“Когато слънцето посипе блясък по земята,
С отвесно падащи, горящи ме лъчи,
Щурец неспирно търка си крилата,
Разкъсвайки със свойта песен тишината,
Ела, Любов - изпепели ме...”
Сафо
Когато вечерница на свода небесен изгрее
и запокитен, се стрелне деня зад оградата,
къщурка малка се сгуши в двора прихлупена,
разпръсквайки мрака със тънка искра,
ела, Любов, под моста, където реката
събира наште тайни в шепи шумящи
и с цвят охра дърветата ръсят любов –
ладии нежни, и розови поемат на път...
Небето сакрално трепти под любовен воал
и милва луната и тя в унес изпада.
А на улицата тиха, до кофи за боклук
две мърляви котета предат ли, предат.
И незнайно как сънищата оживяват –
цветни картини на влюбени момче и момиче,
вървящи през дъжд от красиви макове
с вплетени длани към залеза пурпурен...
Ела, Любов, да ти разкажа
какво си говореха те във захлас.
Аз бях там и ги слушах – вятърна песен,
развята над смълчания град.
Две щипки смях – капка недопита тъга –
и мойта притча, долитаща до теб
с черната четка на коминочистач...
30.11.2008
Няма коментари:
Публикуване на коментар