Отново за Потопа

"Ной е седнал в крайпътната кръчма
и се дави във спомени,
а момчето, което сервира, изобщо не знае,
че човекът, самотно загледан във нищото,
има нужда да бъде спасен."
Яна Кременска

Ной е тъжен. Потопът се връща.
И заплашва да изсипе небето в кобалт.
Няма с кого - в препълнената кръчма -
да вдигнеш тост за отдавна преживяни неща.
Само във въздуха нещо още напомня,
че животът се върти във своята кожа.
Смях и поквара заместват очите на хората.
Дребни страсти омесват сърцата им,
пълни със жлъч и омраза към ближния.
Боже, защо ме наказа да гледам как
калта им се свлича от телата до кост?
Нали калта е най-милостива, макар и мръсна.
Тя лесно покрива горчилка и страст...
Ной отпива и се моли да зърне на прага
поне един читав човек. С когото да тръгне.
Сервитьорът кимва с глава и на масата
сяда стара като египетска крипта жена.
Стара - привидно. Прилича на Ева,
нима е тъй остаряла? И със чаша в ръка.
Змията навярно се пече до огнището,
ако не е умряла нейде от своя хомот.
Защо само хората остават верни докрая
на стремежа си да убиват всичко с апломб?
И трети потоп да им пратиш, Господи,
пак не ще разберат, че всяко падение
им струва цената, умножена със лихвите.
И милиони години невтасала съвест с изтекъл срок.
Затова по-добре да не губиме време -
ние с Ева ще тръгнем оттук и ще се разделим.
Но преди да излезем, ще хвърлим на бара
своето знание вместо пари. За награда.
Сервитьорът ако иска, да се почерпи.
И той е човек, макар да изглежда странно,
а от очите му - прехвърчат искри...

13.01.2010