Жената, която срещна смъртта

Нощта се почеса леко по скулата,
опънала шлейф срещу мима луна.
Във парка, притихнал от шумните глъчки,
седеше жената сама.
До нея във вестник се мъдреше нещо,
увито в стоманена същност на луд.
Във погледа, зейнал от куха безизразност,
надничаше кротко смъртта.

По тихите вопли на времето спряло
препускаше кон, с врана глава.
Той чатна с копито, изпъна си хълбок.
И раздра тъмнината със звук.
И мракът със мрак затанцува любовно.
Танц странен, и някак лежерно-инфарктен.
На стремето виснало седеше си Тя
и блесна в ръката коса.

Лицето й липсваше – и чулът помръдваше.
Усти си без глас мълвяха едва.
Защо се обрича, иска ли връщане.
Цена си има това.
Жената примигваше, леко упрашена.
Сърцето й сви се на малък юмрук.
Как бе живяла, какво я измъчваше –
въпроси, беснели дотук.

Пред страх от смъртта и слабост поддаде,
заела набързо грешна страна.
И надвита от бурен стремеж за разбуждане,
изчезна зад ъгъла в нощта.
И Смъртта със горда осанка потегли.
Луната разчертаваше пътя й с меч.
Жената остана да гледа след нея.
Държеше в ръката... билет.

Отиде до близката гара и с него
поръча си влак за нова страна.
Където щеше да бъде щастлива,
далеч от неверен съпруг...

10.10.2008