Вечер, щом луната стръвно избродира тънък зрак и го метне върху дремещия над котилото си град, ще видиш от лавицата със книги да излиза влак, източил взор към наближаващата във съня ти гара.
Това е знак за тайнството на случената приказка да летиш с отворени очи, макар и твърде стар, за да признаеш, че вярваш още във Пепеляшка. И стъклената й пантофка е всъщност от хастар.
Тогава се завиваш през глава и чакаш Питър Пан да долети и във детското си царство те завежда. Дори не питаш, от игри и жива глъчка обладан, ще чуеш ли по изгрев гръмовният топовен залп
на новата завера - която броди из потаен лес и дебне за съкровището ценно на несбъднатите дни. Но някак ти е странно приказката все да е една. И Грозното патенце все да се превръща в лебед...
Затова решаваш някоя нощ смело да се покатериш при Карлсон на покрива и котките с очи на фар. И докато луната дефилира в шеметно прет-а-порте, да му вземеш перката и към себе си да се запътиш!
Белязана е. Не в душата. Тялото й е платно, върху което сигурна ръка е нарисувала картина. Суша. Море и кораби. Пристанище, каюта, изветряла похот - разляла се по килнатите от омаен мрак и шушнещите устни на нощта бедра. На делника. Издути корабни платна и стар компас - напомнят на завръщане след дълъг път към чрезвичайна среща със любим човек - а всъщност тя затулва мисълта му чиста от облаците сиви, обрулили със взлом периферията на хоризонта- скитник, и изтрива всички рехави желания в зародиш. За мъст, любов, спасение, раздяла. Със замах той ще хвърли котва във косите й разпуснати и носталгично красиви. И задълго ще забрави за дом, жена и деца, докато се губи във късното й пладне и скицира с въглен картата на съкровището, скрито в купела на собствената му мъжка чест. И без да подозира, ще кръстосва със луната около един маяк сто години. Точно толкова й отне на нея да проводи до дома му друг моряк, след което морно сведе поглед и застина в самота. И художник чевръст изрисува на гръдта й хладна сцена на гаснеща в умопомрачаваща тъга полугола жена.
Със кръвта на Александър Велики говоря. Тя бумти и разтваря в танец гердана небесен, заключил на дните летоброенето във слънчев арест. Застинала като пясък, като отколешна тиня, на подмолите всичките тайни научила, се взирам да видя как твоите коне ще разрият с копита онуй, що криех в сърцето, оцеляло през дългата зима. И понеже Индия е твоята най-последна съпруга, ореол мечтан на труда да властваш над всичко - не пожалвам сатрапите мои да бъдат смирени, тъй както аз съм смирена, във виното твое попаднала. И във оргии дивни, и сред душните степи, узурпирала всяко твое начало да бъде посока, аз съм мечът, що ранява земята с болеещи стъпки, аз съм акропол на душата ти, и времето зъзнещо, и гордиевият възел разсечен, разделил ни навеки.
Отново е Разпети петък. И отново слънцето ветрее рани кървави на хоризонта. По радиото съобщиха, че луд разхожда на каишка вярата си в зоопарка. И срещу дребни ще разкаже /на който поиска/ нова и неизследвана версия за разпятието на Голгота. Всъщност Господ от кръста забягнал директно за чужбина, където отворил фирма и доживял дълбоки старини в разкош, а от плащеницата му окървавена следи личат само в частната колекция на известен бизнесмен... Мария Магдалена не била ни жена, ни мъж, ни чаша. В нейните очи не се потапяло небето схлупено, посърнало от гняв и от печал... Мария не била ни спътник, ни любима на Иисус. И с Божията Майка не се познавала, тъй както вярата дълбаела изконно дупки във душите ненамерени на хората и там пропадала ненадейно, отегчена. И Господ сам разпуснал Рая след пусии от издръжки скъпи, мракобесие и бунтове за власт, и с ангелите оцелели се сформирал синдикат. Срещу рогатия господар... Човечецът, разхождащ щедро вярата си на каишка в зоопарка, е доказателството живо за това. Каза ми, докато ловувах безуспешно розови слонове. Вече вярвам. И в едното, и в другото. Смътно. А можеше да бъде по-красноречив, ако... ми беше купил захарен памук. Вместо това аз му дадох хляб.
Нося оковите си подобаващо. Черен гълъб пада в нозете ми тежко. Не, не е онзи гълъб - символ на мира и благоденствието. Не е гълъбът, превъзмогнал водата на Ной, защото тук водата е солена и сярна - отрова, издигнала смърт до клепачите на очите ми недовиждащи. Не съм един от войниците на Самуил. Те се лутат в мрак към дома, а на мен мракът ми е родственик - брат по оръжие и мъж - по съдба. Ханъма, облечена като куртизанка от 18-ти век - със шалвари, без горна дреха, със забулено лице, стискам бясно синджира на времето и бързам за... никъде. Белким то изцеди от силите ми мъничко вяра и отчетливо оправдае моето упорство да съм ничия в нечие време. В анклава, заключен в чужди непокорни мисли. Защото не друг, а собствената ми представа за свободата се припокрива с ясното желание да я избегна - скрита съм в снопчето отлепено зло от ръката на Бога. И обявявам джихад на всичко. И на теб. Затова, че не ме срещна по пътя, отплаващ със залеза, и не ми предложи ризата си - а аз носех в ръцете си ключа за оковите. Онези, които мразех, но чаках друг да разбие. И ги обикнах - като черен поглед по време на чума.
Дъждът е твоят дом и от въпросите строиш си кули, за да стигнеш вчерашните обещания, скрепени с облачна тъга. Обуй си някогашните надежди и със жест уверен се приплъзни по водата (като слънчев лъч по размечтаното лице на листопада)... Аз ще те чакам от другата страна на реката. Ще ме познаеш по разветите коси от сняг, обвили и стаили дъха на тежките вечерни часове... Лавини, люляни в слънчевите пазви на подножия и върхове, ще спасиш красотата си със ромолене, а аз ще бъда няма да те слушам с ледено, почти старозаветно опиянение. И в стъпките си тихи ще оставим следа от зимния хербарий на водата, попаднала в бялата прегръдка на забрава изначална. Докато някой смахнат не я открие и разчете по памет.
И се криех зад маската удобна на вечерната тъга, изпридала валма несподелени с чашата тревоги. Случайност бе, че здрачът-скитник побеля до пепеливо и на устните ми легна скришно многоточие, но в недоимък бях. И роклята си щедро снех от себе си и дадох я в часа на своето убийство. За да спася оная част от себе си, която другиму дарявах непоискано и красях на крехкия възторг венеца. А трябваше да се откажа да си мисля, че дъното си няма памет. Във него се оглеждах като за последно - жаба, нецелуната от принц, се виех устремено като грахово стебло до второто небе. Ще намеря ли остатък ненаучено добро, за което да разказват прегрешилите, или ще остана ножът кървав във ръцете ти, с който ти отнех завинаги илюзията да се познаваш...
Тази година джуджетата на дядо Коледа решиха да не работят и застачкуваха. Роптаеха срещу кризата, заплатите, премиалните, условията на труд, глобалното затопляне, натрупания сняг около работилницата, капризните елени, окапалия календар, навиращ щедро датите си и слабеещ като сомалийско дете, кокетната Снежанка, която не правеше нищо друго, освен да стои пред огледалото в мерене на бельо на "Виктория Сикрет", нахалната Лунна жена, която, влязла в заговор с Бог, слизаше до прозореца и целуваше лицата им нощем...
Бррр... вселенски шок и ужас, а джуджетата се нуждаеха от сън, храна, топли дрехи, забавления, пари - за спортни залагания, вино, много вино и топлина... Онази чистата, неподправената, окриляващата, която даряваха на децата по Коледа, бе духнала от сърцата им заедно със сметките им за ток, дърва, въглища, свещи, данъци, патенти, нов впряг за елените, накладки, антифриз, амортисьори, винетки и светлоотразителни жилетки... Въздухът, дори той се заплащаше и джуджетата го складираха в буркани.
Видял се в чудо, невиждано нито от Златната рибка, ни от Златната ябълка или Великия Джин, дядо Коледа обяви Коледата за застрашена. Само се чудеше дали да насрочи Референдум по въпроса, или да се оправдае с възрастта си и излезе в заслужена пенсия. Какво пък, друг да му мисли...
Типично по нашенски. Дори бихме се заклели, че дядо Коледа е българин, защото слушаше чалга и гледаше Азис, пиеше домашно приготвена ракия и замезваше със сланинка. Да се чуди човек как този старец не бе покосен ни от един инфаркт, инсулт, банкрут на портмонето, изказване на финансовия министър или на министър-председателя. Или най-обикновен свински грип...
Последният е вече демоде, ще възразите, но дългите беловласи коси помнят, че освен ваксини, трябва и акъл. И солидни банкови спестявания, които дядото щеше да изхарчи на Сейшелските острови с кръшна местна под ръка...
Фантазията му заработи. В миг лек ветрец се уви в косите на красавицата с ей такива очи, пура висеше от устата му, а в коктейла, сервиран на масата, се потяха няколко едри бучки лед. Морето в душата му бе синьо и спокойно, ако не броим тихите есенни вопли на едно дете, седящо на ръба на фикцията и реалността. Крачетата му бяха мокри и трепереха, устните - помръкнали, в очите - мъртви вълнения.
Дядо Коледа се стъписа и се опита за изгони образа, заседнал в слепоочието му, студ скова сърцето му. Кое е това дете? Защо е само и има ли родители? В тревогата си не усети как ръката му машинално натиска бутона "изпрати" на пощенската му кутия.
На монитора на лаптопа му се настани удобно съобщение "Надеждата изпратена". Детенцето отсреща се усмихна едва и заразглежда подаръка си, а дядо Коледа се върна към задълженията си. Като работодател с главно "р" той потуши бунта на джуджетата и увеличи заплатите им. Защото няма невъзможни неща, малки "пици" и коледни добавки от 25 лева, ако сами не поискаме да променим това! Защото Коледата е обявена със закон да бъде "единствено възможна"! За нарушилите го - няма чудеса.
Очите ми - пиратски мрежи хвърлени - улавят всяко девствено вълнение на морето, изкатерило с тътен спомена за котва - неотпразнувана надежда... По устните ми босоного се догонват смисли - светкавици-илюминатори пасат къдраво стадо бели пустини и стелят рондо от повтарящи се срички в синьо о-би-чам те, не-бе... Като в древен храм ръцете следват извивките на изтока и редят мъниста от мълчание. В гръдта ми - позадрямал Везувий - се събират и небето, и морето, и покоят. Мостът е фитилът, който оставя с пресантиман следа от разнебитена лодка и мирис на изгоряла коса чак до краката...
Пиян, Светещият Джак пристига на гондолата си от грехове. Носи тиквен фенер и малко дребни, с които да залъже съвестта си омерзена, че има път към Страшния съд... Може да е във венчелистчетата на цветята с восъчни лица. Или скрит в звънкия смях на пеперудите. При мъртвите не е. Скиталци - бостанско плашило за вещици на два крака и нахална, разпънала паст в усмивка злобна тиква - тръгват пеша по червеното килимче към Голготата между двата свята. Дванадесет пъти удря часовникът стенен в нощта на Светиите, но тиквата не се превръща в каляска. А принцът е просяк, недоизлъгал Дявола. И въгленът сега прогаря сърцето му, както врящият котел попарва ръцете на сумрака и ръси страх... Харпунът на Луната недостига на прободе нещастника в петата му и лови безгласи риби с огромни хриле. Небето притъмняло се разчупва като стомна и оттам пълзят ужасни привидения. Срещата с Долната земя обещава да е купон с много храна и музика до дупка. Джак все още пътува на автостоп и огньовете, покрай които минава, го връщат в родния край. Глътка бренди дълго мислено грее гърлото му, а едно детенце, облечено като пират на кораб, го дърпа за дрехата и му иска лакомство.
някъде бях чула на някой премъдри мислител великата мисъл, или може би съм я прочела в погледа ти, по устните, които знаят как да пишат по кожата ми приказки, мълчейки, или вероятно съм я видяла на улицата, в метрото, на работното място, където винаги ходя с минижуп и плътно прилепнала риза с разкопчано горно копче, в което се концентрират похотливите погледи на колегите ми, че мъжете флиртуват с жените, прекарвайки задължително през главата си идеята за секс, като чукането с обекта на флирта е диво, смесено с много пиячка, хубав минет и за десет – мацката винаги казва какъв невероятен жребец е той, как тялото й се е топило в умопомрачителен екстаз под грубите му ласки и че това е най-хубавото й чукане досега, простенвайки отново в ухото му, докато за жените – Пандори с леопардови стойки и ненаситни погледи, впити на друго място, или просто самотни укротени хиени, представящи се за млади и сочни блондинки по сайтовете, които бършат сълзи с престилките си, докато готвят лучена супа и жулят евтино вино, или припадат по поредната турска сапунка от осем вечерта, флиртът е изкуството да съблазняваш с чувство, без да влагаш никакво чувство, сиреч – раздават го актриси от някой касов Холивудски филм, в който мъжете са само статици – мадамите играят и мъжките, и женските роли, а режисурата и сценарият не са ничии други, освен техни, за което ще получат трънен „Оскар”, когато се преселят в Райските селения и премитат на Господ чертога, навили ръкави и нагазили до коляно в водa... абе амиго, в какъв свят живеем, моля те – вдигни щорите и пусни слънцето да разходи лъчи по недосъбуденото ми тяло, докато ти ми правиш кафе и препичаш филийки, а аз ти обещавам, че тая вечер ще го играя примерна и изобщо, ама изобщо няма да флиртувам с теб
Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона, и скръсти протяжно ръце отпреде до тялото. Аз съм нещастница по рождение, идвам при тебе с молбата едничка душата му в откуп да взема.
Ще вземеш душата му – ухили се Дяволът тихо, – ако дадеш ми слуха си в замяна за туй дело. За какво ти е, нали без него не искаш да чуваш как тълпата крещи и осъжда ти името грубо?
Отдолу с викове яростни разлюляваха въздуха шепа фарисеи с кървящи очи и провиснали меса. Аз стоях на стълба облактена и крепях небосвода да не падне върху гората от кухи и черни лица.
Слуха ми... с удоволствие. Нека никога не чуя онези думи, които пробождаха сърцето ми с нож. Готова съм и по-далече за него да ида. До края... Само върни ми го, глухотата не ще е порок.
Добре, но за да минеш по-нагоре, ще трябва да взема и очите ти – лукаво отвърна ми Дяволът. Без тях не ще го видиш вече, съгласна ли си в мрак да го целуваш и в мрак да си идеш оттук?
Очите ми... не зная. Май твърде много искаш ти. Но аз ще ти дам по-добри очи – побърза Дяволът, – с които ще прегърнеш изгрева метличин. Да? Добре, вземи ги. Само нека да го пипна вече...
От близката до нас река хор притихнали звуци повтаряха: “Не му ги давай! Не му ги давай!” Но воплите им изтъняваха и свиваха в един, а вятърът надуваше си свирката упокойна.
За да стигнеш до върха на стълбата, ще трябва двоен откуп да получа – Дяволът трепереше. Сърцето си и паметта ми дай и точно на часа ще ти го върна жив и със почести богати...
Сърцето ми... И паметта. Но как ще го позная? Това е тъй жестоко! По-добре сега да умра... А Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно: Но аз ще ти дам ново сърце и памет златна.
Откажеш ли, няма да го изкачиш това стъпало, никога няма да си върнеш любимия мъж и във самота ще се скита духът ти навеки... Бледа сянка легна на лицето ми. Нямах избор.
Добре. Вземи ми и сърцето, и паметта злочеста. В миг ми грейна пред очите и юмрук отпуснах. Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона. Не зная, отвърнах. И какво диря тук не зная.
Какво ме гледаш? Вино да ти сипя? И докато пиеш, ще разкажа за себе си. Не искаш да говоря? Добре, да помълчим. А ти ще галиш с поглед мойта гръд.
Откъде си? Със вятъра пристигнал си. Обрулил на годините препускащи цвета. Преплувай и очите ми. Океан са. Искащи. От виното ще се почувстваш като бог.
Вертепът нощен те омайва със глъчта си, с песните и знойните танцуващи тела. И Господ би отказал да почива във неделя, ако знаеше за това място на греха...
Нима за теб е важно с мен да се занасяш? Но виното размътва мозъка ти трезв. Краката ти омекват, кръвта заплиска и блъска се в слепоочието на миналия ден.
Нощта преваля в чашата ти празна и ръката ти отпусната на коляното седи. Не сме помръднали оттук, а сякаш двамата във две посоки движим се отпреди.
Но ще се срещнем може би по изгрев, когато в огледалото ще видиш моето лице. Стояща зад тила ти, ще се усмихвам. И ти ще разбереш колко всъщност сам си...
Ти си една от седемте ми музи. Другите ги застрелях – в утрин прохождаща. Да бяха девет, щях да ги заставя да ми пеят, да танцуват и възпяват името ти нежно. А те – шайка разгонени кучки, все се търкаляха надрусани в тъмния подлез, във който стърчаха спринцовки и празни шишета. И вонята на урина... Така и не закърпих душата си изпросена. Разнищи се по ръбовете от носене на едни и същи дрешки демодирани, в които не побирах тялото си кръшно. И крещях. Все се състезавах. С влаковете, времето, хората. С прогнозата за времето, кучетата, суетата. С музите си олигавени. С клошаря. С твоята обсебваща неточност, с която фиксираш часовника измислен в главата ми. Когато не съм заета да мисля за теб по двайсет и четири часа на ден. През останалото време не спя, а будувам с затворени очи в оня коптор, където музите се разпищолваха наволя, кискаха, навличаха секси бельо, слагаха перверзно червило и тръгваха... преди да им светя накрая маслото с пистолета, взет назаем. От кого – все тая. Всъщност не помня къде точно срещнах човека, който пазеше специален патрон за мен. Само каза, че на невисокосна година среброто носи нещастие, и пъхна патлака в ръцете ми...
Кой те ослепи, Циклопе? Сина Лаертов ли? Или стана жертва на Посейдонова глупост? Та от твойта слепота родих се, несетила вик. И зов. И ласка. Гола и боса – като разрошен ураган. Като плача на подивели нощни феи, откъртили във теб тектонска твърд надвиснала. И запратена на дъното на силната ти гръд, наедрях до големината на грахово зърно. В окото ти... Нима морето не успя да те проводи сигурно до другия бряг, където със стихиите вилнееше? В пещерата приглушена се спотайваха коварства. Но пи от виното. А по червенината му пробягваха воплите ми глухи, отекващи в кръвта в главата. И тялото ти натежало се отпусна, тъй както аз набирах мощ в незрящото ти око – око на буря... И тъй нарасна мойта сила, а ти ослабваше - и в красотата ми неподражаема се оглеждаше. О, погубни Циклопе, ти създаде ме от себе си и от света във себе си ме скри – подобно мида. Ще те възнаградя с целувка и за последно ще прелетим над зейналата във несвяст вселена... Макар и сляп, ще седна царствено на раменете ти, и заедно по-силни ще хвърлим камък по злосторника.
За лудницата съм, ти казвам. При лекарите с белите престилки. И болните – по-нормални от буден сън. Защото в живота си вървя насляпо. Като безобразен сомнамбул. Та за лудницата ти говорех. Там ще ми дават успокоителни – три пъти дневно. Като на другите. Но нали съм хитра, ще ги крия под езика. А после – ще ги хвърлям в кошчето. Ще се сближа с пазача тлъст. И той с една душа греховна крета. Ще вижда във очите ми корабчета плуващи. А аз от него ще изтръгна смисъла, с който ще залостя илюзиите отвън. Ще ги залостя, но преди това ще си потърся лек за стигмата на раните. За слабостта си да отглеждам път, през който огледалото достига края, знам. Ще счупя тънкия витраж и с кристалите ще нарисувам своето царуване по абортиралите вени на стената. Начертала картата в главата си, ще се внедря в отбора на побърканите. При тях се влиза само с пропуск и всеки нов е враг. Ще трябва да побързам. Животът им – на счупен рог приличащ – е безподобен. Няма и за бог да прости. А тук отвъдното си няма име... Във този дом, от грешки и страдания лишен, във пот, и кръв, и крясъци затънал, ще сипна капка ум у всеки за разплата. И дала предусещане за дъжд, ще се взривим във здрача с гръм. А със свободата си на изпроводяк ще можем ли да се нахраним някак? На лудия му дай окови. И врата за блъскане. Главата остра е и ще я разбие. За да полети към нищото щастлив. За лудницата съм, ти казвам...
Слънцето пише санскрит по вадите пясък и рони пъстрокъдрата дъга, опасала Кашмирската долина. Покривът на света се привежда леко и целува по нослето Рая на земята. Детето се разделя с възрастния си. Ладакх е стар дракон – от ноздрите му бълват обещания за щедро лято. С урожай от нега и кехлибарена наслада с наниз кубчета лед – наместо планина от ледници... Вятърът реди домино и по наклонените кули - дом за каторжници, изтърсва последните си дребни. За свободата си. Вакханалии от змии изгризват безпощадно тюрбана на времето и складират черното от опашките си в пясъчниците – задруга на червеи... Изтичат минутите като по учебник. Поклонници на малки дяволи, скрити в преддверията на храмовете. От толкова много богове земята е заприличала на разорано пасище – капан за наивници. Тишината жигосва. Коприната тъче забрава. Сякаш сърцевината на най-сочната ябълка е оставена да изсъхне на пазара. Подобно очите на погубена девойка, сляла се с последния си танц – разкъсана огърлица... Студените пръсти на неясен крадец ограбват всяка нощ сънищата на цветята. Безлунно е. И прилича на отрязък от приказка, а всъщност е къща-лодка, спусната по водите на буйно минало, мъртво настояще и непредизвестено бъдеще... В Кашмир се събират и разделят три пътища. По който и да поемеш, ще обърнеш часовника, ако приютиш истинския оазис сред миражи-грешки. На арената на някогашни битки пясъците са пунктирали могили-съкровищници. Там проблясва бисерът, притежаван от стотици народи.
03.09.2009
Бележки: Покрив на света – планинска верига Хималаите; Рай на земята – Кашмирската долина.
Ще яхна пак метлата и при тебе ще дойда. В ада ли, в рая ли ще се срещнем по видело. На планетата черна при Малкия Принц ще приседнем. Ще говорим за рози, овце и за Млечния път,
който с прашинеста нежност обвива ни мислите и в стакато полюшва света - да не падне по гръб, за да види, излегнат в тревата, как изгаря нашият път. Като паяжина опънал нишка до пръстена на Сатурн.
Ако трябва и до Бог ще достигне метлата ми бърза. Колко сме пили със него абсент до крехки зари. И той все пак е мъж, ще изготвим набързо поръчката. Ще теглим накрая чертата и ще се разплатим.
Ако ли не – ти ме чакай при белоцветните вишни. Ще пристигна във бяло, ще ти грейна в лице. Ще захвърля метлата, Майсторе, в съня ти ще легна. После, после нощта ще притихне дълбоко ранена.
Имаше навремето една единствена Мария. От нея Микеланджело изми очи и от болката й и почерпи сили за едната “Пиета”. И като “Черната Дева” я представяха. И хорове църковни псалми пееха за жената, която бе наравно и Божия майка, и жената на Йосиф – дърводелеца. И църквата я почиташе. Наричаха я Богородица. А в протестанството я отричаха. Обявиха я за благочестива жена, майка на Иисус, но най-обикновен човек – жена - а служещите ней – идолопоклонници. В исляма бе почитана наред с Ева и Фатима. Нестинарите я носеха, облечена в икона, наред с тези на Св. Константин и Елена. На парещи въглени стъпваха краката й боси. Но бе линчувана в ерес. В езически обред. И църквата я погна, както се преследва дивеч. И иконописци я изписваха с Витлеемската звезда. Други я рисуваха във ситен пурпур – символ на мъдростта, че бе самата прелест. Майка, сплела длани с Магдалинините, нескончаемо впила взор в сина си разпнат... И Тициан я възнесе благо на небето. А Ел Греко илюстрира Благовещението. Непорочното зачатие на Сина Божи бе предшествано и от това на самата Мария. Как иначе от човек ще се роди бог? И жена, и Светата Майка, и Дева, Мадона, почитана и отричана, Мария бе единствена! Дори гробът й настрои църквите и разрази помежду им спорове невиждани. Но днес има една друга Мария. Прилича на единствената, но тази има избор. Тя дори не е онази, която е “жената на всички мъже и на мъртвите даже”. С нея няма кой да премита пода на изкуството, защото тя самата служи за под във онзи мизерен локал – където я забърсва всеки влязъл... Тази Мария има избор. Тя може да си вдигне шапката и да замине някъде. Да избяга. Да се скрие и да се моли за божието чудо, че един ден синът й няма да я мрази, че е продавала плътта си... И когато дойде ред да си замине оттук, апостолите на душата й ще бъдат до олтара й. Всичките. До един – заедно със Тома. Защото и най-неверният би повярвал в нея, ако тя успее да надвие хищната си природа и откаже едно бренди със сгъната банкнота в деколтето.
Тази нощ морето като никога е тихо. Напомня на безгласа бездна след космичен взрив. Събрало в шепите си мраморни звездици, люлее се до зъбера в предсмъртен сън. Тази нощ очите му са мамещо отворени, в очакване да паднат в плен прокудени души. В прибоя му се лутат писък на жени. И грак на птици. После тишина, след която идва мрак. И студ. Тази нощ свещта клеясала напомня на момиче, изтръпнало до кост и чакащо само в нощта. С очи изплакани се взира във морето пусто. И иска да й върне любимия, прегърнат от смъртта. Тази нощ за лодките е страшна черна нощ - забулена и тайнствена. С воал покрива се брега. И мрежите мълчат. Във кръчмата се леят приказки. Прокоба тежка тегне и скрипти из въздуха. Тази нощ морето тореадорски се сражава с упорити демони. Чеда на горди и погинали мъже. Тази нощ сирените са девствено-красиви. И се смеят. Устройват си вендета със окъснели кораби...
