Бокал

Вечно ще съм камъчето,
което ти убива петата.
Криво ме измисли ти,
на една страна раста.
За какво ти трябваше
да пиеш сто горчилки
и да си намираш
хиляди причини да се виниш?
Насън да съм ти мило цвете
от луната, си мечтаех.
Наяве да те сварвам вечер,
над лампата приведен.
От парфюма на косите ми
да черпиш вдъхновение.
И да си отивам по съмнало,
с думи за връщане.
Уви, приказката - за нас -
е като пробита мишена...
На живота сцената
се оказа тясна за доза морал.
“Да живееш” си има
и своите малки изключения.
Свободата е непосилна награда
за доброволния паж...
Така или иначе,
eдин ден аз ще бъда
онова камъче, което връща
обратно на пътя колата.
Ще проблясвам в нежния сипей
на водопадна магия.
В бокала ще са скрити
най-тръпчивите мои черти.
И Амурчето ще уцели в сърцето
онзи, едва ме отпил.

10.12.2008