„Не си ли луда, питаш. Ти кажи...
Тъй луда - като устрема на Ниагара.
Но по-добре с презрение ме накажи,
отколкото с любов, която в лед догаря!”
Какво догаряне, ела, сипи поне вода –
че със жаравата съвсем се сляхме.
Птицата Феникс не вирее в такава среда.
Крилете й скрибуцат и валят се из пепелта.
Поне да бях тъй устремна като Ниагара,
както казваш, или поне наполовина.
Като месинг ми тежи снагата и догаря
едничката надежда, че ще ме има.
Но дори и в свършека на утрешния ден,
когато ще угаснат моите зеници,
отново ще поискам да си с мен...
Да сложа глава на скута ти и с ресници
да рисувам дълго пътя ни, по който
ще криволичим до ботуша на Всемира.
Не вярваш ли, пътеката отваря място
за две души, открили се във нищото.
01.10.2009
2 коментара:
Здравей, Гич
страхотни стихове, въодушевени, луди, ритмични с еротичен привкус, озарени от щастие - ти просто грееш, Гич!
мисля си, че топлите вълни който те връхлитат няма начин да не са свързани с любовта - личи от далече :)
та по този повод - повече любов и все такива стихове да чета от теб ;)
А.
Благодаря ти, Аги!
Хайде с нас на премиерата на Рейни в Пловдив на 17-ти. Партито ще е много яко! Ти в кой град живееш всъщност?
Публикуване на коментар