Любовта е опиат

Да се откажа от теб
е все едно да се откажа от цигарите.
Навиците ме преследват
дори насън, когато,
вместо да спя или броя овце,
запалвам сърцето си - тая угарка -
и дълго и сладострастно го пуша и мисля наглас.
Изпускам облачета тънък дим и
си представям дълга прерия
и керван неопитомени коне.
Незнаещи цената на вечното щастие,
се носим на гребена на времето
и вплитаме коси във древни върхари,
по стеблата на които плодът
гние и затлачва земята със корени
във вид на забрава със име "напукана жажда".
Но аз отдавна не пуша
и се питам какво ли правя на края на света,
защо съм запалила цигара
и виждам ли въобще коне и прерия?
Защото теб още те виждам
във оня сладострастен миг, във който
заспивам, дърпайки с премрежени очи
от цигарата си-сърце на
къдрави, пресекулчести облаци
със формата на синджири
и тук-таме любов...

Любовта е опиат, към който
се връщаме, когато сме свършили
дребните за по-силен наркотик.
А такъв
във тоя живот
няма.

24.12.2010

Разстояние съм. От несбъднатост

Разстояние съм.
От онези, чиято скъсеност
разделя, чиято неизвървяност
раздвоява, а по средата
прогнозата - сгрешена и
неразчетена в
краткотрайните жестове
на облаци-самодейци, апликирали пейзажа
с дъжд насред потопа на вегетиращите истини -
помниш ли,
и в потопа имаше смисъл?
Изкривиха се
огледалата в мен. И ми е трудно,
почти невъзможно
да прекрачвам нощем
/денем съм сомнамбулно разнопосочна/
девствения мир
на неподправената си наивна тишина,
стъпкана от бързи ходила
за из път и
за късмет.
Някога беше усещане за лунност,
а сега е парцалена и обшивката
на крехката ми незавършеност,
в която ще остана
до невъзможие объркана,
до лудост разпокъсана
и присмехулно изпръхнала
мигла,
попаднала в окото
на светофара на празното ти кръстовище.
Оттогава вали само в червено,
а от ъгъла няма кой
да запали ключа
и да пусне светъл лъч
да прониже виолетовата синева.

Неони пазят самотния град
и подстъпите му от търсещи се
от непрегръщане реки.
Разстояние съм. От несбъднатост.

17.12.2010

Левитация

/отличено с награда на журито на конкурса "Състояние на полет", "ХуЛите", 2010 г./


Отведи ме на Луната, отведи.
Нека да съм вятърната песъчинка във окото ти.
Нека, преоткрила стотното лице на истината,
се завихря
някъде в началото. При хората.

Отведи ме някъде далече, недоносена,
излюпи ме във гнездото на примиращото случване.
Макар и крехка,
ще намеря сили
да приема вид, угоден за наричане...

И понеже на Луната ще съм ничия награда,
осъзнала правото тревогата да ме владее,
а пък опит за летене в случая е смешно,
да не кажа хиперавантюристично схващане
дори за мен, която си намира повод все да оцелее,
ще се тропосам
от обратната страна на времето.

И някак ще ми се размине втори дубъл за начало.
Сторъката маша на Господ е в почивка,
а пък ти си тъй непоклатим в доверието си
и ме обичаш навъпреки и защото го можеш
(огнено пареща, на дъното на небцето ти зрея),
разпръсни като ситен дъжд през мараня
онова разкрехващо издишащата врата отвъд
разковниче, скрито зад усмивката ти,
и от сполуката
ще си прокарам брод.

А по него ако тръгна, това ще бъде
същинският ми апогей в летенето... към теб.
Защото всеки опит e дилема страшна,
но ако ти изпълваш всяка клетка на необозримото,
спускането ще е приятно, целта - превзета.
Ти ще станеш бременен с мен,
а аз -
ще помъдрея със ръцете ти.

12.05.2010

Инструкция за летене или опит за прет-а-порте

Вечер, щом луната стръвно избродира тънък зрак
и го метне върху дремещия над котилото си град,
ще видиш от лавицата със книги да излиза влак,
източил взор към наближаващата във съня ти гара.

Това е знак за тайнството на случената приказка
да летиш с отворени очи, макар и твърде стар,
за да признаеш, че вярваш още във Пепеляшка.
И стъклената й пантофка е всъщност от хастар.

Тогава се завиваш през глава и чакаш Питър Пан
да долети и във детското си царство те завежда.
Дори не питаш, от игри и жива глъчка обладан,
ще чуеш ли по изгрев гръмовният топовен залп

на новата завера - която броди из потаен лес
и дебне за съкровището ценно на несбъднатите дни.
Но някак ти е странно приказката все да е една.
И Грозното патенце все да се превръща в лебед...

Затова решаваш някоя нощ смело да се покатериш
при Карлсон на покрива и котките с очи на фар.
И докато луната дефилира в шеметно прет-а-порте,
да му вземеш перката и към себе си да се запътиш!

09.05.2010

Пиратско стихотворение

Луната е безбрежно огледало водно.
Ще цопнеш в него като в катран примамващ.
Опипом се ще взираш във града мъртвешки
да видиш него, виснал от безкрая,
пирата със коси от креп и златен зъб
в устата. В каютата му притаена -
събрала във ковчеже живеца му безсмъртен
и мисия, ясна на звездите само,
личат следи от женски нокти и платно,
с което е постлано прокрустово легло.
Жената, на която си обречен от дете,
която твойте сънища поливала е със масло,
която се представи за графиня и сега
дрънчат й костите от страх убийствен,
е тъй красива на вечерна светлина!
Очите й - изцъклени, омотани в паяжини,
устните й бледи недолюбили тъмата,
снагата й със тежки железа обвързана,
със духове се бори - ни живи, ни умрели.
Да искаш да я приласкаеш ще ти трябва
време, а го сториш - и безразсъдство.
Освен това шумът на падащото злато
е тъй примамлив за ухото на пирата.
С две думи - корабът пиратски се наглася,
ограбил следващия паднал град,
със пълен трюм със души превзети,
монети, перли и морски скъпоценности,
да излезе от орбитата черна на
на стремглавото си бягство. И от главата ти.
А с туй рискуваш да загубиш
жената, хвърлила ти ръкавица стара.
Ех, жените понякога са фриволно недосетливи.
Пиратът в теб не иска да отстъпи.
Той по-скоро ще се раздели със кораба си,
с усмивката си алчна и златния си зъб.
С живота интересен и безинтересен.
С безсмъртието. И самотата.
Но тя няма как да знае. Няма как.
Няма...

Тя е неговата Черна перла.

27.06.2010

Скала

Белязана е.
Не в душата. Тялото й е платно,
върху което сигурна ръка е нарисувала картина.
Суша. Море и кораби.
Пристанище, каюта, изветряла похот -
разляла се по килнатите от омаен мрак
и шушнещите устни на нощта бедра.
На делника.
Издути корабни платна и стар компас -
напомнят на завръщане след дълъг път
към чрезвичайна среща със любим човек -
а всъщност тя затулва мисълта му
чиста от облаците сиви, обрулили
със взлом периферията на хоризонта-
скитник, и изтрива
всички рехави желания в зародиш. За мъст,
любов, спасение, раздяла. Със замах
той ще хвърли котва във
косите й разпуснати и носталгично красиви.
И задълго ще забрави
за дом, жена и деца,
докато се губи във късното й пладне
и скицира с въглен картата
на съкровището, скрито
в купела на собствената му мъжка чест.
И без да подозира, ще кръстосва
със луната около един маяк сто години.
Точно толкова й отне на нея да проводи
до дома му друг моряк, след което
морно сведе поглед и застина в самота.
И художник чевръст
изрисува на гръдта й хладна
сцена
на гаснеща в умопомрачаваща тъга
полугола жена.

09.06.2010

Победа

Със кръвта на Александър Велики говоря.
Тя бумти и разтваря в танец гердана небесен,
заключил на дните летоброенето във слънчев арест.
Застинала като пясък, като отколешна тиня,
на подмолите всичките тайни научила, се взирам
да видя как твоите коне ще разрият с копита
онуй, що криех в сърцето, оцеляло през дългата зима.
И понеже Индия е твоята най-последна съпруга,
ореол мечтан на труда да властваш над всичко -
не пожалвам сатрапите мои да бъдат смирени,
тъй както аз съм смирена, във виното твое попаднала.
И във оргии дивни, и сред душните степи,
узурпирала всяко твое начало да бъде посока,
аз съм мечът, що ранява земята с болеещи стъпки,
аз съм акропол на душата ти, и времето зъзнещо,
и гордиевият възел разсечен, разделил ни навеки.

24.05.2010

Разпети петък 2

Голгота, Йерусалим

Отново е Разпети петък.
И отново слънцето ветрее
рани кървави на хоризонта.
По радиото съобщиха, че
луд разхожда на каишка
вярата си в зоопарка.
И срещу дребни ще разкаже
/на който поиска/
нова и неизследвана версия
за разпятието на Голгота.
Всъщност Господ от кръста
забягнал директно за чужбина,
където отворил фирма и доживял
дълбоки старини в разкош,
а от плащеницата му окървавена
следи личат само в частната колекция
на известен бизнесмен...
Мария Магдалена не била ни жена,
ни мъж, ни чаша. В нейните очи
не се потапяло небето схлупено,
посърнало от гняв и от печал...
Мария не била ни спътник,
ни любима на Иисус. И с Божията Майка
не се познавала, тъй както
вярата дълбаела изконно дупки
във душите ненамерени на хората
и там пропадала ненадейно, отегчена.
И Господ сам разпуснал Рая
след пусии от издръжки скъпи,
мракобесие и бунтове за власт,
и с ангелите оцелели се сформирал
синдикат. Срещу рогатия господар...
Човечецът, разхождащ щедро
вярата си на каишка в зоопарка,
е доказателството живо за това.
Каза ми, докато ловувах безуспешно
розови слонове. Вече вярвам.
И в едното, и в другото. Смътно.
А можеше да бъде по-красноречив, ако...
ми беше купил захарен памук.
Вместо това аз му дадох хляб.

31.03.2010

Джихад

Нося оковите си подобаващо.
Черен гълъб пада в нозете ми тежко.
Не, не е онзи гълъб -
символ на мира и благоденствието.
Не е гълъбът, превъзмогнал водата на Ной,
защото тук водата
е солена и сярна - отрова, издигнала
смърт до клепачите на очите ми недовиждащи.
Не съм един от войниците на Самуил.
Те се лутат в мрак към дома, а на мен
мракът ми е родственик - брат
по оръжие и мъж - по съдба.
Ханъма, облечена като куртизанка
от 18-ти век - със шалвари,
без горна дреха, със забулено лице,
стискам бясно синджира
на времето и бързам за... никъде.
Белким то
изцеди от силите ми мъничко вяра
и отчетливо оправдае
моето упорство да съм ничия
в нечие време. В анклава, заключен
в чужди непокорни мисли. Защото
не друг, а собствената ми представа
за свободата се припокрива
с ясното желание да я избегна -
скрита съм в снопчето отлепено зло
от ръката на Бога.
И обявявам джихад на всичко. И на теб.
Затова, че не ме срещна по пътя, отплаващ
със залеза, и не ми предложи
ризата си - а аз носех в ръцете си
ключа за оковите. Онези, които
мразех, но чаках
друг
да разбие. И ги обикнах -
като черен поглед по време на чума.

03.03.2010

Брайлово писмо

Все се каня да седна и да ти напиша писмо.
Да го украся с панделка и да сложа парфюма си
в него. Да подсвирна на гълъба, който
редовно споделя перваза ми и да го пратя по него.
Или да извикам вестникарчето, което
всяка утрин разбужда тротоара с гласа си
и от хорските усмивки плъзнали отмерва
всяка светеща секунда, вляла се в кръвта му.
Детето е кръгло сираче. Каза ми го една нощ
в съня ми. Докато размотавах поредната мисъл
от теб и я слагах в скрина с бабините вещи...
Там царуват всякакви вехтории - стари,
освободени от грижи и забравени с вяло чувство
спомени. Но не и ти, мое мило вдъхновение,
вклинено в силата на въздесъщ и устоял град
над разразена буря от счупени на сляпо мигове.
В съня ми е тихо и пълно, а детето - доволно,
на хляб и ласка сито, обърнало поглед
към рапиращата до безочие луна,
спорят за малките наглед неща...
Вестникарчето, в което
се оглеждам на разсъмване,
има твоите очи. И така напомня гласът му чист
на красива история с неочакван край,
ще пратя писмото си по него.
А ти изучи Брайловата азбука,
за да го отвориш и прочетеш,
когато мине покрай вас и пусне посланието ми
в кутията на лудналата ти нежност
да бъдеш разгадан в отговор - по морза
на свирукащите капки по перваза ми...

13.02.2010

Любов по време на финансова криза

Когато последната банка затвори врати
и забрави да върне спестяванията
на многомилионния американски народ,
китайците забранят ориза и пилето,
а руснаците изстрелят атомна ракета до Луната,
когато черното стане бяло,
а да си бял и добър бъде привилегия
само на неудачниците и проститутките -
между двата реда магистрална радост,
когато бялата раса бъде асимилирана
от различни хибриди, включително чрез
клониране на самочувствие и мъжко либидо,
пренавило стрелката на кантара в главата ни,
когато жените се върнат към спокойния живот
и ръкоделието, децата гонят топка в парка,
а тийнейджърите обменят слюнка и изучават анатомично
телата си, вместо да се свалят в чата до припадък,
когато видиш кучета да се разхождат със слушалки,
риби да говорят по мобилен телефон,
а котки да играят с мишките на сантасе,
когато ти омръзне да си по-добрата моя половина
и ти се прииска да обяздиш хвърчилото
на детето, което довчера си пеееше и
заспиваше с приказки за лека нощ,
когато звездите спрат да ти нашепват
всяка нощ, че светът започва отначало
с първата преса и слънцето, близнало те
по нослето и усмихнало трапчинката вляво,
застани на върха на оная пирамида,
която сам си изгради от кибритени клечки,
и извикай към мъждукащите сенки в ниското,
че не съм приседнала на сгъвката на съсредоточението ти
и не надничам в тайните ти кътчета,
мислено ме преглъщаш лесно, за което
не са ти нужни ни аспирин, ни вода,
не вярваш в любовта от пръв поглед, защото
след втория от нея остава само наръч ненаписани слова,
и едно от тях съм аз - паднала тежко
като осколка от снаряд на дъното на умореното море...
Потвърди го с белезите прораснали
между датите изминали и самотата и някой
може да ти повярва, ча казваш истината,
а не търсиш евтина сензация,
с която да замаскираш катастрофалното положение
да имаш спестени чувства и енергия, а да няма
банкова институция, където да ги вложиш.
Защото тая криза се проточи твърде дълго време...

07.02.2010

Вода

/на Яна Кременска/

Дъждът е твоят дом
и от въпросите
строиш си кули, за да стигнеш
вчерашните обещания,
скрепени с облачна тъга.
Обуй си някогашните надежди
и със жест уверен
се приплъзни
по водата (като слънчев лъч
по размечтаното лице на листопада)...
Аз ще те чакам
от другата страна на реката.
Ще ме познаеш
по разветите коси от сняг,
обвили и стаили дъха
на тежките вечерни часове...
Лавини, люляни в слънчевите пазви
на подножия и върхове,
ще спасиш красотата си
със ромолене,
а аз ще бъда няма да те слушам
с ледено,
почти старозаветно опиянение.
И в стъпките си тихи
ще оставим
следа от зимния хербарий
на водата, попаднала
в бялата прегръдка на забрава изначална.
Докато някой смахнат
не я открие
и разчете по памет.

08.02.2010

С автограф върху устните

ще изпиша отзад напред
фабулата,
която се задържа
на върха на езика ми
и описва дългия път
на тайните предания за
Тигър и Ефрат.
Две палави сестри, разбунили
с пенливата страст
на леките си движения
древни чудовища,
дремещи в теб от векове.
И с тънък грохот
врязващи се в делтата
на тръпнещата за споделяне
развръзка, около която
накъсаната суша напомня,
че прологът е бил
по-дълъг от обичайното,
а кулминацията - кратка
и отшумяваща екстазно
с кървавочервеното неудобство
на залеза - роб на сетивата...
Точка без епилог,
защото съдбата на героите
е неясна поради мъглявината
в погледите им, ще бъде
тихото, едва дочуто
лъстиво разголване
на тишината, полепнала
по кориците на нашата книга.
Със всяко нейно пренаписване
тишината
нараства и изпълва докрай
тясното пространство
между страниците, за което
устните отново
ще намерят път
да очертаят фабулата
през делтата до скрития нагон
на бедстващия
залез-оазис...

24.01.2010
*Фотография - Ангел Ненов

Отново за Потопа

"Ной е седнал в крайпътната кръчма
и се дави във спомени,
а момчето, което сервира, изобщо не знае,
че човекът, самотно загледан във нищото,
има нужда да бъде спасен."
Яна Кременска

Ной е тъжен. Потопът се връща.
И заплашва да изсипе небето в кобалт.
Няма с кого - в препълнената кръчма -
да вдигнеш тост за отдавна преживяни неща.
Само във въздуха нещо още напомня,
че животът се върти във своята кожа.
Смях и поквара заместват очите на хората.
Дребни страсти омесват сърцата им,
пълни със жлъч и омраза към ближния.
Боже, защо ме наказа да гледам как
калта им се свлича от телата до кост?
Нали калта е най-милостива, макар и мръсна.
Тя лесно покрива горчилка и страст...
Ной отпива и се моли да зърне на прага
поне един читав човек. С когото да тръгне.
Сервитьорът кимва с глава и на масата
сяда стара като египетска крипта жена.
Стара - привидно. Прилича на Ева,
нима е тъй остаряла? И със чаша в ръка.
Змията навярно се пече до огнището,
ако не е умряла нейде от своя хомот.
Защо само хората остават верни докрая
на стремежа си да убиват всичко с апломб?
И трети потоп да им пратиш, Господи,
пак не ще разберат, че всяко падение
им струва цената, умножена със лихвите.
И милиони години невтасала съвест с изтекъл срок.
Затова по-добре да не губиме време -
ние с Ева ще тръгнем оттук и ще се разделим.
Но преди да излезем, ще хвърлим на бара
своето знание вместо пари. За награда.
Сервитьорът ако иска, да се почерпи.
И той е човек, макар да изглежда странно,
а от очите му - прехвърчат искри...

13.01.2010

На М.Д.

И се криех зад маската удобна
на вечерната тъга, изпридала
валма несподелени с чашата тревоги.
Случайност бе, че здрачът-скитник
побеля до пепеливо и на устните ми
легна скришно многоточие, но в недоимък
бях. И роклята си щедро снех от себе си
и дадох я в часа на своето убийство.
За да спася оная част от себе си,
която другиму дарявах непоискано
и красях на крехкия възторг венеца.
А трябваше да се откажа да си мисля,
че дъното си няма памет. Във него
се оглеждах като за последно - жаба,
нецелуната от принц, се виех устремено
като грахово стебло до второто небе.
Ще намеря ли остатък ненаучено добро,
за което да разказват прегрешилите,
или ще остана ножът кървав във ръцете ти,
с който ти отнех завинаги
илюзията да се познаваш...

10.01.2010