На М.Д.

И се криех зад маската удобна
на вечерната тъга, изпридала
валма несподелени с чашата тревоги.
Случайност бе, че здрачът-скитник
побеля до пепеливо и на устните ми
легна скришно многоточие, но в недоимък
бях. И роклята си щедро снех от себе си
и дадох я в часа на своето убийство.
За да спася оная част от себе си,
която другиму дарявах непоискано
и красях на крехкия възторг венеца.
А трябваше да се откажа да си мисля,
че дъното си няма памет. Във него
се оглеждах като за последно - жаба,
нецелуната от принц, се виех устремено
като грахово стебло до второто небе.
Ще намеря ли остатък ненаучено добро,
за което да разказват прегрешилите,
или ще остана ножът кървав във ръцете ти,
с който ти отнех завинаги
илюзията да се познаваш...

10.01.2010