неделя, декември 20, 2009

Коледата невъзможна?


/на д-р Иванчева с благодарност/

Тази година
джуджетата на дядо Коледа
решиха да не работят и застачкуваха.
Роптаеха срещу
кризата,
заплатите,
премиалните,
условията на труд,
глобалното затопляне,
натрупания сняг около работилницата,
капризните елени,
окапалия календар,
навиращ щедро датите си
и слабеещ като сомалийско дете,
кокетната Снежанка,
която не правеше нищо друго, освен
да стои пред огледалото
в мерене на бельо на "Виктория Сикрет",
нахалната Лунна жена,
която, влязла в заговор с Бог,
слизаше до прозореца и целуваше
лицата им нощем...

Бррр... вселенски шок и ужас,
а джуджетата се нуждаеха от
сън,
храна,
топли дрехи,
забавления,
пари - за спортни залагания,
вино, много вино
и топлина... Онази чистата,
неподправената, окриляващата,
която даряваха на децата по Коледа,
бе духнала от сърцата им заедно
със сметките им за
ток,
дърва,
въглища,
свещи,
данъци,
патенти,
нов впряг за елените,
накладки, антифриз, амортисьори,
винетки и светлоотразителни жилетки...
Въздухът, дори той
се заплащаше и джуджетата
го складираха в буркани.

Видял се в чудо,
невиждано нито от Златната рибка,
ни от Златната ябълка или Великия Джин,
дядо Коледа обяви
Коледата за застрашена.
Само се чудеше дали
да насрочи Референдум по въпроса,
или да се оправдае с възрастта си
и излезе в заслужена пенсия.
Какво пък, друг да му мисли...

Типично по нашенски. Дори
бихме се заклели, че дядо Коледа
е българин, защото
слушаше чалга и гледаше Азис,
пиеше домашно приготвена ракия
и замезваше със сланинка.
Да се чуди човек
как този старец не бе покосен
ни от един
инфаркт,
инсулт,
банкрут на портмонето,
изказване на финансовия министър
или на министър-председателя.
Или най-обикновен свински грип...

Последният е вече демоде,
ще възразите,
но дългите беловласи коси помнят,
че освен ваксини, трябва и акъл.
И солидни банкови спестявания,
които дядото щеше да изхарчи
на Сейшелските острови
с кръшна местна под ръка...

Фантазията му заработи.
В миг лек ветрец се уви в косите
на красавицата с ей такива очи,
пура висеше от устата му,
а в коктейла, сервиран на масата,
се потяха няколко едри бучки лед.
Морето в душата му бе синьо и спокойно,
ако не броим
тихите есенни вопли
на едно дете, седящо на ръба
на фикцията и реалността.
Крачетата му бяха
мокри и трепереха,
устните - помръкнали,
в очите - мъртви вълнения.

Дядо Коледа се стъписа
и се опита за изгони образа,
заседнал в слепоочието му,
студ скова сърцето му.
Кое е това дете? Защо
е само и има ли родители?
В тревогата си не усети как
ръката му машинално натиска
бутона "изпрати" на пощенската му кутия.

На монитора на лаптопа му
се настани удобно съобщение
"Надеждата изпратена".
Детенцето отсреща се усмихна едва
и заразглежда подаръка си,
а дядо Коледа се върна към задълженията си.
Като работодател с главно "р"
той потуши бунта на джуджетата
и увеличи заплатите им.
Защото няма невъзможни неща,
малки "пици" и коледни добавки от 25 лева,
ако сами не поискаме
да променим това! Защото
Коледата е обявена със закон
да бъде "единствено възможна"!
За нарушилите го - няма чудеса.

20.12.2009

понеделник, ноември 16, 2009

Коса



Очите ми -
пиратски мрежи хвърлени -
улавят всяко девствено вълнение
на морето, изкатерило с тътен
спомена за котва -
неотпразнувана надежда...
По устните ми
босоного се догонват смисли -
светкавици-илюминатори
пасат къдраво стадо бели пустини
и стелят рондо
от повтарящи се срички
в синьо о-би-чам те, не-бе...
Като в древен храм
ръцете следват
извивките на изтока
и редят мъниста от мълчание.
В гръдта ми -
позадрямал Везувий -
се събират
и небето, и морето, и покоят.
Мостът е фитилът,
който оставя с пресантиман
следа от разнебитена лодка
и мирис на изгоряла коса
чак до краката...

16.11.2009

събота, октомври 31, 2009

Хелоуин



Пиян, Светещият Джак пристига на гондолата си от грехове.
Носи тиквен фенер и малко дребни, с които да залъже
съвестта си омерзена, че има път към Страшния съд...
Може да е във венчелистчетата на цветята с восъчни лица.
Или скрит в звънкия смях на пеперудите. При мъртвите не е.
Скиталци - бостанско плашило за вещици на два крака и
нахална, разпънала паст в усмивка злобна тиква - тръгват
пеша по червеното килимче към Голготата между двата свята.
Дванадесет пъти удря часовникът стенен в нощта на Светиите,
но тиквата не се превръща в каляска. А принцът е просяк,
недоизлъгал Дявола. И въгленът сега прогаря сърцето му,
както врящият котел попарва ръцете на сумрака и ръси страх...
Харпунът на Луната недостига на прободе нещастника в петата му
и лови безгласи риби с огромни хриле. Небето притъмняло
се разчупва като стомна и оттам пълзят ужасни привидения.
Срещата с Долната земя обещава да е купон с много храна
и музика до дупка. Джак все още пътува на автостоп и огньовете,
покрай които минава, го връщат в родния край. Глътка бренди
дълго мислено грее гърлото му, а едно детенце, облечено
като пират на кораб, го дърпа за дрехата и му иска лакомство.

30.10.2009




събота, октомври 10, 2009

В откуп



със коси на самовила
ще превържа нощта
забила нокти в потните ти хълбоци
докато те язди а ти бягаш от мен
устните рушат издигнати прегради
чието сгромолясване сгъстява напрежението
между дишащите ми въпроси без отклик
и нежното безсилие на чара ми
да поразявам мълком и умирам като скот
с дъх на мускус и жасмин
обвити от ефирен силует и глас
разсъбличащ часовете до секунди
е илюзорната невъзможност да си с мен
искам да акостирам на върха ти
в теб да вселя всичките си демони
а ти мен да подчиниш с твърдта си
непознала бягството от красивата случайност
на порива да среща порив
докато стихийно не си причиним болка
болка от прокрадналата се за миг угроза
че утре и вдругиден и вподругиден
няма да поискаме ръцете да оставят повече йероглифи
по гърбовете ни сякаш пишат послания
и в спорадични шумове
да притихва моята зависимост в теб
а ти да ставаш все по-зависим
и уязвим
каквито всъщност ни прави любовта
след като е облизала самодоволно останалото
плюс разума

10.10.2009

петък, октомври 09, 2009

Сиромашко лято



На червен кон пристига и иска ръката на циганка.
Не вярва в поверия, поличби и лоши знамения за дъжд.
Ще разхвърли сивото от облаците, сукман ще ушие
на старицата грохнала с поглед на крехко врабче.

Ще закипне виното във бъчвите. Хляба златокор
ще обърне в нощвите. Ще избърше от окото сълзата
на ковача с груби ръце. На стобора ще седне и дълго
ще пие с поглед на небесния керван от стомната лека...

После, после ще дойде при мен и песен ще ми запее.
Ще завие съня ми, детството мое свидно ще върне.
На есента ще подготви мегдан... Моля се и моята зима
от душата да пропъди сиромашкото лятно момче...

08.10.2009

четвъртък, октомври 08, 2009

Сън



Единствено в съня се срещаме.
Течем под кожата на стари тайни.
Аз търся те из рукналите изгреви.
Ти мен в негата си намираш ме.

Преследваме неведоми пътеки,
пленили стъпките на утринна роса.
Ще бучнеш цвете в моята коса,
ще плисна с ръка вода в нозете ти.

Ще се засмееш, ще ме сгълчиш.
И тихо ще ме привлечеш до себе си.
Нали съм като пиле и от майка си
се дърпам. И ти се мръщиш...

И после приказката се повтаря.
Поляната запазва очертания горещи.
До новата луна, когато със телата си
говорим. И света ухо отваря...

08.10.2009

сряда, октомври 07, 2009

Потоп


облечи бяла риза на зазоряване
и с поглед надхвърлил годините подири да зърнеш
гълъба, който ти изпратих от ковчега на Ной
да те срещне – къс изумруден архипелаг, стърчащ
над разкрехнатите двери на строги канонични проломи –
стражи на призрачни подземни светове
и демони котви

благата скрита вест е да ме чакаш
търсиш
и намираш в свредлото на разбиващите митове
по изгубени вселени, покълнали в шепа пръсната надежда
над буренясалите пръсти на кръстоносци-ветрове
виното завкиснало е в гроздето
като преглътната сълза подир обида

виж ме сред облаците – пастори на съновидения -
колко съм изящна
малка
лека
почти осезаема – като споделено мълчание -
почти разгадана – легенда,
доверчива капка дъжд, която ще измие
и последната фикция, че гълъбът ми няма да достигне
новата твърд - отвъд христоматийните подредби
на низшите човешки форми и фантазии

и открил маслинената клонка, ще ти я донесе
в Градините на щастието - знак е,
че съм жива, но сама сред чужди отбрани видове,
които не говорят езика ми, но заедно дишаме
грешките си из безпаметно дълга вода -
дори змията, която пъхна ябълката в ръцете ми,
е безобидна, а времето
монотонно изпълва черупката си, затова

изплети венец от маслината и по стълбата
на мисълта си ме догони – миналото е настояще,
а отвъдното е тук
ти и аз
сме
двете половини на огледално бъдеще,
защото тая земя, която обитава ума,
е разлютена анаконда -
оседлай я и ела да ме измъкнеш
от пипалата на мимикриращия с ужас потоп
на битийността

дъгата ще ни венчае за вечността...

06.10.2009

събота, октомври 03, 2009

Мит за един неосъществен Феникс



„Не си ли луда, питаш. Ти кажи...
Тъй луда - като устрема на Ниагара.
Но по-добре с презрение ме накажи,
отколкото с любов, която в лед догаря!”


Какво догаряне, ела, сипи поне вода –
че със жаравата съвсем се сляхме.
Птицата Феникс не вирее в такава среда.
Крилете й скрибуцат и валят се из пепелта.

Поне да бях тъй устремна като Ниагара,
както казваш, или поне наполовина.
Като месинг ми тежи снагата и догаря
едничката надежда, че ще ме има.

Но дори и в свършека на утрешния ден,
когато ще угаснат моите зеници,
отново ще поискам да си с мен...
Да сложа глава на скута ти и с ресници

да рисувам дълго пътя ни, по който
ще криволичим до ботуша на Всемира.
Не вярваш ли, пътеката отваря място
за две души, открили се във нищото.

01.10.2009



сряда, септември 30, 2009

Друга версия на Лунната соната в до мажор



"Когато се изоставя и се гътна,
ще забравя
върху кожата ти
1001 разгонени стихове.
Ще глътна шифъра.
Ще си останат неразгадаеми
за стихийните изследователи
след мен.

Ще вземеш с тях Нобеловата награда за енигма."
ANGеl


остави го шифъра - други
да си блъскат главата над новия Бермудски триъгълник,
завлякъл в дълбините си знайни и незнайни
откриватели с ясни намерения да го похитят
"Титаник" още не беше измислен,
когато предрекоха, че айсбергът на колосалната ми нежност
ще се сблъска в корпуса му - разтърсен
от фриволните вълни изпълващи - какъв триумф
на сетивата да доминират над рационалната глупост -
напиши със ноти трескави Лунната соната - когато луната
легне безбожна до езерото с лилиите палави да се целува -
нека протежението на бедрото ми ти бъде партитура,
ключът сол е скрит във ямката на шията,
по която лебеди черни танцуват валс
и галят в такт гърдите настръхнали -
в маранята се носи последният акорд, обгръщащ
талията на територия недостатъчно изучена,
която и Одисей не посмя да прекоси,
защото аз съм истинската Сцила и в ждрелото си
оплитам и ноти, и партитури, и Страдивариус
само може да изкара читав звук от мен...
изсвири ми "Фюр Елизе" и ще потъна блажено
в лоното на забравата, а теб ще те даря
с вечността

30.09.2009

Дочут слух



някъде бях чула
на някой премъдри мислител
великата мисъл, или може би
съм я прочела в погледа ти, по устните,
които знаят как да пишат по кожата ми приказки, мълчейки,
или вероятно съм я видяла на улицата, в метрото,
на работното място, където винаги ходя
с минижуп и плътно прилепнала риза с разкопчано горно копче,
в което се концентрират похотливите погледи на колегите ми,
че мъжете флиртуват с жените, прекарвайки задължително
през главата си идеята за секс, като чукането с обекта на флирта е диво,
смесено с много пиячка, хубав минет и за десет – мацката
винаги казва какъв невероятен жребец е той, как тялото й
се е топило в умопомрачителен екстаз под грубите му ласки и че
това е най-хубавото й чукане досега, простенвайки отново в ухото му,
докато за жените – Пандори с леопардови стойки и ненаситни погледи,
впити на друго място, или просто самотни укротени хиени,
представящи се за млади и сочни блондинки по сайтовете, които
бършат сълзи с престилките си, докато готвят лучена супа
и жулят евтино вино, или припадат по поредната турска сапунка
от осем вечерта, флиртът е изкуството да съблазняваш с чувство,
без да влагаш никакво чувство, сиреч – раздават го актриси
от някой касов Холивудски филм, в който мъжете са само статици –
мадамите играят и мъжките, и женските роли,
а режисурата и сценарият не са ничии други, освен техни, за което
ще получат трънен „Оскар”, когато се преселят в Райските селения
и премитат на Господ чертога, навили ръкави и нагазили до коляно в водa...
абе амиго, в какъв свят живеем, моля те – вдигни щорите и пусни
слънцето да разходи лъчи по недосъбуденото ми тяло,
докато ти ми правиш кафе и препичаш филийки,
а аз ти обещавам, че тая вечер ще го играя примерна
и изобщо, ама изобщо
няма да флиртувам с теб

28.09.2009

неделя, септември 20, 2009

Интервю с вампир



Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона,
и скръсти протяжно ръце отпреде до тялото.
Аз съм нещастница по рождение, идвам при тебе
с молбата едничка душата му в откуп да взема.

Ще вземеш душата му – ухили се Дяволът тихо, –
ако дадеш ми слуха си в замяна за туй дело.
За какво ти е, нали без него не искаш да чуваш
как тълпата крещи и осъжда ти името грубо?

Отдолу с викове яростни разлюляваха въздуха
шепа фарисеи с кървящи очи и провиснали меса.
Аз стоях на стълба облактена и крепях небосвода
да не падне върху гората от кухи и черни лица.

Слуха ми... с удоволствие. Нека никога не чуя
онези думи, които пробождаха сърцето ми с нож.
Готова съм и по-далече за него да ида. До края...
Само върни ми го, глухотата не ще е порок.

Добре, но за да минеш по-нагоре, ще трябва
да взема и очите ти – лукаво отвърна ми Дяволът.
Без тях не ще го видиш вече, съгласна ли си
в мрак да го целуваш и в мрак да си идеш оттук?

Очите ми... не зная. Май твърде много искаш ти.
Но аз ще ти дам по-добри очи – побърза Дяволът, –
с които ще прегърнеш изгрева метличин. Да?
Добре, вземи ги. Само нека да го пипна вече...

От близката до нас река хор притихнали звуци
повтаряха: “Не му ги давай! Не му ги давай!”
Но воплите им изтъняваха и свиваха в един,
а вятърът надуваше си свирката упокойна.

За да стигнеш до върха на стълбата, ще трябва
двоен откуп да получа – Дяволът трепереше.
Сърцето си и паметта ми дай и точно на часа
ще ти го върна жив и със почести богати...

Сърцето ми... И паметта. Но как ще го позная?
Това е тъй жестоко! По-добре сега да умра...
А Дяволът се засмя гърлесто, авторитетно:
Но аз ще ти дам ново сърце и памет златна.

Откажеш ли, няма да го изкачиш това стъпало,
никога няма да си върнеш любимия мъж
и във самота ще се скита духът ти навеки...
Бледа сянка легна на лицето ми. Нямах избор.

Добре. Вземи ми и сърцето, и паметта злочеста.
В миг ми грейна пред очите и юмрук отпуснах.
Коя си ти, попита ме Дяволът, седнал на трона.
Не зная, отвърнах. И какво диря тук не зная.

20.09.2009

събота, септември 19, 2009

Вакханка



Какво ме гледаш? Вино да ти сипя?
И докато пиеш, ще разкажа за себе си.
Не искаш да говоря? Добре, да помълчим.
А ти ще галиш с поглед мойта гръд.

Откъде си? Със вятъра пристигнал си.
Обрулил на годините препускащи цвета.
Преплувай и очите ми. Океан са. Искащи.
От виното ще се почувстваш като бог.

Вертепът нощен те омайва със глъчта си,
с песните и знойните танцуващи тела.
И Господ би отказал да почива във неделя,
ако знаеше за това място на греха...

Нима за теб е важно с мен да се занасяш?
Но виното размътва мозъка ти трезв.
Краката ти омекват, кръвта заплиска
и блъска се в слепоочието на миналия ден.

Нощта преваля в чашата ти празна
и ръката ти отпусната на коляното седи.
Не сме помръднали оттук, а сякаш двамата
във две посоки движим се отпреди.

Но ще се срещнем може би по изгрев,
когато в огледалото ще видиш моето лице.
Стояща зад тила ти, ще се усмихвам.
И ти ще разбереш колко всъщност сам си...

19.09.2009

понеделник, септември 14, 2009

Среща с непознат



Ти си една от седемте ми музи.
Другите ги застрелях – в утрин прохождаща.
Да бяха девет, щях да ги заставя да ми пеят,
да танцуват и възпяват името ти нежно.
А те – шайка разгонени кучки,
все се търкаляха надрусани в тъмния подлез,
във който стърчаха спринцовки
и празни шишета. И вонята на урина...
Така и не закърпих душата си изпросена.
Разнищи се по ръбовете от носене
на едни и същи дрешки демодирани, в които
не побирах тялото си кръшно. И крещях.
Все се състезавах. С влаковете, времето, хората.
С прогнозата за времето, кучетата, суетата.
С музите си олигавени. С клошаря.
С твоята обсебваща неточност,
с която фиксираш часовника измислен
в главата ми. Когато не съм заета
да мисля за теб по двайсет и четири часа на ден.
През останалото време не спя,
а будувам с затворени очи в оня коптор,
където музите се разпищолваха наволя,
кискаха, навличаха секси бельо, слагаха перверзно
червило и тръгваха... преди да им светя накрая
маслото с пистолета, взет назаем.
От кого – все тая. Всъщност не помня
къде точно срещнах човека, който пазеше
специален патрон за мен. Само каза, че
на невисокосна година среброто носи нещастие,
и пъхна патлака в ръцете ми...

14.09.2009

В окото на Циклоп



/на Rainy/

Кой те ослепи, Циклопе? Сина Лаертов ли?
Или стана жертва на Посейдонова глупост?
Та от твойта слепота родих се, несетила вик.
И зов. И ласка. Гола и боса – като разрошен
ураган. Като плача на подивели нощни феи,
откъртили във теб тектонска твърд надвиснала.
И запратена на дъното на силната ти гръд,
наедрях до големината на грахово зърно. В окото ти...
Нима морето не успя да те проводи сигурно
до другия бряг, където със стихиите вилнееше?
В пещерата приглушена се спотайваха коварства.
Но пи от виното. А по червенината му пробягваха
воплите ми глухи, отекващи в кръвта в главата.
И тялото ти натежало се отпусна, тъй както
аз набирах мощ в незрящото ти око – око на буря...
И тъй нарасна мойта сила, а ти ослабваше -
и в красотата ми неподражаема се оглеждаше.
О, погубни Циклопе, ти създаде ме от себе си
и от света във себе си ме скри – подобно мида.
Ще те възнаградя с целувка и за последно
ще прелетим над зейналата във несвяст вселена...
Макар и сляп, ще седна царствено на раменете ти,
и заедно по-силни ще хвърлим камък по злосторника.

14.09.2009

понеделник, септември 07, 2009

В лудницата



За лудницата съм, ти казвам.
При лекарите с белите престилки.
И болните – по-нормални от буден сън.
Защото в живота си вървя насляпо.
Като безобразен сомнамбул.
Та за лудницата ти говорех.
Там ще ми дават успокоителни –
три пъти дневно. Като на другите.
Но нали съм хитра, ще ги крия под езика.
А после – ще ги хвърлям в кошчето.
Ще се сближа с пазача тлъст.
И той с една душа греховна крета.
Ще вижда във очите ми корабчета плуващи.
А аз от него ще изтръгна смисъла,
с който ще залостя илюзиите отвън.
Ще ги залостя, но преди това
ще си потърся лек за стигмата на раните.
За слабостта си да отглеждам път,
през който огледалото достига края, знам.
Ще счупя тънкия витраж и с кристалите
ще нарисувам своето царуване
по абортиралите вени на стената.
Начертала картата в главата си,
ще се внедря в отбора на побърканите.
При тях се влиза само с пропуск
и всеки нов е враг. Ще трябва да побързам.
Животът им – на счупен рог приличащ –
е безподобен. Няма и за бог да прости.
А тук отвъдното си няма име...
Във този дом, от грешки и страдания лишен,
във пот, и кръв, и крясъци затънал,
ще сипна капка ум у всеки за разплата.
И дала предусещане за дъжд,
ще се взривим във здрача с гръм.
А със свободата си на изпроводяк
ще можем ли да се нахраним някак?
На лудия му дай окови. И врата за блъскане.
Главата остра е и ще я разбие.
За да полети към нищото щастлив.
За лудницата съм, ти казвам...

07.09.2009

четвъртък, септември 03, 2009

Кашмир изсипва коприненото от миглите си



Слънцето пише санскрит по вадите пясък
и рони пъстрокъдрата дъга, опасала Кашмирската долина.
Покривът на света се привежда леко
и целува по нослето
Рая на земята. Детето се разделя с възрастния си.
Ладакх е стар дракон –
от ноздрите му бълват обещания за щедро лято.
С урожай от нега и кехлибарена наслада
с наниз кубчета лед – наместо планина от ледници...
Вятърът реди домино
и по наклонените кули - дом за каторжници,
изтърсва последните си дребни. За свободата си.
Вакханалии от змии изгризват безпощадно
тюрбана на времето и складират черното
от опашките си в пясъчниците – задруга на червеи...
Изтичат минутите като по учебник. Поклонници
на малки дяволи, скрити в преддверията на храмовете.
От толкова много богове земята е заприличала
на разорано пасище – капан за наивници.
Тишината жигосва. Коприната тъче забрава.
Сякаш сърцевината
на най-сочната ябълка е оставена да изсъхне на пазара.
Подобно очите на погубена девойка,
сляла се с последния си танц – разкъсана огърлица...
Студените пръсти на неясен крадец
ограбват всяка нощ сънищата на цветята. Безлунно е.
И прилича на отрязък от приказка, а всъщност е
къща-лодка, спусната по водите на буйно минало,
мъртво настояще и непредизвестено бъдеще...
В Кашмир се събират и разделят три пътища.
По който и да поемеш, ще обърнеш часовника,
ако приютиш истинския оазис сред миражи-грешки.
На арената на някогашни битки
пясъците са пунктирали могили-съкровищници.
Там проблясва бисерът, притежаван от стотици народи.

03.09.2009

Бележки:
Покрив на света – планинска верига Хималаите;
Рай на земята – Кашмирската долина.

вторник, август 25, 2009

Маргарита



/провокирано от: http://plamenbochev.blogspot.com/2009/08/blog-post_25.html/

Ще яхна пак метлата и при тебе ще дойда.
В ада ли, в рая ли ще се срещнем по видело.
На планетата черна при Малкия Принц ще приседнем.
Ще говорим за рози, овце и за Млечния път,

който с прашинеста нежност обвива ни мислите
и в стакато полюшва света - да не падне по гръб,
за да види, излегнат в тревата, как изгаря нашият път.
Като паяжина опънал нишка до пръстена на Сатурн.

Ако трябва и до Бог ще достигне метлата ми бърза.
Колко сме пили със него абсент до крехки зари.
И той все пак е мъж, ще изготвим набързо поръчката.
Ще теглим накрая чертата и ще се разплатим.

Ако ли не – ти ме чакай при белоцветните вишни.
Ще пристигна във бяло, ще ти грейна в лице.
Ще захвърля метлата, Майсторе, в съня ти ще легна.
После, после нощта ще притихне дълбоко ранена.

25.08.2009
http://www.youtube.com/watch?v=F_ppm6tRRxg/

събота, август 15, 2009

Мария


Имаше навремето една единствена Мария.
От нея Микеланджело изми очи и от болката й
и почерпи сили за едната “Пиета”.
И като “Черната Дева” я представяха.
И хорове църковни псалми пееха
за жената, която бе наравно и Божия майка,
и жената на Йосиф – дърводелеца.
И църквата я почиташе. Наричаха я Богородица.
А в протестанството я отричаха. Обявиха я
за благочестива жена, майка на Иисус,
но най-обикновен човек – жена -
а служещите ней – идолопоклонници.
В исляма бе почитана наред с Ева и Фатима.
Нестинарите я носеха, облечена в икона,
наред с тези на Св. Константин и Елена.
На парещи въглени стъпваха краката й боси.
Но бе линчувана в ерес. В езически обред.
И църквата я погна, както се преследва дивеч.
И иконописци я изписваха с Витлеемската звезда.
Други я рисуваха във ситен пурпур –
символ на мъдростта, че бе самата прелест.
Майка, сплела длани с Магдалинините,
нескончаемо впила взор в сина си разпнат...
И Тициан я възнесе благо на небето.
А Ел Греко илюстрира Благовещението.
Непорочното зачатие на Сина Божи
бе предшествано и от това на самата Мария.
Как иначе от човек ще се роди бог?
И жена, и Светата Майка, и Дева, Мадона,
почитана и отричана, Мария бе единствена!
Дори гробът й настрои църквите
и разрази помежду им спорове невиждани.
Но днес има една друга Мария.
Прилича на единствената, но тази има избор.
Тя дори не е онази, която е “жената
на всички мъже и на мъртвите даже”. С нея
няма кой да премита пода на изкуството,
защото тя самата служи за под
във онзи мизерен локал – където я забърсва
всеки влязъл... Тази Мария има избор.
Тя може да си вдигне шапката
и да замине някъде. Да избяга. Да се скрие
и да се моли за божието чудо, че един ден
синът й няма да я мрази, че е продавала плътта си...
И когато дойде ред да си замине оттук,
апостолите на душата й ще бъдат до олтара й.
Всичките. До един – заедно със Тома.
Защото и най-неверният би повярвал в нея,
ако тя успее да надвие хищната си природа
и откаже едно бренди със сгъната банкнота в деколтето.

14.08.2009

неделя, август 09, 2009

Заканително писмо до госпожа Тъга


Не ще ми го отнемеш, г-жо по заместване.
Ще го целуваш по лицето само през трупа ми.
С жадните си пръсти душата му да оплетеш
копнееш. Надигай чашата, че ще ти е последна!

Във тоя град не си желана, г-жо Недоверие.
Не бяха ни един, ни двама твойте воини дрипави,
осъмнали с бутилка от пелин в ръка и с нож.
Кълняха се, че те обичат. А всъщност пийнали,

натирваха си участта проклета, че ще трябва
снагата ти измършавяла да допират до краката си.
И твойте устни, от които се отронва чад и плява,
да възкресяват със дъха си. От което се умира.

И дваж по-смъртоносна да си, г-жо Умопомрачение,
не ще се спреш по мръкнало пред неговата къща.
Не ще го милваш, докато спи и сънува принцеси.
Пияна до козирката, вероятно ще прегърнеш

тротоара, а утре – децата ще те сочат с пръст
и ще ти се смеят. Така че обирай си крушите
и като Хубавата Джиджи – само дето ти не си хубава –
хващай влака за Америка. Там ще си щастлива.

И не смятай да се връщаш! На гарата ще бъда аз.
Моите очи твоите блуждаещи ще срещнат.
Не се завръщай, г-жо Тъга, иначе ще те напия!
И от моста ще те запозная със света на рибите...

09.08.2009



събота, август 01, 2009

Илинден



Тази нощ морето като никога е тихо.
Напомня на безгласа бездна след космичен взрив.
Събрало в шепите си мраморни звездици,
люлее се до зъбера в предсмъртен сън.
Тази нощ очите му са мамещо отворени,
в очакване да паднат в плен прокудени души.
В прибоя му се лутат писък на жени. И грак на птици.
После тишина, след която идва мрак. И студ.
Тази нощ свещта клеясала напомня на момиче,
изтръпнало до кост и чакащо само в нощта.
С очи изплакани се взира във морето пусто.
И иска да й върне любимия, прегърнат от смъртта.
Тази нощ за лодките е страшна черна нощ -
забулена и тайнствена. С воал покрива се брега.
И мрежите мълчат. Във кръчмата се леят приказки.
Прокоба тежка тегне и скрипти из въздуха.
Тази нощ морето тореадорски се сражава
с упорити демони. Чеда на горди и погинали мъже.
Тази нощ сирените са девствено-красиви. И се смеят.
Устройват си вендета със окъснели кораби...

01.08.2009

неделя, юли 19, 2009

Усмивката ти пясъчна


Като разръчкан с пръчка мравуняк
са ми мислите облактени.
Мисля си за морето и за теб.
За слънцето – оранжево
като най-узрелия портокал,
от който на тънка струя ще изстискам
усмивката ти и очите.
Не, няма да ги вкусвам никак.
Ще ги оставя да попият в пясъка –
с песъчинките ще се измислят,
а по мръкнало, сред лудналия град -
ветрецът южен ще ги дописва
с перо от граблива птица...
И щом следващото лято
скуката ми дотежи и на клепките ми
се разлисти ажурена луна,
ще дойда пак на плажа -
тръпнеща и дива – да те търся...
И да не те намеря, ще съм спокойна.
Обетована в море от прах
и чужди грехопадения,
ще си поискам онуй, което си е мое.
Което си ми принадлежи...
Но докосната от нечия ръка,
ръката най-нетърпелива на деня,
на гърдите ми ще проличат едва
следите пресни
от разлюбени
набързо
сетива...

19.07.2009

събота, юли 18, 2009

(По Миряна Башева)



Горделивите, ние -
все тъй царствено умираме.
В емболия си блъскаме челата –
стените си предсърдни
с мълчание разпънали.

Горделивите, ние -
не признаваме нито клетви,
ни лицемерни думи
на приятели лъжовни.
Понякога пием един за друг
(но по-често се крием в пиянство),
белким
от болката
изтръгнем смисъла й...

И как да кажем
на някого "обичам"?
Бичът ще се разпери над главите ни
и ще ни загърне целите -
преяли с гордост, но самотни
силата си до троха ще сведем.

И ще се радват
разни плужеци и жаби
на душите и телата ни,
докато ние царствено умираме.
И ще мечтаем за нов живот,
във който
ще сме във вид,
напълно годен за любов...

Горделивите, ние...

18.07.2009

четвъртък, юни 25, 2009

За името Гичка


Преди време с една моя приятелка водихме разговор за значението и етимологичния произход на името Гичка. Тя ми обеща да провери по свои пътища името и ето какво ми написа в кратък текст: "Здравей, Гери! Бях обещала да проверя какво значи името Гичка. Готово. Коренът му е гръцки. Гичка е галено от Гица, а Гица е съкращение от Георгица: женски аналог на името Георги. Което значи, че на Гергьовден празнуваш двойно.))) Името Георги е `земеделец` и `нива`. Сюжетът как Свети Георги побеждава змея се сродява с приказката за тримата братя и златната ябълка. Културните кодове са заложени в древността, когато хората са били много по-безсилни пред природните стихии и много по-зависими от собствената си реколта. Змеят (ламята) е символ на злите сили, които човек е длъжен да пребори, за да отстои плодовете на своя труд, респективно да защити себе си, да оцелее. Не е ли супер! Апропо, славянският аналог на името Георги е Юрий. И това проверих..."
Силно засрамена от положените усилия на приятелката ми, запретнах ръкави и се разрових в нета за други значения на името. Ето какво открих аз на свой ред: Думата "гичка" има вероятно старобългарски корен и означава „глава, главичка”. Имайки предвид значението на „гичка, гъджева, гъжва”, може да се мисли, че „гъч, гъдж, гич” е забравена семантична морфема със значение „глава” от непознат език /не турски/. Прабългарите са си навивали (ленени) ленти около главата. В Странжа умалителното "гиче" означавало "момиче". "Гичка" има и руски превод и означава "тясна гребна лодка с остър нос". "Гичка в море".

сряда, юни 17, 2009

Лулата на дядо



Щом се спусне синкав мрак над къщите
и керемиденочервен,
залезът се спре до оградите сгънати,
зад които животът – този стар нехранимайко –
раздал е залозите,
след тежък ден отпуснал душа,
накрая запушва дълга лула и мълчи.
Лулата, познала грубите дядови пръсти,
от труд набраздени
и от липсата на нежната ласка на баба,
все тъй съска и дими.
Като отрова разтваря всеки спастрен миг,
от който боязливо наднича
недоверчивото мое детство изплувало...
И литва мисълта, над кория препуска,
с два-три перести облака спори разпалено.
За децата от махалата -
играят ли в прашното още на топчета,
или мама пак е препекла кекса със ягоди...
Татко под асмата вестник чете
и си крие лицето сериозно.
От силното слънце няма помен от вятър.
Времето спряло е, а филизите -
капризни госпожици -
бягат и лазят по стената като гущери.
И като странен бродяга котаракът обикаля
из стаята, на сено и круши ухаеща.
После обръща корем на прага и замижава.
Въздухът потреперва в лятната си риза.
А когато
денят превали отвъд хоризонта
и се спусне синкав мрак над къщите,
лулата на дядо претворява истории чудни.
Животът отново е същият!
Усещам сякаш тютюн между пръстите...

17.06.2009

понеделник, юни 15, 2009

х х х



Ослепя от взиране.
Млечнобялата дъга се окръгли
до сурналата вис и посиня –
в най-мастилената гама
на съновидението
се гмурна и издъхна в ниското.
Длан, разпъната надлъж.
Два хребета и рой неведоми мисли,
по които запристъпва
като грешница – към ешафод.
Заизкачва голи стръмнини
и урви непокътнати.
Във могили се затваряше -
да си говори с мъртвите си братя,
забили тънки нокти
в артерията спяща на земята.
И пак тръгваше – скрила
като воденичен камък
отвъд превала недокърпената риза.
Виеше снага стремглава,
като изпод тежък хоровод изписана –
времето й е поганец,
за другоселец я венчава. Насила.
Очите й – два бистри кладенци,
запалени от чужди погледи,
крееха посърнали.
Като чума бе гласът й –
откъдето минeше, оставяше
начупени до корен бури,
виелици и прашни кълчища...
Отляво, до сърцето
да си намери нов подслон копнееше.
До следващата зима, когато,
приютена във око на гарван,
ще прелети над бягащото лято –
с песъчинкa във косите.

15.06.2009

заб. Фотосът е свален от сайта: http://oblakoff.blogspot.com/

неделя, юни 07, 2009

Анотация на чувствата


Минотавър спи дълбоко в мен
и приканва
всеки срещнат Тезей
да преброди очите ми,
да се вмъкне в лабиринта
на изначалната греховност,
скрита във гърдите,
и разобличи в измяна
недостроената квазиустойчивост,
в която бетонирах изгрева
(Ариадната ми е бездетна).
Оставям тънки следи
от червена прежда след себе си
и търся къде
да акостират бедрата ми,
заустени в гърлото
на онези лакоми острови без име...


Не мога да литна –
восъкът и перата са свършили,
а Икар, горкият, се рее
под щедрия прожектор
на палача си, изпял му песен
в награда – за усилията му...
И моите усилия свършват там,
където
тъмнината се рони тихо
в забвение,
изгнаничеството протича сладко,
макар и "трудоемко",
а смъртта те спохожда
като немaрлива проститутка,
която винаги се връща
да те "довърши" - но по-хард.


Парите са малко –
лодкарят подкарва по Стикс,
под чиито набъбнали води
се крие
призракът на гневната ми същност...
Не ти казах навреме,
че леността ми да обричам
на безделно обичане
води до нови, по-тъмни затвори,
пред които Дантевият Ад
е наистина божествен и красив.


Ще се изгубя някъде из кръговете му,
ще пропадам в ями
и ще ходя по нажежен пясък,
ще възкръсвам като "Феникс"
и пак ще умирам,
ако ти не ме последваш.
Защото нишката на преждата ми
е прозрачна и ще се скъса –
ако в суматохата
някой дявол ме дръпне...
за опашката.

07.06.2009

четвъртък, юни 04, 2009

х х х



Ще простра ръка. Ще погледна нататък.
Тих ромон в душата ми ще зазвънти.
Златоструйно слънце ще погали челата.
Ще вървим по пътя си. Аз и ти.

Пътят e общ. Мечтите – устремени
като ято щъркели. Към новия си дом.
Там, на топло ще се сгушат във клоните
пъстрооките ни дни разнежени.
А във ниското, сред цъфнали липи
дяволит ветрец ще заплита тревите.
Ще се гонят, упоени със аромати,
две-три пчели и ще ни жужат...

Ще се загубваме в ширта пред нас -
като зрънца, пресяти от съдбата.
И ще се връщаме по онзи път,
разкрил ни най-строго пазените тайни...
А през нощите, с дихание неуловимо,
ще се разказват приказки дочути.
И пораснали и не дотам пораснали,
ще възкресяваме детето в себе си.

И когато се усетим достатъчно големи
да прекрачим заника на този ден,
ще те поканя пак да се разходим.
До онзи хълм с щъркелите и гнездото.

04.06.2009


вторник, май 26, 2009

Тунел (по Митко Динев)



Копаем със теб тунел до звездите.
С лопата и с кирка неспирно копаем.
А под нас сърдита луната се мръщи
и мрака раздипля със огнени пръсти.

Земята отгоре завръзва си връзките
и ребром поставя ни страшен въпрос.
Къде са човеците, от памтивека стъпили
на малкото пръстче на левия й крак?

Къде са моретата, в ярем оковали
моряшки стремежи за богатства и слава?
Още ли Колумб открива Америка,
или Америка се затри – убита от смях...

Още ли луната бледнее оттатък,
или дискът й лунен огрява я цялата?
Тичат ли денем по склоновете зайчета,
пръснати от нечии детски надежди?

И още. Къде сме тръгнали в тоя студ.
И пешком. Светът уморен под нозете ни
спи и нехае. И на горната земя с теб
ще ударим на камък. Да се връщаме,

додето пътят наобратно е ясен и чист.
Инак ще намерят в небето след време
два скелета бели, със кирка в ръце.
Да вървим, денят подранил се изхлузи...

26.05.2009

http://mitko-dinev.com/music/Cirk%20Bulgaria/18%20-%20Tunel.mp3

неделя, май 10, 2009

Последна битка



Не ми остана смелост за запазване.
Удави се в окото на презряла буря.
Прободена на щит, остана след потерята,
която ти ми прати – да ме отмъкне.
И с вик посрещнах на земята тътена.
Във вените ми се разля масло наместо кръв.
Задавена от обиди, прегърнах идеята
да тръгна на поход срещу самата себе си.
Не беше трудно, някак сродно бе
да загърбя минало и страсти недовършени.
Извърнах поглед от всичко ненаучено
и се гмурнах в ямата, засмукала ме.
Във зной отпушвах душата си побита
и виех срещу всеки повей на носталгия.
Сродявах се със камъните, мразех птиците,
навяващи ми опит за пропадане.
Не срещнах хора – озверели глутници
ме хапеха, а после ме напиваха за цяр.
И нарамила на мрачното усое ремъка,
довеждах го до портите ти непристъпни.
Не ми отиваше да съм жената-воин.
Нямах нито знаме, ни копие, ни меч.
За мен победите са само приказки,
с които някой луд преяжда на корем.
Уви, наложи се да се целуна със погрома.
Целувката бе страшна и ми студенее.
Но и последната горчива чаша да обърна,
пак с тебе ще се сблъскаме, Животе!

10.05.2009

понеделник, май 04, 2009

Шут



/на Станислава Станоева/

Бях най-добрата в този живот.
И короната си носех доживотно.
Бях шут във кралска ложа, бях слуга.
За палатите на големците отговарях.

И жените им с прекрасни имена
жигосвах с тежкия печат да страдат.
Сама себе си в палача разпознах.
И блесна над главата ми бръснача.

Уви, главата се оказа остра. Оцелях.
И рукнаха вина от медни съдове.
В пиянство се улисах и не разбрах
как времето затягаше каиша си.

С усмивки аз раздавах красотата си.
Получавах силни удари под кръста.
Зевзеците се смяха и ме разпнаха
на кръст. А уж от смях не се умирало,

казват. Попадах и в открити битки,
в батареи бях. С моя ръст най-много
да им се пречкам, мислех твърдо.
Но лешоядите кръжаха над пръстта

и дебнеха ничком да падне някой,
улучен от “приятел”. Не бях добра,
а от лошотията си затънах до уши
в блатото на собствената си парадност.

От чуждата тъга замогнах и не осъзнах
на живота тежката присъда. Сама
разкъсах всички догми и бях самотна.
И на парчета се събрах. В прахта

отрих глава и се затичах да срещна
себе си, обесена на близкото дърво.
А смъртта, подпийнала в аванс,
отказа да ме прибере в царството си.

Оттогава нося си короната от тръни.
Ех, вярно, поубива ме, но е корона.
Във тоз` живот живях като слуга.
И просейки за друг, слуга оставам!

04.05.2009

събота, май 02, 2009

Гергьовден



Ще станеш рано. Ще заходиш по росата.
Ще плиснеш с шепи от водата по лицето.
Ще се пробуди като малко дете земята.
С лечебна сила ще изцели сърцата.

Гергьовден е. Камбани с трепет бият.
Люлки се връзват на високи дървета.
Момци закичват здравец у двери.
Люлеят момите и им пеят песни любовни.

А момите вият венци и ги вплитат в косите.
Нейде със ек проговарят стадата.
Извел ги на попас, овчарят гърми с пушка.
И моли Св. Георги да бягат духовете.

А водата, носена вкъщи в пълно мълчание,
събира лековитост и с нея се замесват хлябове.
И от кръвта на агнеца, опръскала двора,
се мазват децата - да са здрави и бодри.

С кръв се мажат и вратите и ъглите в стаите.
И дирята дебела ли е, годината ще е добра.
Останалото се събира в съд и заравя в земята.
Не се стъпва наоколо - да попие до корен.

Подир туй се организира трапеза голяма.
При оброчище младите булки стоят прави.
А после, като от ламя подплашени, бягат.
Тая година стрина Злата ще стане плодовита...

02.05.2009

http://www.vbox7.com/play:8887c032/

неделя, април 26, 2009

Едно момче със мене тихо разговаря



Убягват ми красивите неща, любими.
Във мен цветята нямат почва за цъфтене.
Небето ненаречено оттича се в зениците.
И капе като кръв процедена по скулите.

За слънце и луна словата ми са глухи.
Не ще събудя с нежен гъдел вятъра.
Да разроши по детински усмивките заспали.
И да се разплисне светъл лъч по пясъка.

Да пресрещнем пак на кея погледите си.
Да завържем вечерта там да ни чака.
Пияни от любов, да спорим със самотника,
претоплящ вечерята си от спомени.

Морето разлюляно като ехо се смирява.
Събира в раковини истории прастари.
Едно момче със мене тихо разговаря.
Подритва камъче и се скрива във трапчинка.

26.04.2009

четвъртък, април 16, 2009

Разпети петък



Отново е Разпети петък.
И отново слънцето ветрее
рани кървави на хоризонта.
Венецът трънен захвърлен е
в прахта, отдето
ще изпръхне мор невиждана.
Във въхдуха разтваря се
омара душна и притихва,
а в сърцата някой е вселил Варава...
За размяна – срещу истина...
Отново със Пилат Понтийски
мият си ръцете хората. Отново
на три пъти Петър се отрича
от Христос в нощта плебейска.
Със сребърниците на Юда
въже кораво лесно ще си купиш.
Но душата крехка в шепи ще тешиш ли,
ако си предал другаря,
целунал те на Тайната вечеря...
Но кое е по-страшно, Боже -
да предадеш веднъж,
или да се отречеш – на три пъти?
Нима над вярата стоят теглилки
и с мерни единици се претеглят думите?
С мирото драгоценно и със граала
насищаш ли тъгата своя,
поляла само кълна
на уродливата природа у човека?
Днес всеки сам си носи кръста, Господи,
и роптае срещу вятъра,
но Голгота сякаш му е до колене...
Затуй спри да страдаш
и да се възнасяш. Не позволявай
да те бият с пръчки – да си унижаван.
Да те кичат със венци трънливи –
не им разрешавай.
Не умирай. Не възкръсвай.
С очи болеещи не гледай към небето –
бездънна яма е. Мълчи.
Женски сълзи в пазва не прибирай
и възторзи, разпилени по света.
Но благочестив бъди
и ми прости думите, що изрекох тука...
На Разпети петък коленича аз
пред твоя кръст – да целуна нозете ти
и да се помоля. За да стигна утре
до своята Голгота –
и да си отида.

16.04.2009

събота, април 11, 2009

И е любов


И е нощ, и е светло.
И луната блести, и е тихо.
И камината трещи, и сме двамата.
И сме голи, и се желаем.
И лавандула ухае, и е копнежно.
И се погубваме с очи, и е съдбоносно.
И си мълвим, и не е достатъчно.
И се докосваме, и треперим.
И кръвта ни кипи, и е гибелно.
И се ваем с устни, и е страст.
И се любим, и сме тук.
И се искаме отново, и е прекрасно!

17.03.2008

понеделник, април 06, 2009

(Не)Изпята песен



Мое диаболистично упование
и ангел мой,
опасявам се, че един ден
ще спреш да разпъваш вените ми –
оседлани бързоноги вихрогони.
Че няма да напридаш тишината
с вечното си отсъствие,
запречващо като с камъни и кал
бентове и очаквания в мен.
Страхувам се, че няма вече
да ме въздигаш и сгромолясваш
с оная утолена жар, от която се ражда
и красиво, и уродливо недоносче.
Че не ще те обичам вяло,
врекла се на тънкострунната посестрима.
И на омразата в сподавичните вопли
на самосъжаление, когато съм по-гола
от истина (Бог обича нищожните!).
Безпокоя се, че някоя нощ
ще замръкнеш самин в чакалнята
на овдовялата гара – онази,
която не ни събра, не ни и раздели.
Че в преизподнята на ужаса,
съхраняваща хаоса на грешките ни
и тяхното неизвършване докрай,
няма да има място за двама луди.
Единият, по-добрият, вероятно
ще угасне с победоносна усмивка
в изменчивото оризово утро.
Този влюбчив до безпаметност предател!...
А виното ще потъмнее от кръвта
на натежалите като гроздове сълзи,
неизплакани и заседнали в гръдта
на земята, дето ще легнем и двамата.
Ако този ден настъпи, скъпи,
удуши ме бързо
и си измий ръцете хубаво.
После се напий в кръчмата
и напиши песен.

06.04.2009

четвъртък, април 02, 2009

Спомен за едно море



Като малка обичах
да си играя на хвърчило.
Разпервах си ръцете като птица,
разсънила простора със криле,
политах, дива и щастлива.
После нашите ми купиха
хвърчило. Истинско –
от фин плат и с макара.
Играех дълго с него
на една полянка китна,
огряна от лъчите на
търкулнала се във небето
златна пита. И една мечта.
И в пристан се превръщаше
смехът ми звънък
за един човек,
приседнал на една и съща пейка
в парка – негов дом.
Нямаше си име.
И не говореше. В усмивка бегла
криеше тотема на една тъга.
Тогава аз не проумявах
света на възрастните
и се чудех защо ли стиска
във ръцете снимка. Черно-бяла.
Измачкана и стара.
От нея аз долавях смътно
плисък на вълни и страстен зов
на чайки гладни. Уви, сега
се сещам, че със босите нозе
едно дете утъпкваше си път
в пясъка за замък с кули. Навярно
то заключено е още там,
сред морни дюни на
застиналото детство, а ключът
е хвърлен във морето...

02.04.2009

понеделник, март 30, 2009

Джазът на кръвта



ще намразиш и светлото в мен
свлечено
обречено
разголено до кости
ще слушаш джаза на кръвта
и ще искаш
да притискаш грифа на лудостта ми
с изтръпнали пръсти
докато се изпълваме
с акордите заченали утро
разлято като сок по телата ни
а саксът възвестява
края на дългото скитане
до сърцето ми

10.10.2008

събота, март 28, 2009

Лунната соната



Изсвири за мене Лунната соната.
Под пръстите ти да се разлее нежност –
ограбена самотница в дъжда,
да я приютим в сърцата си тъгуващи.
И нищо, че навън се мръкна рано.
И нищо, че със теб не сме си близки.
И чужди не сме си, свири. Пианото
говори с твоя глас. Със мойте думи
очертава ситни листи, покапали
по твойта и моята буза... Свири.
И нека да забравим, че ние с теб
не ще си нивга принадлежим.
И само този сладък миг отключи
стаявания шепот в нас, че сме живи.
И трептим. Свири... Аз мълком
ще приседна и ще те послушам,
а после със луната бледа ще си ида.
Додето не заглъхне
и последният акорд на твоето пиано
и не попия с поглед твоя поглед,
аз ще слушам в унес Лунната соната.

28.03.2009

неделя, март 22, 2009

Екзистенциално



Навярно някога
ще ме споходят красиви стихове.
Ще ми се случат
като тръпчива истина,
припламваща във гърлото.
Навярно ще ги усетя и обикна,
като първата обич, непримиримата...
И ще запомня аромата им,
както помни се свято обещание
пред брат и Родина…
Навярно ще ги имам –
и те мен, – а може би не.
Навярно ще си изневерим по пътя
калдъръмен: аз – блудницата,
разпъната от грешки непристойни,
а те - извисени във небето богове…
Дали не ще се разминем
в нощ греховно-черна и сама?
Или ще се нараним,
убивайки неразривно другия?…
Дали? Очите ми слепи врани са,
блъскащи се в неравни шумове.
И нямат отглас стремленията,
порядъчно почерпени със его.
Аз просто си седя на ръба на нещата,
провесила крака над бездна недомлъвки,
и чакам суматохата да отмине,
спектакълът свърши
и спусне завесата, за да изтичам
до чичкото с желанията.
Дали ще ми угоди, или отпрати?

23.03.2009

четвъртък, март 12, 2009

Калейдоскоп



Комплицирана с причудливи смисли,
нощта
разстрелва всички мои несъстоятелства от упор.
В маган въртят се прежните одежди
на разхвърляното мое право да съм татулна.
Инсинуирани с комплот случаен,
остъргват колене принадените истини
о стръмното на бягащото видело.
С протегнати напред ръце –
да го завинтим за стената глъзгаво е.
И решително проблясват във сфумато
отвлечените схоластични самодостатъчности
Обречеността ми не е опасна
Страшното е във отлъченото недокосванe
с което заразявах мостовете си и подмолите...
За да наедрее ларгото подпъхнато
инкрустирам ситни стъпки
по первазите на агонизиращите липси
Храня си душата с гълъби.
И запълвам тъмнината, посивяла
от мълчание, със взривяващо разбиране.

Ще те намеря, знам, на дъното на самотата ми.
Не ме изгубвай, докато я прелиствам

12.03.2009

събота, март 07, 2009

За Мъжа, който се превъплъти в образа на Златната ябълка



всеки знае приказката
за тримата братя и златната ябълка
но нека си позволя волност и арогантно
заема мястото на ламята от сцената защото
по ми отива да съм бърза и неустрашима
да съм страстна и неукротима
и да те имам непоколебимо когато поискам това
ти златна моя ябълко си като златната рибка
плуваща в карибски води
с много водорасли рапанчета и корали
а над тебе едно бяло облаче ти сочи от небето
пътя към мен предопределяйки нещо
напълно предизвестено като карма
белязала съдбите ни още когато
сме били звезден прашец
в междугалактическото пространство
че ние с теб ще бъдем винаги двама
както са вечни зелените храсти и евъргрийните...
бог е бил благосклонен към мен като е обсипал
небето с лъскави конфети
разпръскващи мрака
всяка нощ със посланията ти господи колко си хубава
и когато се наситя да те гледам ще си отида
а моето топло обичам те
достига до теб с валдхорната на щуреца
галеща нежно с песента си тревите и шубраците
изтръпнали като върха на пръстите ми
но ти започваш да се съмняваш
дали всичко хубаво е на хубаво и дали
не населява
само въображението ти тази наша среща
допълнила картината с боязливия допир на нещо
копринено до лицето ти което се оказват
моите дъхащи на ванилия и жасмин коси с които
искам да те загърна за да те предпазя
от хорската завист и злоба докато
виеш от раните си като вълк-единак в степта
подирил спасение във полета на албатрос
кацнал на брега на морето
ти не си просто Мъж -
ти си Чудовище

29.11.2007

Палав_ницата



Вплела пръсти във коси вълнисти,
с мъжки ласки се обграждаше.
Галеха я по гърдите, корема и бедрата.
Розичката на дупето закачливо се поклащаше
пред градинари напористи.
Подаваха се атове от очите подивели.
Необуздана похот манифестираше
за укротяването й с любов.
И камшични удари се понасяха
към плътта й, крехка и незряла.
Поемаше ги твърдо, макар да я болеше.
Огнени езици я облизваха неистово
и се закачаха за пиърсинга на пъпа й.
Роснали тела със съсък се разплитаха,
изпаднали във пепеливото на крясъка.
Устни побелели греховно се кълняха.
Мъжки страсти – освобождаваха…

21.01.2008

вторник, март 03, 2009

Готическо



Пришпорвам бясно мисълта си крилата.
Бързам с острия вятър да стигна до теб.
Черни сенки, разплути в очите ми въглени,
пият и пеят. Тежко вино попива печал.

Ненаситно жадуваща, приех тъмнината.
Туптяща за власт и за земни наслади,
слях се със злото и заприличах на Фауст.
И не попитах за душата ми ще има ли откуп...

Не попитах ще помня ли каква съм била,
когато разпоря с кинжален откос ръкава
на тъмния замък, разтворена в бяло...
Да потъна във него, с поквара белязана

Оттогава танцувам задъхано в голата паст
на дъбрави озъбени. И драскам с дъха си
луната - да не целува плътта ми клокочеща.
В кобалт си събирам кръвта на цветята.

И я пия по ранина, щом гарвани черни
изронят със клюн сълзите ми мъртви.
И от ковчега ти ноев се търкулнат...
Ще те събудя и изсмуча от теб гнила душа.

03.03.2009