Старата къща

Под омърлушената лозница, с подвита снага,
оголяла до черно от облазилата я самота,
протритият праг се опира на ръба на света -
да не падне върху свода на къщата стара.

И да не затрупа кътаните в пазвата й спомени
за нечии прекарани тука лета. Заглъхващите
с оределите птичи ята гласове. Стъпките,
отекващи с първите есенни вопли на вятъра…

Всъщност тук отдавна са погребани и смях,
и надежди, и тъга, и родова памет. Стърчат
като бесилки провесени греди от тавана -
свърталище на пияни от любов дървояди.

Под прозорците мътни се промъкват едва
на живота мъжделивите пръсти. А на стената
изронена, покрита с прах и забрава, иконата
на Мария с младенеца бълнува за святото чудо.

Сякаш времето е изтекло като пясък през пода
изгнил във пръстта. И провлаченото скерцо
на забравена врата е глас от отвъдното. Но
напук на всичко къщата диша. Астматично...

29.12.2008