понеделник, март 30, 2009

Джазът на кръвта



ще намразиш и светлото в мен
свлечено
обречено
разголено до кости
ще слушаш джаза на кръвта
и ще искаш
да притискаш грифа на лудостта ми
с изтръпнали пръсти
докато се изпълваме
с акордите заченали утро
разлято като сок по телата ни
а саксът възвестява
края на дългото скитане
до сърцето ми

10.10.2008

събота, март 28, 2009

Лунната соната



Изсвири за мене Лунната соната.
Под пръстите ти да се разлее нежност –
ограбена самотница в дъжда,
да я приютим в сърцата си тъгуващи.
И нищо, че навън се мръкна рано.
И нищо, че със теб не сме си близки.
И чужди не сме си, свири. Пианото
говори с твоя глас. Със мойте думи
очертава ситни листи, покапали
по твойта и моята буза... Свири.
И нека да забравим, че ние с теб
не ще си нивга принадлежим.
И само този сладък миг отключи
стаявания шепот в нас, че сме живи.
И трептим. Свири... Аз мълком
ще приседна и ще те послушам,
а после със луната бледа ще си ида.
Додето не заглъхне
и последният акорд на твоето пиано
и не попия с поглед твоя поглед,
аз ще слушам в унес Лунната соната.

28.03.2009

неделя, март 22, 2009

Екзистенциално



Навярно някога
ще ме споходят красиви стихове.
Ще ми се случат
като тръпчива истина,
припламваща във гърлото.
Навярно ще ги усетя и обикна,
като първата обич, непримиримата...
И ще запомня аромата им,
както помни се свято обещание
пред брат и Родина…
Навярно ще ги имам –
и те мен, – а може би не.
Навярно ще си изневерим по пътя
калдъръмен: аз – блудницата,
разпъната от грешки непристойни,
а те - извисени във небето богове…
Дали не ще се разминем
в нощ греховно-черна и сама?
Или ще се нараним,
убивайки неразривно другия?…
Дали? Очите ми слепи врани са,
блъскащи се в неравни шумове.
И нямат отглас стремленията,
порядъчно почерпени със его.
Аз просто си седя на ръба на нещата,
провесила крака над бездна недомлъвки,
и чакам суматохата да отмине,
спектакълът свърши
и спусне завесата, за да изтичам
до чичкото с желанията.
Дали ще ми угоди, или отпрати?

23.03.2009

четвъртък, март 12, 2009

Калейдоскоп



Комплицирана с причудливи смисли,
нощта
разстрелва всички мои несъстоятелства от упор.
В маган въртят се прежните одежди
на разхвърляното мое право да съм татулна.
Инсинуирани с комплот случаен,
остъргват колене принадените истини
о стръмното на бягащото видело.
С протегнати напред ръце –
да го завинтим за стената глъзгаво е.
И решително проблясват във сфумато
отвлечените схоластични самодостатъчности
Обречеността ми не е опасна
Страшното е във отлъченото недокосванe
с което заразявах мостовете си и подмолите...
За да наедрее ларгото подпъхнато
инкрустирам ситни стъпки
по первазите на агонизиращите липси
Храня си душата с гълъби.
И запълвам тъмнината, посивяла
от мълчание, със взривяващо разбиране.

Ще те намеря, знам, на дъното на самотата ми.
Не ме изгубвай, докато я прелиствам

12.03.2009

събота, март 07, 2009

За Мъжа, който се превъплъти в образа на Златната ябълка



всеки знае приказката
за тримата братя и златната ябълка
но нека си позволя волност и арогантно
заема мястото на ламята от сцената защото
по ми отива да съм бърза и неустрашима
да съм страстна и неукротима
и да те имам непоколебимо когато поискам това
ти златна моя ябълко си като златната рибка
плуваща в карибски води
с много водорасли рапанчета и корали
а над тебе едно бяло облаче ти сочи от небето
пътя към мен предопределяйки нещо
напълно предизвестено като карма
белязала съдбите ни още когато
сме били звезден прашец
в междугалактическото пространство
че ние с теб ще бъдем винаги двама
както са вечни зелените храсти и евъргрийните...
бог е бил благосклонен към мен като е обсипал
небето с лъскави конфети
разпръскващи мрака
всяка нощ със посланията ти господи колко си хубава
и когато се наситя да те гледам ще си отида
а моето топло обичам те
достига до теб с валдхорната на щуреца
галеща нежно с песента си тревите и шубраците
изтръпнали като върха на пръстите ми
но ти започваш да се съмняваш
дали всичко хубаво е на хубаво и дали
не населява
само въображението ти тази наша среща
допълнила картината с боязливия допир на нещо
копринено до лицето ти което се оказват
моите дъхащи на ванилия и жасмин коси с които
искам да те загърна за да те предпазя
от хорската завист и злоба докато
виеш от раните си като вълк-единак в степта
подирил спасение във полета на албатрос
кацнал на брега на морето
ти не си просто Мъж -
ти си Чудовище

29.11.2007

Палав_ницата



Вплела пръсти във коси вълнисти,
с мъжки ласки се обграждаше.
Галеха я по гърдите, корема и бедрата.
Розичката на дупето закачливо се поклащаше
пред градинари напористи.
Подаваха се атове от очите подивели.
Необуздана похот манифестираше
за укротяването й с любов.
И камшични удари се понасяха
към плътта й, крехка и незряла.
Поемаше ги твърдо, макар да я болеше.
Огнени езици я облизваха неистово
и се закачаха за пиърсинга на пъпа й.
Роснали тела със съсък се разплитаха,
изпаднали във пепеливото на крясъка.
Устни побелели греховно се кълняха.
Мъжки страсти – освобождаваха…

21.01.2008

вторник, март 03, 2009

Готическо



Пришпорвам бясно мисълта си крилата.
Бързам с острия вятър да стигна до теб.
Черни сенки, разплути в очите ми въглени,
пият и пеят. Тежко вино попива печал.

Ненаситно жадуваща, приех тъмнината.
Туптяща за власт и за земни наслади,
слях се със злото и заприличах на Фауст.
И не попитах за душата ми ще има ли откуп...

Не попитах ще помня ли каква съм била,
когато разпоря с кинжален откос ръкава
на тъмния замък, разтворена в бяло...
Да потъна във него, с поквара белязана

Оттогава танцувам задъхано в голата паст
на дъбрави озъбени. И драскам с дъха си
луната - да не целува плътта ми клокочеща.
В кобалт си събирам кръвта на цветята.

И я пия по ранина, щом гарвани черни
изронят със клюн сълзите ми мъртви.
И от ковчега ти ноев се търкулнат...
Ще те събудя и изсмуча от теб гнила душа.

03.03.2009