И е нощ, и е светло. И луната блести, и е тихо. И камината трещи, и сме двамата. И сме голи, и се желаем. И лавандула ухае, и е копнежно. И се погубваме с очи, и е съдбоносно. И си мълвим, и не е достатъчно. И се докосваме, и треперим. И кръвта ни кипи, и е гибелно. И се ваем с устни, и е страст. И се любим, и сме тук. И се искаме отново, и е прекрасно!
Мое диаболистично упование и ангел мой, опасявам се, че един ден ще спреш да разпъваш вените ми – оседлани бързоноги вихрогони. Че няма да напридаш тишината с вечното си отсъствие, запречващо като с камъни и кал бентове и очаквания в мен. Страхувам се, че няма вече да ме въздигаш и сгромолясваш с оная утолена жар, от която се ражда и красиво, и уродливо недоносче. Че не ще те обичам вяло, врекла се на тънкострунната посестрима. И на омразата в сподавичните вопли на самосъжаление, когато съм по-гола от истина (Бог обича нищожните!). Безпокоя се, че някоя нощ ще замръкнеш самин в чакалнята на овдовялата гара – онази, която не ни събра, не ни и раздели. Че в преизподнята на ужаса, съхраняваща хаоса на грешките ни и тяхното неизвършване докрай, няма да има място за двама луди. Единият, по-добрият, вероятно ще угасне с победоносна усмивка в изменчивото оризово утро. Този влюбчив до безпаметност предател!... А виното ще потъмнее от кръвта на натежалите като гроздове сълзи, неизплакани и заседнали в гръдта на земята, дето ще легнем и двамата. Ако този ден настъпи, скъпи, удуши ме бързо и си измий ръцете хубаво. После се напий в кръчмата и напиши песен.
Като малка обичах да си играя на хвърчило. Разпервах си ръцете като птица, разсънила простора със криле, политах, дива и щастлива. После нашите ми купиха хвърчило. Истинско – от фин плат и с макара. Играех дълго с него на една полянка китна, огряна от лъчите на търкулнала се във небето златна пита. И една мечта. И в пристан се превръщаше смехът ми звънък за един човек, приседнал на една и съща пейка в парка – негов дом. Нямаше си име. И не говореше. В усмивка бегла криеше тотема на една тъга. Тогава аз не проумявах света на възрастните и се чудех защо ли стиска във ръцете снимка. Черно-бяла. Измачкана и стара. От нея аз долавях смътно плисък на вълни и страстен зов на чайки гладни. Уви, сега се сещам, че със босите нозе едно дете утъпкваше си път в пясъка за замък с кули. Навярно то заключено е още там, сред морни дюни на застиналото детство, а ключът е хвърлен във морето...
