облечи бяла риза на зазоряване и с поглед надхвърлил годините подири да зърнеш гълъба, който ти изпратих от ковчега на Ной да те срещне – къс изумруден архипелаг, стърчащ над разкрехнатите двери на строги канонични проломи – стражи на призрачни подземни светове и демони котви
благата скрита вест е да ме чакаш търсиш и намираш в свредлото на разбиващите митове по изгубени вселени, покълнали в шепа пръсната надежда над буренясалите пръсти на кръстоносци-ветрове виното завкиснало е в гроздето като преглътната сълза подир обида
виж ме сред облаците – пастори на съновидения - колко съм изящна малка лека почти осезаема – като споделено мълчание - почти разгадана – легенда, доверчива капка дъжд, която ще измие и последната фикция, че гълъбът ми няма да достигне новата твърд - отвъд христоматийните подредби на низшите човешки форми и фантазии
и открил маслинената клонка, ще ти я донесе в Градините на щастието - знак е, че съм жива, но сама сред чужди отбрани видове, които не говорят езика ми, но заедно дишаме грешките си из безпаметно дълга вода - дори змията, която пъхна ябълката в ръцете ми, е безобидна, а времето монотонно изпълва черупката си, затова
изплети венец от маслината и по стълбата на мисълта си ме догони – миналото е настояще, а отвъдното е тук ти и аз сме двете половини на огледално бъдеще, защото тая земя, която обитава ума, е разлютена анаконда - оседлай я и ела да ме измъкнеш от пипалата на мимикриращия с ужас потоп на битийността
„Не си ли луда, питаш. Ти кажи... Тъй луда - като устрема на Ниагара. Но по-добре с презрение ме накажи, отколкото с любов, която в лед догаря!”
Какво догаряне, ела, сипи поне вода – че със жаравата съвсем се сляхме. Птицата Феникс не вирее в такава среда. Крилете й скрибуцат и валят се из пепелта.
Поне да бях тъй устремна като Ниагара, както казваш, или поне наполовина. Като месинг ми тежи снагата и догаря едничката надежда, че ще ме има.
Но дори и в свършека на утрешния ден, когато ще угаснат моите зеници, отново ще поискам да си с мен... Да сложа глава на скута ти и с ресници
да рисувам дълго пътя ни, по който ще криволичим до ботуша на Всемира. Не вярваш ли, пътеката отваря място за две души, открили се във нищото.
