Екзистенциално

Навярно някога
ще ме споходят красиви стихове.
Ще ми се случат
като тръпчива истина,
припламваща във гърлото.
Навярно ще ги усетя и обикна,
като първата обич, непримиримата...
И ще запомня аромата им,
както помни се свято обещание
пред брат и Родина…
Навярно ще ги имам –
и те мен, – а може би не.
Навярно ще си изневерим по пътя
калдъръмен: аз – блудницата,
разпъната от грешки непристойни,
а те - извисени във небето богове…
Дали не ще се разминем
в нощ греховно-черна и сама?
Или ще се нараним,
убивайки неразривно другия?…
Дали? Очите ми слепи врани са,
блъскащи се в неравни шумове.
И нямат отглас стремленията,
порядъчно почерпени със его.
Аз просто си седя на ръба на нещата,
провесила крака над бездна недомлъвки,
и чакам суматохата да отмине,
спектакълът свърши
и спусне завесата, за да изтичам
до чичкото с желанията.
Дали ще ми угоди, или отпрати?

23.03.2009