си короната от тръни.
Ех, вярно, поубива ме, но е корона.
Във тоз` живот живях като слуга.
И просейки за друг, слуга оставам!

04.05.2009

Разпети петък

Отново е Разпети петък.
И отново слънцето ветрее
рани кървави на хоризонта.
Венецът трънен захвърлен е
в прахта, отдето
ще изпръхне мор невиждана.
Във въхдуха разтваря се
омара душна и притихва,
а в сърцата някой е вселил Варава...
За размяна – срещу истина...
Отново със Пилат Понтийски
мият си ръцете хората. Отново
на три пъти Петър се отрича
от Христос в нощта плебейска.
Със сребърниците на Юда
въже кораво лесно ще си купиш.
Но душата крехка в шепи ще тешиш ли,
ако си предал другаря,
целунал те на Тайната вечеря...
Но кое е по-страшно, Боже -
да предадеш веднъж,
или да се отречеш – на три пъти?
Нима над вярата стоят теглилки
и с мерни единици се претеглят думите?
С мирото драгоценно и със граала
насищаш ли тъгата своя,
поляла само кълна
на уродливата природа у човека?
Днес всеки сам си носи кръста, Господи,
и роптае срещу вятъра,
но Голгота сякаш му е до колене...
Затуй спри да страдаш
и да се възнасяш. Не позволявай
да те бият с пръчки – да си унижаван.
Да те кичат със венци трънливи –
не им разрешавай.
Не умирай. Не възкръсвай.
С очи болеещи не гледай към небето –
бездънна яма е. Мълчи.
Женски сълзи в пазва не прибирай
и възторзи, разпилени по света.
Но благочестив бъди
и ми прости думите, що изрекох тука...
На Разпети петък коленича аз
пред твоя кръст – да целуна нозете ти
и да се помоля. За да стигна утре
до своята Голгота –
и да си отида.

16.04.2009

(Не)Изпята песен

Мое диаболистично упование
и ангел мой,
опасявам се, че един ден
ще спреш да разпъваш вените ми –
оседлани бързоноги вихрогони.
Че няма да напридаш тишината
с вечното си отсъствие,
запречващо като с камъни и кал
бентове и очаквания в мен.
Страхувам се, че няма вече
да ме въздигаш и сгромолясваш
с оная утолена жар, от която се ражда
и красиво, и уродливо недоносче.
Че не ще те обичам вяло,
врекла се на тънкострунната посестрима.
И на омразата в сподавичните вопли
на самосъжаление, когато съм по-гола
от истина (Бог обича нищожните!).
Безпокоя се, че някоя нощ
ще замръкнеш самин в чакалнята
на овдовялата гара – онази,
която не ни събра, не ни и раздели.
Че в преизподнята на ужаса,
съхраняваща хаоса на грешките ни
и тяхното неизвършване докрай,
няма да има място за двама луди.
Единият, по-добрият, вероятно
ще угасне с победоносна усмивка
в изменчивото оризово утро.
Този влюбчив до безпаметност предател!...
А виното ще потъмнее от кръвта
на натежалите като гроздове сълзи,
неизплакани и заседнали в гръдта
на земята, дето ще легнем и двамата.
Ако този ден настъпи, скъпи,
удуши ме бързо
и си измий ръцете хубаво.
После се напий в кръчмата
и напиши песен.

06.04.2009

Екзистенциално

Навярно някога
ще ме споходят красиви стихове.
Ще ми се случат
като тръпчива истина,
припламваща във гърлото.
Навярно ще ги усетя и обикна,
като първата обич, непримиримата...
И ще запомня аромата им,
както помни се свято обещание
пред брат и Родина…
Навярно ще ги имам –
и те мен, – а може би не.
Навярно ще си изневерим по пътя
калдъръмен: аз – блудницата,
разпъната от грешки непристойни,
а те - извисени във небето богове…
Дали не ще се разминем
в нощ греховно-черна и сама?
Или ще се нараним,
убивайки неразривно другия?…
Дали? Очите ми слепи врани са,
блъскащи се в неравни шумове.
И нямат отглас стремленията,
порядъчно почерпени със его.
Аз просто си седя на ръба на нещата,
провесила крака над бездна недомлъвки,
и чакам суматохата да отмине,
спектакълът свърши
и спусне завесата, за да изтичам
до чичкото с желанията.
Дали ще ми угоди, или отпрати?

23.03.2009

Мартеница

/на Марион Колева - Мартеница/

Овцете са изведени на паша.
Разпукалата земя мами погледа
на пастиря подмладен – да я обгърне.
И кучета помахват със опашки.

Сутринта не бабата, а невестата
на сина му премете първа двора.
Да не се разсърди люто баба Марта
и да прати дъжд след стадата...

Старата е усукала бяла и червена
прежда. С нея връзва ръцете
и вратлетата на децата. Хурката.
Плодните дръвчета. И телетата...

Отколе се знае: бялото е за радост
и красота. Червеното – за здраве
и любов. Мартеници, украсени
със парички, носят благополучие.

Против уроки – се слага чесън
или вплитат мъниста разноцветни.
Палят се и се прескачат огньове.
Да няма змии и гущери в къщите.

И когато видят щъркел или цъфне
първото дръвче, мартениците
под камък заспиват. Да се оттекат
лошотиите – хвърлят се в реките.

В месеца женски и капризен
баба Марта ту се смее, ту се кара.
Наречеш ли си един ден мартенски,
такава ще ти бъде цялата година

28.02.2009

Глина

Не съм скроена по калъп.
И пространствата са тесни да ги обуздая.
С оная детска аура, гласа ми тих
развивам склонност към летене.
Не съм спокойна – бушувам с ветровете.
Снишавам се. Издигам се и падам.
Когато съм уязвима, най-силна съм.
Забивам огнени жила във мислите.
Не съм сгодена за лъжата.
И с илюзиите воювам от години.
Наивна съм до първата преграда.
Прескоча ли я – твърда съм до пръсване.
Не мога да обичам вечно.
И пак обичам, вярвайки на думите.
Извирам от пясъка, но предизвикаш ли ме,
подпалвам Троя със очите си.
Не вярвам на гръмки фрази.
И подушвам лицемерието от разстояние.
Кажи ми нещо мило и ще усетиш
как сетивата ми експлоадират в тебе.
Не съм удобна за разбиране.
И оцелявам на гърба на неразбралите.
Иронична съм. Към чуждото недоверие.
Непостоянна съм до втръсване.
Не меля брашно със страхливците.
Сама във страховете си се зазиждам.
Руша на обещанията кулите.
От усмивката на бедния - размеквам се...
Не съм вярваща, но с Бог сме на едно мнение.
Вечерям всяка вечер с Дявола на свещи.
Превземам те с привидно неумение.
И те меся - глина във ръцете ми.

19.02.2009

Ритуал

с фиала от злато
украсена с бръшлян
и аморфно клееща тишина
на виното е тежка
силата изливаща
преди отпитата наслада
да се вклини в костите живот
и напои с просеки
пушечното месо
жертвеникът олтар
е млад езичник
от времето на Саул
той танцува сатанински
върху бедрото голо
на абаносова нощ
около статуи и дарове богати
храмове въздига и руши
и моли се на глухите Венери
ревниво да му пазят
разискрената похот да скверни
окултно-бял
жертвоприношението
пречиства греховете
от сенилния им плод
и притуря сол в отворената рана
там вода се изсипва
и зехтин разстила
да запуши гнева на Боговете
рукналата кръв
на младото животно
когато разлюби болката
и вреже стоманено око
в предсърдието на утрото
човешката слабост
е ешафод божествен
строен от съвършенството й
да е трайно уязвима
за да оцелява
за да видиш през мъзгата
кората на живота
налей вода от извор
смеси я хубаво
с виното и медовината
в котли със вълна
обърни се на изток
вятъра да вейне косите ти
а течността да се излее на запад
да потече пред стъпките
с маслинени клонки
и тиха молитва
от възлиянието за мъртвите
ще се вкорени в небето
нов свещен обред
за последния агнец
научил хората
да засяват ечемичено
вяра за изкупление

08.02.2009

Корозия

Не бих могла да те измоля,
тъй както сито ще е времето със дните ни.
Дотука бяха голи, черни коловози,
от които влак така и не отпраши...

Не бих могла да се престоря,
че редно беше пръв до нас да стигне пътя.
Между неродената посока и болката самотна
залостих се в утробата на спомена…

И окаляна от плисналата красота,
възкресих на миналото трепетите пазени.
Приличам пак на себе си, но някак корозирала.
Вините си недосънувани кому да подаря?

30.01.2009

Цветята не умират, Ида

/на Мария Йорданова - Ida/

Щастлива си, когато със зората
дойде до теб на пръсти и те целуне.
По лицето ти се спусне мантия красива,
изтъкана от най-ефирната коприна.

С нея слънцето облича си децата,
да не мръзнат повече от студ среднощен.
Дори саксията вкъщи, цветята в двора,
дарени са със обич, за да възкръснат

И когато дойде време на бала пищен
да отидат, болните се оживяват,
здравите - флиртуват. На сутринта
веселието замира. Навън е тихо, тихо.

Тъй както хората живеят и умират,
за да пребъдат, с нов живот закичени,
и цветята са избрани да са вечни.
Не вярваш ли, рози пеят във очите ти.

25.01.2009

Броеница

Сърцето ми е гробница за думи.
Затуй ще сцепя хоризонтите на ленти.
Ще си направя от морето лодка
и ще плавам с нея до свършека на бреговете...
Където в плен нощта попада
на минало и бъдеще, с име ненаучено.
А животът се изнизва в броеницата на дните,
начертали йероглифи непонятни.
Там ще ме посрещне първом
съдбата клета на беглеца.
Две светли длани ще ме поемат,
ще ме пренесат до чуждо ложе
и положат във очите на светец.
Да съм му съня оттук-нататък.
Виното и хляба, изпитанието нужно.
Речта, що блика от душата,
и опрощаващото с жест мълчание.
Тихата тревога, скрила под венец разумност
скрижала да не плаче с сълзи.
И смиреното съгласие със Бога,
когато влезеш в черква, либе,
да се молиш градушка да не падне,
да съм дадена безропотно на тебе.

23.01.2009

Старата къща

Под омърлушената лозница, с подвита снага,
оголяла до черно от облазилата я самота,
протритият праг се опира на ръба на света -
да не падне върху свода на къщата стара.

И да не затрупа кътаните в пазвата й спомени
за нечии прекарани тука лета. Заглъхващите
с оределите птичи ята гласове. Стъпките,
отекващи с първите есенни вопли на вятъра…

Всъщност тук отдавна са погребани и смях,
и надежди, и тъга, и родова памет. Стърчат
като бесилки провесени греди от тавана -
свърталище на пияни от любов дървояди.

Под прозорците мътни се промъкват едва
на живота мъжделивите пръсти. А на стената
изронена, покрита с прах и забрава, иконата
на Мария с младенеца бълнува за святото чудо.

Сякаш времето е изтекло като пясък през пода
изгнил във пръстта. И провлаченото скерцо
на забравена врата е глас от отвъдното. Но
напук на всичко къщата диша. Астматично...

29.12.2008