Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона,
и скръсти протяжно ръце отпреде до тялото.
Аз съм нещастница по рождение, идвам при тебе
с молбата едничка душата му в откуп да взема.
Ще вземеш душата му – ухили се Дяволът тихо, –
ако дадеш ми слуха си в замяна за туй дело.
За какво ти е, нали без него не искаш да чуваш
как тълпата крещи и осъжда ти името грубо?
Отдолу с викове яростни разлюляваха въздуха
шепа фарисеи с кървящи очи и провиснали меса.
Аз стоях на стълба облактена и крепях небосвода
да не падне върху гората от кухи и черни лица.
Слуха ми... с удоволствие. Нека никога не чуя
онези думи, които пробождаха сърцето ми с нож.
Готова съм и по-далече за него да ида. До края...
Само върни ми го, глухотата не ще е порок.
Добре, но за да минеш по-нагоре, ще трябва
да взема и очите ти – лукаво отвърна ми Дяволът.
Без тях не ще го видиш вече, съгласна ли си
в мрак да го целуваш и в мрак да си идеш оттук?
Очите ми... не зная. Май твърде много искаш ти.
Но аз ще ти дам по-добри очи – побърза Дяволът, –
с които ще прегърнеш изгрева метличин. Да?
Добре, вземи ги. Само нека да го пипна вече...
От близката до нас река хор притихнали звуци
повтаряха: “Не му ги давай! Не му ги давай!”
Но воплите им изтъняваха и свиваха в един,
а вятърът надуваше си свирката упокойна.
За да стигнеш до върха на стълбата, ще трябва
двоен откуп да получа – Дяволът трепереше.
Сърцето си и паметта ми дай и точно на часа
ще ти го върна жив и със почести богати...
Сърцето ми... И паметта. Но как ще го позная?
Това е тъй жестоко! По-добре сега да умра...
А Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
Но аз ще ти дам ново сърце и памет златна.
Откажеш ли, няма да го изкачиш това стъпало,
никога няма да си върнеш любимия мъж
и във самота ще се скита духът ти навеки...
Бледа сянка легна на лицето ми. Нямах избор.
Добре. Вземи ми и сърцето, и паметта злочеста.
В миг ми грейна пред очите и юмрук отпуснах.
Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона.
Не зная, отвърнах. И какво диря тук не зная.
20.09.2009
Няма коментари:
Публикуване на коментар