Шут

/на Станислава Станоева/

Бях най-добрата в този живот.
И короната си носех доживотно.
Бях шут във кралска ложа, бях слуга.
За палатите на големците отговарях.

И жените им с прекрасни имена
жигосвах с тежкия печат да страдат.
Сама себе си в палача разпознах.
И блесна над главата ми бръснача.

Уви, главата се оказа остра. Оцелях.
И рукнаха вина от медни съдове.
В пиянство се улисах и не разбрах
как времето затягаше каиша си.

С усмивки аз раздавах красотата си.
Получавах силни удари под кръста.
Зевзеците се смяха и ме разпнаха
на кръст. А уж от смях не се умирало,

казват. Попадах и в открити битки,
в батареи бях. С моя ръст най-много
да им се пречкам, мислех твърдо.
Но лешоядите кръжаха над пръстта

и дебнеха ничком да падне някой,
улучен от “приятел”. Не бях добра,
а от лошотията си затънах до уши
в блатото на собствената си парадност.

От чуждата тъга замогнах и не осъзнах
на живота тежката присъда. Сама
разкъсах всички догми и бях самотна.
И на парчета се събрах. В прахта

отрих глава и се затичах да срещна
себе си, обесена на близкото дърво.
А смъртта, подпийнала в аванс,
отказа да ме прибере в царството си.

Оттогава нося си короната от тръни.
Ех, вярно, поубива ме, но е корона.
Във тоз` живот живях като слуга.
И просейки за друг, слуга оставам!

04.05.2009