Скала

Белязана е.
Не в душата. Тялото й е платно,
върху което сигурна ръка е нарисувала картина.
Суша. Море и кораби.
Пристанище, каюта, изветряла похот -
разляла се по килнатите от омаен мрак
и шушнещите устни на нощта бедра.
На делника.
Издути корабни платна и стар компас -
напомнят на завръщане след дълъг път
към чрезвичайна среща със любим човек -
а всъщност тя затулва мисълта му
чиста от облаците сиви, обрулили
със взлом периферията на хоризонта-
скитник, и изтрива
всички рехави желания в зародиш. За мъст,
любов, спасение, раздяла. Със замах
той ще хвърли котва във
косите й разпуснати и носталгично красиви.
И задълго ще забрави
за дом, жена и деца,
докато се губи във късното й пладне
и скицира с въглен картата
на съкровището, скрито
в купела на собствената му мъжка чест.
И без да подозира, ще кръстосва
със луната около един маяк сто години.
Точно толкова й отне на нея да проводи
до дома му друг моряк, след което
морно сведе поглед и застина в самота.
И художник чевръст
изрисува на гръдта й хладна
сцена
на гаснеща в умопомрачаваща тъга
полугола жена.

09.06.2010