Понеже твърде дълго те копнях
(а нямах време да извезвам котви),
капчуците несетно ръждавееха
на детството на свидната му длан.
Оттам навярно си те нося в мен -
като мидичка, черупка или рапанче
звънко. Събиращо вълните морски
с бриз. И далечен шепот „обичам”.
Понеже твърде дълго те копнях,
не те изтрих от дните си младежки.
Когато други ме обичаха със плам,
по стъклото се размиваше адажио...
Така не се научих да те премълчавам,
когато сричах азбуката на живота.
Ти бе и свята истина, и зъл разлом.
Не те познавах – а те преболявах...
Понеже странно времето ни спря.
Неочаквано, почти неволно, на шега.
Когато ми почука на вратата сам -
не те познах. И луната ме упреква...
08.11.2008
4 коментара:
Ааа , не само луната . И аз те упреквам . Не може така , я си дай шанс .
Поздрави
Всяка прилика с лица и събития е напълно случайна и неволна ;))
Поздрав!
Разбира се , но така ми бе по-лесно да изразя отношението си .
благодаря за поздрава .
Благодаря за отношението! :))
Публикуване на коментар