Павел се събуди рано, както всяка сутрин, почеса се по врата, изтегна се и стана от леглото. Навлече тъмно-сините си джапанки и прекосявайки хола, излезе на терасата на жилището си. С реещ се поглед фокусира всичко наоколо и се загледа в преминаващите по паважа минувачи, които като четвръсти мравки кръстосваха улицата и се насочваха към работните си места. Продавачът на гевреци, застанал както обичайно на ъгъла на улицата, до светофара, предизвика вътрешен смях у Павел, защото извисяваше гласа си във фалшив фалцет, за да прикани купувачи за топлите си гевреци. Колите бръмчаха като ято оси по все още ненагорещения от слънцето асфалт и със мощен рев се насочваха към края на кръстовището, където червените светлини ги приканваха да намалят и спрат. Точно там, където между редиците от коли всяка сутрин се промушваше малко на възраст весникарче, предлагащо на шофьорите пресата за деня. Бакалинът от отсрещната страна пък тъкмо отваряше магазинчето си. Ех, пак ме би негодникът, помисли си Павел, ядосвайки се на бакалина, който отново бе спечелил негласния им облог и беше отворил дюкяна си точно в 7.30.
Обезсърчен, Павел се прибра вътре. За да си подобри настроението, си пусна радиото. Оттам заехтя високият глас на Васко Найденов и неговата "Синева" се разля в съзнанието на Павел, връщайки го в ученическите му години. След като се наслади на песента и сантименталният момент изчезна по начина, по който се беше възцарил в кухнята, разтреби леглото си и влезе в банята, за да си вземе лек душ. Водата обаче едвам църцъркаше, действие съпроводено от странен притъпен шум, идващ от канализационните тръби. Мамка му, пак някои се къпят като за световно, рече си на глас той и след като затегна кранчетата на ваната, се настани пред огледалото и се изръсна. Докато си слагаше автаршейф, се вгледа в изображението в огледалото. Беше хубавец и той го знаеше. Затова всяка сутрин след бръснене, позираше пред огледалото в различни пози, заимствани от бодибилдинга. Така постъпи и сега и след като се наслади на стегнатото си тяло, излезе от банята и се запъти към кухнята, за да си направи за закуска препечени филийки. Включи тостера, но уредът не проработи. Надвеси се над него и и след като се убеди, че машинката наистина не работи, си намаза две непечени филии с конфитюр и си направи кафе. Е, поне кафеварката работи, мислеше си, докато отпиваше от топлата напитка. А днес го очакваше тежък ден...
До ранния следобед трябваше да предаде на редактора на весника, където дописваше, статия на тема: "Синхронизиране на българското и европейското законодателства - мит или реалност". Темата бе доста сериозна и обемиста, а редакторът искаше от него да представи проблема в дълбочина по възможно най-разбираемия за читателя език.
От мислите му го откъсна звуковият сигнал от мобилния му телефон, който го известяваше за постъпило ново съобщение. Погледна екрана и се изненада. Беше получил съобщение от майка си, която го поздравяваше по случай именния му ден и му желаеше много здраве, щастие и любов в живота. Ей, тупна се Павел по челото! Съвсем беше забравил, че днес е Петровден, а сега се налагаше да почерпи приятели и колеги. Какво да се прави, такава е съдбата на дописника, завърши философски той и сложил записките си под мишница, се отправи към изхода на жилището си. Стигайки до открития паркинг пред блока, бръкна в джоба си, извади ключовете от колата си и се настани удобно вътре. С отревисто движение на китката си, опита да запали, но не успя. Завъртя повторно ключа, но двигателят отново не запали. Потрети, но нямаше ефект. Уви, днес явно не му беше ден...
Отказа да се ядосва, щото беше спокоен по натура и смяташе, че всяко зло е за добро. Остави колата си на паркинга и със спокойна походка се насочи към спирката на градския транспорт.
Дошлият на спирката автобус беше изключително претъпкан, но Павел се отказа да чака друг, защото закъсняваше за работа, а той мразеше да закъснява. С качването в рейса обаче го удари като пешкир топла вълна по челото. Известна песен на знойната Лепа Брена огласяше идиалистичната картинка на пътници, чиито тела си ставаха нерегламентирано близки, заради малкото свободно простанство. За Павел обаче нямаше обратен път назад. Така подлагайки на изтезание творческата си душа, изкарва целия път, долепен до предните части на възрастен мъж, които го подпираха отзад. Когато наближи спирката му, слезе и тръгна към офиса си, все още замаян от ароматните миризми, носещи се в автобуса въпреки ранния час. Миг разконцентриране и трасссс....
Павел лежеше неадекватен на паважа, а над него се беше надвесил някой. До него пък се оказа сладоледена количка, в която се беше сблъскал. За щастие пострадалият бързо дойде на себе си и се взря в лицето на човека, което му се стори доста познато... Това лице всъщност беше на брат му, а самият Павел лежеше в леглото си. Спомените бързо си дойдоха на място.
"Честит имен ден, брато!" - поздрави го брат му и го прегърна сърдечно...
29.06.2006
Показват се публикациите с етикет Разкази. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Разкази. Показване на всички публикации
сряда, октомври 29, 2008
вторник, октомври 28, 2008
Нежният благодетел
Седеше в колата си, когато видя момчето. Със спокойна походка то минаваше под една улична лампа, която осветяваше фигурата му. Някъде в небето трябва да имаше луна, но булото й не достигаше до мястото, където беше паркирал той. Това беше странична улица с високоетажни панелни блокове от двете страни и представляваше свърталище на изгладнели котки, воюващи с клошари за преливащите от кофите боклуци.
Идваше тук два пъти седмично, след почерпка в някой локал. Спираше колата в тъмното, изгасваше фаровете и чакаше. Понякога с часове. Всеки път бяха различни. Не помнеше нито лица, нито имена, но изискваше едно и също. Видеше ли някой силует да се откроява под светлинния сноп на близката лампа, насочваше вниманието си натам. Беше нетърпелив, но претенциозен. Диреше дребни, крехки фигури на хора, които с чара и невинността си да запушат зейналата в отеснялата му душа празнина; да стоплят оскотялото му към хората сърце; и да го направят по-щастлив. Искаше да се омеша с тях, да се вклини в измислените им светове, където да постои за малко и да си отиде вкъщи. А там да заспи спокойно и да сънува розови слонове, а не торбалани и таласъми, които го преследваха постоянно... Толкова ли много искаше за себе си? Да постигне макар и моментно избавление от самотата и страха, наслоили се в организма му като медна руда в огромен рудник?...
В него имаше нещо безжизнено, съсипано, упадъчно. Беше дребен на ръст, с топчесто лице. Скрити под огромни очила очи шареха игриво и излъчваха и садизъм, и боязън. Нервна усмивка танцуваше по устните му, сякаш се бореше с остатъци от стари рани. Душевни рани, предизвикани и съпътствани от физическа болка. Един постоянен въртоп от гняв, страдание и безсилие извираше от лоното на отчаянието му и като нервно окончание реагираше на всичко наоколо.
Плачеше неудържимо на сапунените латиносериали, но не успяваше да сдържа жестокостта си към животните. Радваше се на децата в парка, но мразеше майките им. Смееше се на маймунджилъците на политиците, но тъгуваше когато останеше сам. А той живееше самотно и беше асоциален тип. По дефиниция - от дете. Когато майка му го беше затворила в мазето заради някаква щуротия и прекара там ден и половина. И после не продума на никого цяла седмица. А бащата, подпийнал, го биеше редовно вечер с токата на колана си, и търсещ закрила от ударите, се криеше на тавана в тъмното с часове. Там, сгушен между кашони с вехтории, чакаше битовите страсти да отшумят и сърчицето му да се успокои съвсем, за да слезне долу и да си легне по-безшумно...
И после - в училище повечето деца му се подиграваха, че е бъзпълничък и неконтактен. По-големите ученици също използваха незавидното му положение и го поступваха. В резултат на това детската психика, крехка като порцеланова ваза, се пречупи окончателно и той се изолира от света съвсем.
Като по-голям по странно стечение на обстоятелствата се сдуши с по-отракани хора, опита се да завърти бизнес със тях, но си остана дебил. Лоена буца, обременяваща обществото със нестойностното си същeствувание. Скитник по душа - защото не четеше книги, а киснеше по цял ден в кварталното кафене, когато около него кипеше животът и пласментът на дрога - и инфантилен във всяко свое действие...
Не проявяваше интерес към жените и те към него - също.
Имаше ръце като на полски труженик, но работата му не беше физическа. Занимаваше се с интелектуален труд, който обаче не познаваше в детайли. Но не разбираше и себе си във всичките си деформации и противоречия и това го успокояваше. Обитаваше паралелен свят, но се нуждаеше да усеща и чужди метаморфози, в които съзираше единствената възможност за контакт с околния свят. И единствения шанс да бъде приласкван и да обича...
Ходеше с омачкани сиви костюми и шапки с прихлупени периферии, които скриваха налудничавия поглед и омерзена същност, светеща издайнически като алена буква на челото му. В противовес на това имаш приятен, дори ласкав глас.
Понякога пееше в остър пристъп на умиление от нещо и радваше съседите си, чули гласа му през тънкия панел. По този начин печелеше и доверието на ромчетата, с които се срещаше вечер скришом от хорските погледи – говореше им мили неща, докато криеше лицето си в тъмното под шапката. Обещаваше им закрила и пари, след което ги водеше в някой хотел. Там ги нахранваше добре и блудстваше с тях. Имаше си обаче любимец, когото водеше на вилата си в Панчарево...
Разчиташе на изпитаната методика, за да улови в капана си поредната жертва. Проследи я с лаком поглед как преминаше покрай него и се насочваше към подлеза. Излезе стремглаво от колата, пресече от другата страна на тротоара и потъна в подземието. Момчето стоеше с лице към стълбището, а той се приближаваше бавно към него...В момент на интимна усамотеност, включваща уговарянето за хотела, към тях се приближи снажен левент. Усетил, че има нещо нередно в това по късни доби възрастен мъж да си бъбри в подлеза с малко ромче, дишащо лепило, непознатият попита дали всичко е наред.
"Разбира се – отговори смутено депутатът. – Предложих му пари... И му казах да махне това лепило." В следващия миг мъжът го разпозна и стана един от главните свидетели при заведеното в последствие срещу него дело за педофилия...
25.6.2007 г.
Идваше тук два пъти седмично, след почерпка в някой локал. Спираше колата в тъмното, изгасваше фаровете и чакаше. Понякога с часове. Всеки път бяха различни. Не помнеше нито лица, нито имена, но изискваше едно и също. Видеше ли някой силует да се откроява под светлинния сноп на близката лампа, насочваше вниманието си натам. Беше нетърпелив, но претенциозен. Диреше дребни, крехки фигури на хора, които с чара и невинността си да запушат зейналата в отеснялата му душа празнина; да стоплят оскотялото му към хората сърце; и да го направят по-щастлив. Искаше да се омеша с тях, да се вклини в измислените им светове, където да постои за малко и да си отиде вкъщи. А там да заспи спокойно и да сънува розови слонове, а не торбалани и таласъми, които го преследваха постоянно... Толкова ли много искаше за себе си? Да постигне макар и моментно избавление от самотата и страха, наслоили се в организма му като медна руда в огромен рудник?...
В него имаше нещо безжизнено, съсипано, упадъчно. Беше дребен на ръст, с топчесто лице. Скрити под огромни очила очи шареха игриво и излъчваха и садизъм, и боязън. Нервна усмивка танцуваше по устните му, сякаш се бореше с остатъци от стари рани. Душевни рани, предизвикани и съпътствани от физическа болка. Един постоянен въртоп от гняв, страдание и безсилие извираше от лоното на отчаянието му и като нервно окончание реагираше на всичко наоколо.
Плачеше неудържимо на сапунените латиносериали, но не успяваше да сдържа жестокостта си към животните. Радваше се на децата в парка, но мразеше майките им. Смееше се на маймунджилъците на политиците, но тъгуваше когато останеше сам. А той живееше самотно и беше асоциален тип. По дефиниция - от дете. Когато майка му го беше затворила в мазето заради някаква щуротия и прекара там ден и половина. И после не продума на никого цяла седмица. А бащата, подпийнал, го биеше редовно вечер с токата на колана си, и търсещ закрила от ударите, се криеше на тавана в тъмното с часове. Там, сгушен между кашони с вехтории, чакаше битовите страсти да отшумят и сърчицето му да се успокои съвсем, за да слезне долу и да си легне по-безшумно...
И после - в училище повечето деца му се подиграваха, че е бъзпълничък и неконтактен. По-големите ученици също използваха незавидното му положение и го поступваха. В резултат на това детската психика, крехка като порцеланова ваза, се пречупи окончателно и той се изолира от света съвсем.
Като по-голям по странно стечение на обстоятелствата се сдуши с по-отракани хора, опита се да завърти бизнес със тях, но си остана дебил. Лоена буца, обременяваща обществото със нестойностното си същeствувание. Скитник по душа - защото не четеше книги, а киснеше по цял ден в кварталното кафене, когато около него кипеше животът и пласментът на дрога - и инфантилен във всяко свое действие...
Не проявяваше интерес към жените и те към него - също.
Имаше ръце като на полски труженик, но работата му не беше физическа. Занимаваше се с интелектуален труд, който обаче не познаваше в детайли. Но не разбираше и себе си във всичките си деформации и противоречия и това го успокояваше. Обитаваше паралелен свят, но се нуждаеше да усеща и чужди метаморфози, в които съзираше единствената възможност за контакт с околния свят. И единствения шанс да бъде приласкван и да обича...
Ходеше с омачкани сиви костюми и шапки с прихлупени периферии, които скриваха налудничавия поглед и омерзена същност, светеща издайнически като алена буква на челото му. В противовес на това имаш приятен, дори ласкав глас.
Понякога пееше в остър пристъп на умиление от нещо и радваше съседите си, чули гласа му през тънкия панел. По този начин печелеше и доверието на ромчетата, с които се срещаше вечер скришом от хорските погледи – говореше им мили неща, докато криеше лицето си в тъмното под шапката. Обещаваше им закрила и пари, след което ги водеше в някой хотел. Там ги нахранваше добре и блудстваше с тях. Имаше си обаче любимец, когото водеше на вилата си в Панчарево...
Разчиташе на изпитаната методика, за да улови в капана си поредната жертва. Проследи я с лаком поглед как преминаше покрай него и се насочваше към подлеза. Излезе стремглаво от колата, пресече от другата страна на тротоара и потъна в подземието. Момчето стоеше с лице към стълбището, а той се приближаваше бавно към него...В момент на интимна усамотеност, включваща уговарянето за хотела, към тях се приближи снажен левент. Усетил, че има нещо нередно в това по късни доби възрастен мъж да си бъбри в подлеза с малко ромче, дишащо лепило, непознатият попита дали всичко е наред.
"Разбира се – отговори смутено депутатът. – Предложих му пари... И му казах да махне това лепило." В следващия миг мъжът го разпозна и стана един от главните свидетели при заведеното в последствие срещу него дело за педофилия...
25.6.2007 г.
Превъплъщения
Прибра се вкъщи изморен и доста спарен от горещия летен ден, прекаран навън. Прииска му се да изпие една студена бира, но го домързя да отиде до магазина и затова си направи кафе. Обичаше го леко изстинало и разредено с няколко капки плясно мляко. Отиде до хладилника, отвори го и се протегна за млякото. Ръката му обаче се оказа странно къса и не достигна рафта. Взря се в нея и замръзна - отново всичко се повтаряше. Ръцете му бързо се смаляваха, краката също; лицето му се изопна от особена болка и промени израза си; тялото му се сви като хармоника и за секунди от мъжа нямаше и следа - пред хладилните рафтове стоеше дребно на ръст момче, на видима възраст около 8 г., което се озърташе несигурно. В следващия момент видя млякото, физиономията му се изкриви в горчива гримаса и ядно тропна с крак. Защо слагаше млякото толкова нависоко? Сърдито, момчето се запъти за стол, на който да се покатери и да достигне любимата напитка. Беше стигнало до масата, когато започна нова трансформация. Ръцете и краката му се смаляваха и прибираха към тялото; очите му загледаха страшно до момента, в който крайници, глава и тяло се смесиха в едно кълбо, което продължаваше да се променя. Накрая резултатът беше потресаващ - на масата стоеше прозрачна бутилка, пълна с ацетон. Тя смигна закачливо на чашата за кафе, надигна дъното си и от гърлото й се процедиха няколко капки ацетон, които цопнаха в топлата напитка. Последната се пробуди, разклати чашката за кафе и погледна враждебно натрапника, позволил си да разреди консинстенцията й. В отговор бутилката се ухили невъзмутимо насреща й. Това накара чашата за кафе да източи врат и да подсвирне за подкрепа. За секунди на масата се разположиха останалите чаши от сервиза за кафе, които заедно с пълната вече с ацетон в кафето чаша започнаха да притискат нахалната бутилка към ръба на масата. Шишето отстъпваше несигурно и накрая се понесе към земята. Почти стигнало до пода, където го чакаше фактическа смърт чрез разпръскването му на малки стъкълца и изтичане на ацетона, се изду застрашително и започна да се трансформира отново. Появиха се крака, ръце и глава, които ясно оформиха силует на мъж в напреднала възраст. Рокерът, целият обвит в синджири, със сребърни пръстени на ръцете, изобразяващи човешки черепи и огромен кръст на врата, стана от пода и седна на масата. Съзря все още неизстиналото кафе, надигна чашата и го изпи наекс. Оригна се шумно, потупа се по корема и изрева с басов глас: "Само хеви метал!" Включи телевизора и се разположи удобно на канапето. В краката му се заотърка красива персийка, очевидно стопанката на дома. Мъркаше нежно и се глезеше. Мъжът понечи да я погали, но не успя. Защото продължи да се трансформира и стана малка мишка. Котката се облиза хищно и подгони мишока, който се скри в тясното пространство между пералнята и стената в антрето. Персийката се опитваше всякак да достигне до жертвата си, а тя, междувременно превърнала се в паяк, се занабира по стената и се помуши през една дупчица от другата й страна. Това бе съседното жилище, където млад мъж готвеше и благоуханните миризми се носеха към тавана. Той не беше сам. В дневната част седеше жена му, която си пилеше ноктите и слушаше новините. Нещо я полази...
- Хайде, комшо, слез от жена ми и ела да вечеряш с нас - провикна се през рамо съпругът, като съзря в чия интимна компания е половинката му.
19.06.2007
- Хайде, комшо, слез от жена ми и ела да вечеряш с нас - провикна се през рамо съпругът, като съзря в чия интимна компания е половинката му.
19.06.2007
Илияна
Илияна приключи със заданието си и се приготви да си тръгва. Беше унила и главата й тежеше особено. От известно време работата не й спореше, беше потисната, не разговаряше много с колегите си. А всички я знаеха като изключително изпълнителен, весел и контактен човек.
Другите усетиха промяната у нея с бързината на експрес, но никой не се престраши да я попита какво я тормози и кара лицето й да помръква без видима причина, скривайки от света лъчезарна усмивка и бели зъби. Шушукаха по нейн адрес в разплитането на какви ли не конспирации. За това спомагаха и честите й отсъствия напоследък, чиито причини знаеше само началникът й. Имала любовник, се предполагаше. Не, мъжът й имал любовница! Биел я? Съмняваха се. Майка й била безнадежно болна! Имала имотни спорове! Сестра й се развеждала! Безпокояха се. И други слухове покълваха в работната среда. Илияна сама ги провокираше с инертно и почти отчуждено отношение към всичко наоколо. А занемареният външен вид, помръкнали очи и тих глас будеха сляпо съчувствие. Не се бореше и срещу това и мълчаливо го приемаше като последен заслон в дъждовно време. Беше в безизходица!
Единствено съседката й по бюро, Надя, не се стърпя и я попита какво става. А тя смотолеви нещо за проблеми в работата на мъжа си. Нищо повече!
Сега отново беше угрижена, с напрегнат поглед и нервно свити устни. Надя й предложи сестрински:
- Илиянка, да идем да пийнем кафе?
- Не мога, Наде! - излъга Илияна. - Благодаря ти! Но трябва да взимам малкия от градината. А и не съм напазарувала за вкъщи.
Бързаше да си тръгне от работа, сякаш се страхуваше, че ако остане още минутка, всички ще разгадаят по лицето й какво я мъчи. Ще надникнат отвъд очите и ще впият жаден за сензации поглед в душата й. Там ще стои грозната й тайна и ехидно ще се усмихва. И те ще се засмеят възторжено в отговор, сякаш са седнали в киносалона и гледат прожекция на нямо кино с Чарли Чаплин. А не й бе до смях в момента, особено ако трябваше някой да се смее на неин гръб.
Заблуждаваше се в преценката си. Никой не й се подиграваше за нищо, напротив! Но болката й замъгляваше мозъка и тя се опитваше да я потиска дълбоко в себе си, белким я задуши. Затова предпочиташе да се изолира от света и сама да се бори с демоните си.
Прибра се в къщи, като пътьом се отби в магазина. Синът й бе у майка й от няколко дни. Но щом влезе, от вратата, грабна слушалката и провери как е прекарал деня. Не бяха се делили за повече от ден-два и много й липсваше. Не искаше обаче да го вижда точно сега, когато беше повече от всякога неуравновесена, напрегната и слаба! Много слаба! Задоволяваше се да чуе нежния му глас, звънтящ като камбанка в слушалката. Той я успокояваше и й вдъхваше живителните сили, необходими й за справяне със ситуацията. Едно дете да вдъхва толкова смелост на майка си, при това неосъзнато... Очевидно Илияна изживяваше срив, който я разтърсваше из основи, оставайки й горчив вкус в устата. Нямаше отдушник за него, нямаше с кого да сподели. Майка й щеше да се притесни двойно, а от другите изпитваше срам. И се страхуваше от този срам! Затова вложи двойна увереност, че ще преодолее кризата с лекотата, с която решава задачите си в службата.
Занимаваше с маркетинг в рекламна агенция. С мъжа си, Димитър, и малкия им син обитаваха голям апартамент с всички екстри. Като крупен търговец на електронна техника, съпругът успяваше да осигурява семейството си в покриването на всичките му нужди. От няколко месеца обаче у поведението на Димитър настъпи коренна промяна. Охладня почти неусетно към Илияна, беше отнесен някъде към облаците, а вечер редовно закъсняваше.
Подозренията за извънбрачна връзка загризаха като червеи душата на жената. Терзаеше се, че не е добра съпруга, толкова секси, колкото е била преди и мъжът й диреше ласки другаде. Опита се говори с него. Обичаше го и предполагаше, че дори да имат такива проблеми, заедно могат да ги преодолеят. Бързо и по-безболезнено! Но той отказваше да сподели защо бе станал безчувствен към нея и почти не я възприемаше като сексуален обект; защо вече не използва ласкателни обръщения към нея, като “бонбонче", захарче”, “бебче”; а на обвинението й, че има любовница, й се изсмя в лицето и я нарече "параноичка". Но Илияна не можеше да бъде лесно излъгана. Женската интуиция й подсказваше, че към семейната й обител наближава огромна черна буря, която ще помете с пагубна сила и нея, и всичко, в което се бе вричала досега. Започна да преджобва панталоните на Димитър. Ризите и саката му също! Първоначално я зашемети миризмата на чужд женски парфюм, наслоил се в тъканта. Напрегна да скатае погнусата от тоя акт назад в мозъка си и преглътна трудно. Той й изневеряваше, и тя бе вече сигурна в това! После посвикна с натрапчивата и извикваща фалш миризма. Тя бе различна всеки път, макар и еднакво миришеща на чуждо, пошло, жалко и нестойностно!
Като човек, откърмен с патриархалните ценности и моногамието, Илияна трудно приемаше похожденията на Димитър. Но се напъна да ги оправдае, вярвайки, че всеки човек криви от правия път и никой не е безгрешен. За нея семейството бе най-важната институция, а щастието на детето си поставяше пред всичко останало. Последното смяташе, че се осъществимо само при съжителство с двамата родители. Овехтял стереотип, който винаги носи катастрофални последствия.
Освен разконспириращия аромат, лъхащ от ризите на Димитър, намери и разни разписки за дадени суми в куфарчето му. За крупни суми! Не издържа и отиде с документите при него. Скараха се остро. Тя искаше да разбере на всяка цена какво се случва с него, с бизнеса му, с тях, той се защитаваше с нападателен тон, без да дава реални обяснения. Но това не бе всичко. То бе само черешката на тортата, която жената трябваше сама да изяде.
Закъсненията на мъжа й се задълбочаваха и съпровождаха с люти разпри. А самозаблуждението й, че всичко е под контрол, се изтри като с гума, когато Димитър я зашлеви пред сина им.
- Не пред детето, моля те! - изнамери дълбоко сили в себе си да измоли Илияна.
Съгласна бе евентуално да бъде обезличавана и наранявана от него, да бъде мачкана от нарасващия му терор, но не и синът им да става свидетел на грозните сцени. И след това да запечати в съзнанието си лика на лазещата си по пода майка, с насинено око или нацепена устна.
След този побой Илияна си взе детото и избяга при техните. Смяташе да остане там, докато изясни сама за себе си какво следва оттук нататък. Имаше ли смисъл да продължава да бъде с човек, с когото бе живяла години наред в заблуда, или всичко помежду им беше безвъзвратно прекършено като стебло на крехко цвете? Междувременно страхът от физическа саморазправа се засилваше с всеки измина ден...
Стоеше на голям на кръстопът, но в душата й още блеждукаше надежда за брака й; още вярваше, че мъжът й може да се промени. Майка й, като всяка майка, бе на друго мнение. Но Илияна слушаше само сърцето си и след като Димитър я потърси на няколко пъти по телефона у тях, реши да се прибре вкъщи. Постави му обаче условие детето да остане у баба си за известно време. Не желаеше да поема риска и да го излага отново на битов тормоз у дома. Димитър се съгласи на ултиматума и Илияна се завърна.
Като става често обаче, катурнеш ли веднъж се по нанадолнището трудно можеш да издрапаш нагоре. Димитър бе затънал в блатото на собствената си слабост да се оправдава постоянно с другите, беше се алкохолизирал и му липсваше стимул за промяна. Така му беше по-лесно да живее и разчиташе Илияна винаги да му прощава. Държа се прилично с нея няколко дни от завръщането й, след което пак извади на показ тъмната си страна, умело замаскирана до сега. Тя се чудеше, дали го е познавала въобще, понеже той стана по-арогантен и агресивен и отпреди.
Онази вечер, след като сготви, Илияна седна пред телевизора в хола. Той се прибра към полунощ, вонящ на алкохол и залитащ на една страна. Тя се размърда от канапето, където бе спала, стана и отиде до него в коридора.
- Къде беше? - дежурно го попита тя.
Ала вместо отговор, получи изненадващ удар под брадичката.
Залитна и се срещна със стената, която спря тялото й да не падне на земята. Инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, а Димитър я удряше зверски по корема, гърдите, бъбреците. Плачеше и го умоляваше:
- Спри, недей, моля те! - задави се с кръв и слюнка.
Но той не спираше, а се ожесточаваше още повече от безпомощния й вид. От очите му надничаше див бяс, а устата му бълваше ругатни и мръсотии:
- На ти, кучко! Ще те подредя веднъж завинаги, за да ме запомниш! Ще ме питаш къде съм бил! Пачавра! - и продължаваше да я налага здраво.
На следващия ден Илияна не отиде на работа. Беше обезобразена и едвам се придвижваше от нанесения от предната вечер побой. Обади се на майка си и през сълзи й разказа какво й се бе случило отново. Имаше нужда да сподели мъката си с някого - само на майка си имаше вяра, че тайната й ще остане тайна; само тя й бе опора. Майка й я посъветва настоятелно да си извади медицинско и да подаде документи за развод. Но Илияна отново не я послуша и остана с Димитър. До следващия побой, когато пак го напусна и отиде у техните...
24.05.2007
Другите усетиха промяната у нея с бързината на експрес, но никой не се престраши да я попита какво я тормози и кара лицето й да помръква без видима причина, скривайки от света лъчезарна усмивка и бели зъби. Шушукаха по нейн адрес в разплитането на какви ли не конспирации. За това спомагаха и честите й отсъствия напоследък, чиито причини знаеше само началникът й. Имала любовник, се предполагаше. Не, мъжът й имал любовница! Биел я? Съмняваха се. Майка й била безнадежно болна! Имала имотни спорове! Сестра й се развеждала! Безпокояха се. И други слухове покълваха в работната среда. Илияна сама ги провокираше с инертно и почти отчуждено отношение към всичко наоколо. А занемареният външен вид, помръкнали очи и тих глас будеха сляпо съчувствие. Не се бореше и срещу това и мълчаливо го приемаше като последен заслон в дъждовно време. Беше в безизходица!
Единствено съседката й по бюро, Надя, не се стърпя и я попита какво става. А тя смотолеви нещо за проблеми в работата на мъжа си. Нищо повече!
Сега отново беше угрижена, с напрегнат поглед и нервно свити устни. Надя й предложи сестрински:
- Илиянка, да идем да пийнем кафе?
- Не мога, Наде! - излъга Илияна. - Благодаря ти! Но трябва да взимам малкия от градината. А и не съм напазарувала за вкъщи.
Бързаше да си тръгне от работа, сякаш се страхуваше, че ако остане още минутка, всички ще разгадаят по лицето й какво я мъчи. Ще надникнат отвъд очите и ще впият жаден за сензации поглед в душата й. Там ще стои грозната й тайна и ехидно ще се усмихва. И те ще се засмеят възторжено в отговор, сякаш са седнали в киносалона и гледат прожекция на нямо кино с Чарли Чаплин. А не й бе до смях в момента, особено ако трябваше някой да се смее на неин гръб.
Заблуждаваше се в преценката си. Никой не й се подиграваше за нищо, напротив! Но болката й замъгляваше мозъка и тя се опитваше да я потиска дълбоко в себе си, белким я задуши. Затова предпочиташе да се изолира от света и сама да се бори с демоните си.
Прибра се в къщи, като пътьом се отби в магазина. Синът й бе у майка й от няколко дни. Но щом влезе, от вратата, грабна слушалката и провери как е прекарал деня. Не бяха се делили за повече от ден-два и много й липсваше. Не искаше обаче да го вижда точно сега, когато беше повече от всякога неуравновесена, напрегната и слаба! Много слаба! Задоволяваше се да чуе нежния му глас, звънтящ като камбанка в слушалката. Той я успокояваше и й вдъхваше живителните сили, необходими й за справяне със ситуацията. Едно дете да вдъхва толкова смелост на майка си, при това неосъзнато... Очевидно Илияна изживяваше срив, който я разтърсваше из основи, оставайки й горчив вкус в устата. Нямаше отдушник за него, нямаше с кого да сподели. Майка й щеше да се притесни двойно, а от другите изпитваше срам. И се страхуваше от този срам! Затова вложи двойна увереност, че ще преодолее кризата с лекотата, с която решава задачите си в службата.
Занимаваше с маркетинг в рекламна агенция. С мъжа си, Димитър, и малкия им син обитаваха голям апартамент с всички екстри. Като крупен търговец на електронна техника, съпругът успяваше да осигурява семейството си в покриването на всичките му нужди. От няколко месеца обаче у поведението на Димитър настъпи коренна промяна. Охладня почти неусетно към Илияна, беше отнесен някъде към облаците, а вечер редовно закъсняваше.
Подозренията за извънбрачна връзка загризаха като червеи душата на жената. Терзаеше се, че не е добра съпруга, толкова секси, колкото е била преди и мъжът й диреше ласки другаде. Опита се говори с него. Обичаше го и предполагаше, че дори да имат такива проблеми, заедно могат да ги преодолеят. Бързо и по-безболезнено! Но той отказваше да сподели защо бе станал безчувствен към нея и почти не я възприемаше като сексуален обект; защо вече не използва ласкателни обръщения към нея, като “бонбонче", захарче”, “бебче”; а на обвинението й, че има любовница, й се изсмя в лицето и я нарече "параноичка". Но Илияна не можеше да бъде лесно излъгана. Женската интуиция й подсказваше, че към семейната й обител наближава огромна черна буря, която ще помете с пагубна сила и нея, и всичко, в което се бе вричала досега. Започна да преджобва панталоните на Димитър. Ризите и саката му също! Първоначално я зашемети миризмата на чужд женски парфюм, наслоил се в тъканта. Напрегна да скатае погнусата от тоя акт назад в мозъка си и преглътна трудно. Той й изневеряваше, и тя бе вече сигурна в това! После посвикна с натрапчивата и извикваща фалш миризма. Тя бе различна всеки път, макар и еднакво миришеща на чуждо, пошло, жалко и нестойностно!
Като човек, откърмен с патриархалните ценности и моногамието, Илияна трудно приемаше похожденията на Димитър. Но се напъна да ги оправдае, вярвайки, че всеки човек криви от правия път и никой не е безгрешен. За нея семейството бе най-важната институция, а щастието на детето си поставяше пред всичко останало. Последното смяташе, че се осъществимо само при съжителство с двамата родители. Овехтял стереотип, който винаги носи катастрофални последствия.
Освен разконспириращия аромат, лъхащ от ризите на Димитър, намери и разни разписки за дадени суми в куфарчето му. За крупни суми! Не издържа и отиде с документите при него. Скараха се остро. Тя искаше да разбере на всяка цена какво се случва с него, с бизнеса му, с тях, той се защитаваше с нападателен тон, без да дава реални обяснения. Но това не бе всичко. То бе само черешката на тортата, която жената трябваше сама да изяде.
Закъсненията на мъжа й се задълбочаваха и съпровождаха с люти разпри. А самозаблуждението й, че всичко е под контрол, се изтри като с гума, когато Димитър я зашлеви пред сина им.
- Не пред детето, моля те! - изнамери дълбоко сили в себе си да измоли Илияна.
Съгласна бе евентуално да бъде обезличавана и наранявана от него, да бъде мачкана от нарасващия му терор, но не и синът им да става свидетел на грозните сцени. И след това да запечати в съзнанието си лика на лазещата си по пода майка, с насинено око или нацепена устна.
След този побой Илияна си взе детото и избяга при техните. Смяташе да остане там, докато изясни сама за себе си какво следва оттук нататък. Имаше ли смисъл да продължава да бъде с човек, с когото бе живяла години наред в заблуда, или всичко помежду им беше безвъзвратно прекършено като стебло на крехко цвете? Междувременно страхът от физическа саморазправа се засилваше с всеки измина ден...
Стоеше на голям на кръстопът, но в душата й още блеждукаше надежда за брака й; още вярваше, че мъжът й може да се промени. Майка й, като всяка майка, бе на друго мнение. Но Илияна слушаше само сърцето си и след като Димитър я потърси на няколко пъти по телефона у тях, реши да се прибре вкъщи. Постави му обаче условие детето да остане у баба си за известно време. Не желаеше да поема риска и да го излага отново на битов тормоз у дома. Димитър се съгласи на ултиматума и Илияна се завърна.
Като става често обаче, катурнеш ли веднъж се по нанадолнището трудно можеш да издрапаш нагоре. Димитър бе затънал в блатото на собствената си слабост да се оправдава постоянно с другите, беше се алкохолизирал и му липсваше стимул за промяна. Така му беше по-лесно да живее и разчиташе Илияна винаги да му прощава. Държа се прилично с нея няколко дни от завръщането й, след което пак извади на показ тъмната си страна, умело замаскирана до сега. Тя се чудеше, дали го е познавала въобще, понеже той стана по-арогантен и агресивен и отпреди.
Онази вечер, след като сготви, Илияна седна пред телевизора в хола. Той се прибра към полунощ, вонящ на алкохол и залитащ на една страна. Тя се размърда от канапето, където бе спала, стана и отиде до него в коридора.
- Къде беше? - дежурно го попита тя.
Ала вместо отговор, получи изненадващ удар под брадичката.
Залитна и се срещна със стената, която спря тялото й да не падне на земята. Инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, а Димитър я удряше зверски по корема, гърдите, бъбреците. Плачеше и го умоляваше:
- Спри, недей, моля те! - задави се с кръв и слюнка.
Но той не спираше, а се ожесточаваше още повече от безпомощния й вид. От очите му надничаше див бяс, а устата му бълваше ругатни и мръсотии:
- На ти, кучко! Ще те подредя веднъж завинаги, за да ме запомниш! Ще ме питаш къде съм бил! Пачавра! - и продължаваше да я налага здраво.
На следващия ден Илияна не отиде на работа. Беше обезобразена и едвам се придвижваше от нанесения от предната вечер побой. Обади се на майка си и през сълзи й разказа какво й се бе случило отново. Имаше нужда да сподели мъката си с някого - само на майка си имаше вяра, че тайната й ще остане тайна; само тя й бе опора. Майка й я посъветва настоятелно да си извади медицинско и да подаде документи за развод. Но Илияна отново не я послуша и остана с Димитър. До следващия побой, когато пак го напусна и отиде у техните...
24.05.2007
Булевардът и неговите хора
Булевардът се прозяваше като огладнял след кратка дрямка лъв.Денят току-що се пръкваше. Слънцето сънливо докосваше планинските върхове с лъчите си. На небето тук-там лентяйстваха бели облаци, търкащи коремите си в Телевизионната кула. Времето беше обещаващо за почивка и забавления, ако не беше понеделник.
Улиците бяха безупречно измити и по лъскавата им повърхност се носеха луксозни возила. Събираха се закратко на светофарите, където разменяха вежливи поздрави, и продължаваха по маршрута си. Всички страшно бързаха за работа. За целта трябваше да стигнат до Софийския университет, откъдето едната колона с коли свиваше наляво по бул. "В. Левски", а другата - продължаваше направо към Орлов мост.
Магазините още спяха, с изключение на няколкото кафета, които посрещаха с "усмивка" първите си клиенти. Държавните учреждения, офис-сградите, банките и хотелите се подготвяха за тежкия ден с особена трескавост. Само Конникът на пл. "Народно събрание" беше смълчан и странно отнесен. Незабелязващ суетнята на хора и коли около себе си, вперваше бронзов поглед в миналото и се вглъбяваше меланхолично там...
"Шишман" се задръстваше от две таксита, които не помръдваха и предизвикваха суматоха. Клаксони и цветисти ругатни изпълваха пространството и нарушаваха сутрешната идилия на престижния център. Накрая едната кола отстъпи и се разминаха.
Друга кола подсвирна закачливо на чифт красиви обувки, които стъпваха по паважа като на модно дефиле. Обвиваха краката на знатна дама на средна възраст. След като стигна до входа на масивна сграда, положи пръст на един от звънците. Отвори й се и се качи на четвъртия етаж. Приглади с ръка прическата си и звънна на една от вратите. Отвътре се чуха глухи стъпки и се показа млада жена.
- Здравейте! - поздрави смутено момичето.
- Добро утро! - отвърна студено. - Тук ли е г-н Сант?
- Не, но го очакваме всеки момент. Заповядайте!
Секретарката пропусна край себе си гостенката, която се насочи към един извехтял фотьойл и се отпусна тежко там като хипопотам в река.
Мигновено я обзе погнуса! Обходи с мрачен поглед стените, пода и мебелировката и поклати възмутено глава. Предложиха й кафе и вода, но отказа. Никога не приемаше да консумира каквато и да е напитка при посещенията си в този офис. Всичко там я отвращаваше - дори хубавата секретарка, - а имаше толкова надежди за това място като скорошен негов собственик.
Докато чакаше, извади от чантата си някакъв документ и го заразлиства с професионален жест. Мислите й бяха прекъснати от пристигането на Сант.
- Бон жур, мадам! - с галантен жест поздрави бизнесменът. - Извинете ме за закъснението.
- Спестете си любезностите, мосю! - контрира остро. - Времето ми е ограничено, да приключваме!
Мъжът сведе гузен поглед към земята и я покани в кабинета си. Затвори вратата отвътре и усети невидима примка да стяга гърлото му.
- Г-н Сант - започна обещаващо, - поисках от Вас тази среща, за да обсъдим няколко неотложни въпроса, касаещи нашите отношения. Вие, г-н Сант, отново закъснявате с наема и аз...
- Но, мадам - запротестира остро той, - наемът за този месец бе преведен вчера по сметката Ви, не проверихте ли?!? Знаете, пътувам постоянно и...
- Освен това, мосю - прекъсна го на свой ред, - бяхме се разбрали да извършите ремонтни дейности в имота ми, а вече две години нищо не е направено - огледа отново сумрачния офис и процеди през зъби: - Погледнете каква кочина е тука!
Подминавайки ядовитата забележка, бизнесменът отговори спокойно:
- По договор, мадам, съм задължен да ремонтирам имота Ви при представяне от Ваша страна на Решение от съда за заведеното срещу Вас дело от предишните ползватели, което Решение да е във Ваша полза, знаете - направи кратка пауза. - Нима вече сте се снабдили с това Решение?
- Не е важно какво имам аз, мосю! - троснато му заяви. - Дойдох, за да Ви информирам, че ще получите Нотариална покана за доброволно напускане на имота ми. Иначе ще се срещнем в съда!
- Заповядайте, мадам! - лукаво се усмихна бизнесменът.
- Така да бъде, господине! - вбеси се и загледа страшно. - Довиждане! - Стана от мястото си и излезе с префърцунена походка от офиса.
Сант остана на седи на стола си и изпрати събеседничката си с поглед. Горчива гримаса окупира лицето му. Тази жена беше непоправима и невероятно досадна! Тровеше нервите му от първия ден на преговорите, които на няколко пъти проваляше. При подписването на договора за наем поиска от него безусловна парична гаранция, която той удовлетвори. След това постоянно намираше поводи да му се обажда за глупости и да изисква недоговорени помежду им неща... Хвана слушалката и набра телефона на адвоката си.
В това време журналистката беше слязла пред входа и се оглеждаше Срещата не беше преминала според очакванията й и беше кисела. Французинът нямаше да се откаже лесно от офиса и борбата за прекратяване на наемните им отношения щеше да е тежка. Допълнително я изнервяше невъзмутимото му поведение и ехидната усмивка, неслизаща от лицето му. Трябваше да се поуспокои. Извади мобилния си телефон от чантата и набра някого. Зачака.
- Здравей. Зает ли си? Не! Чакам те в "Радисън".
Пресече площада и се насочи към откритата градина на хотела...
26.2.2007 г.
Улиците бяха безупречно измити и по лъскавата им повърхност се носеха луксозни возила. Събираха се закратко на светофарите, където разменяха вежливи поздрави, и продължаваха по маршрута си. Всички страшно бързаха за работа. За целта трябваше да стигнат до Софийския университет, откъдето едната колона с коли свиваше наляво по бул. "В. Левски", а другата - продължаваше направо към Орлов мост.
Магазините още спяха, с изключение на няколкото кафета, които посрещаха с "усмивка" първите си клиенти. Държавните учреждения, офис-сградите, банките и хотелите се подготвяха за тежкия ден с особена трескавост. Само Конникът на пл. "Народно събрание" беше смълчан и странно отнесен. Незабелязващ суетнята на хора и коли около себе си, вперваше бронзов поглед в миналото и се вглъбяваше меланхолично там...
"Шишман" се задръстваше от две таксита, които не помръдваха и предизвикваха суматоха. Клаксони и цветисти ругатни изпълваха пространството и нарушаваха сутрешната идилия на престижния център. Накрая едната кола отстъпи и се разминаха.
Друга кола подсвирна закачливо на чифт красиви обувки, които стъпваха по паважа като на модно дефиле. Обвиваха краката на знатна дама на средна възраст. След като стигна до входа на масивна сграда, положи пръст на един от звънците. Отвори й се и се качи на четвъртия етаж. Приглади с ръка прическата си и звънна на една от вратите. Отвътре се чуха глухи стъпки и се показа млада жена.
- Здравейте! - поздрави смутено момичето.
- Добро утро! - отвърна студено. - Тук ли е г-н Сант?
- Не, но го очакваме всеки момент. Заповядайте!
Секретарката пропусна край себе си гостенката, която се насочи към един извехтял фотьойл и се отпусна тежко там като хипопотам в река.
Мигновено я обзе погнуса! Обходи с мрачен поглед стените, пода и мебелировката и поклати възмутено глава. Предложиха й кафе и вода, но отказа. Никога не приемаше да консумира каквато и да е напитка при посещенията си в този офис. Всичко там я отвращаваше - дори хубавата секретарка, - а имаше толкова надежди за това място като скорошен негов собственик.
Докато чакаше, извади от чантата си някакъв документ и го заразлиства с професионален жест. Мислите й бяха прекъснати от пристигането на Сант.
- Бон жур, мадам! - с галантен жест поздрави бизнесменът. - Извинете ме за закъснението.
- Спестете си любезностите, мосю! - контрира остро. - Времето ми е ограничено, да приключваме!
Мъжът сведе гузен поглед към земята и я покани в кабинета си. Затвори вратата отвътре и усети невидима примка да стяга гърлото му.
- Г-н Сант - започна обещаващо, - поисках от Вас тази среща, за да обсъдим няколко неотложни въпроса, касаещи нашите отношения. Вие, г-н Сант, отново закъснявате с наема и аз...
- Но, мадам - запротестира остро той, - наемът за този месец бе преведен вчера по сметката Ви, не проверихте ли?!? Знаете, пътувам постоянно и...
- Освен това, мосю - прекъсна го на свой ред, - бяхме се разбрали да извършите ремонтни дейности в имота ми, а вече две години нищо не е направено - огледа отново сумрачния офис и процеди през зъби: - Погледнете каква кочина е тука!
Подминавайки ядовитата забележка, бизнесменът отговори спокойно:
- По договор, мадам, съм задължен да ремонтирам имота Ви при представяне от Ваша страна на Решение от съда за заведеното срещу Вас дело от предишните ползватели, което Решение да е във Ваша полза, знаете - направи кратка пауза. - Нима вече сте се снабдили с това Решение?
- Не е важно какво имам аз, мосю! - троснато му заяви. - Дойдох, за да Ви информирам, че ще получите Нотариална покана за доброволно напускане на имота ми. Иначе ще се срещнем в съда!
- Заповядайте, мадам! - лукаво се усмихна бизнесменът.
- Така да бъде, господине! - вбеси се и загледа страшно. - Довиждане! - Стана от мястото си и излезе с префърцунена походка от офиса.
Сант остана на седи на стола си и изпрати събеседничката си с поглед. Горчива гримаса окупира лицето му. Тази жена беше непоправима и невероятно досадна! Тровеше нервите му от първия ден на преговорите, които на няколко пъти проваляше. При подписването на договора за наем поиска от него безусловна парична гаранция, която той удовлетвори. След това постоянно намираше поводи да му се обажда за глупости и да изисква недоговорени помежду им неща... Хвана слушалката и набра телефона на адвоката си.
В това време журналистката беше слязла пред входа и се оглеждаше Срещата не беше преминала според очакванията й и беше кисела. Французинът нямаше да се откаже лесно от офиса и борбата за прекратяване на наемните им отношения щеше да е тежка. Допълнително я изнервяше невъзмутимото му поведение и ехидната усмивка, неслизаща от лицето му. Трябваше да се поуспокои. Извади мобилния си телефон от чантата и набра някого. Зачака.
- Здравей. Зает ли си? Не! Чакам те в "Радисън".
Пресече площада и се насочи към откритата градина на хотела...
26.2.2007 г.
В търсене на отплата
Гробът ми бе студено и влажно място, понеже земята ме бе гушнала отскоро в пазвата си. Живеех така да се каже някакъв нов живот, заобиколена от тежка, все още неулегнала пръст и няколко червея. Те се опитваха да ме ядат, полазвайки по цялото ми тяло, по главата, ръцете, очите и носа. Дразнеха ме и същевременно ме гъделичкаха, но не можех да им противостоя. Гадини! Острата и натрапчива миризма на ровка пръст сякаш се забиваше в мозъка ми и ме довеждаше почти до колабс. А клаустрофобията, от която страдах приживе, ме влудяваше и дезориентираше до крайност. За мой най-голям ужас!
Искаше ми се всичко да свърши и да спра да мисля, да чувствам и следователно да същестувам, но нещо ме възпираше. Все още не бях напуснала горния свят, имах недовършени неща, които не ми даваха мира и ме задържаха на границата между земята и отвъдното.
Всяка нощ, малко преди 12 ч. в полунощ, ставах от гроба, прекосявах фамилното гробище и се насочвах към къщи. Там мъжът ми си пиеше брендито и не дадаше вид на човек, загубил преди 39 дни жена си при странни обстоятелства. Промъквах се вътре като призрак, заставах пред огромния стенен часовник в хола и връщах стрелките му назад, преди да са отмерили 12- тия час. Тогава трябваше да напусна завинаги този свят и да се отправя към неизвестното, преминавайки през тунела от светлина, отвеждащ до портите на Св. Петър. След като връщах датата назад, се качвах на втория етаж, където са спалните, за да погледам дъщеря ми как спи. Тя бе толкова сладка в легълцето си, а сърцето ми се късаше, че няма да мога повече да я прегръщам и милвам по красивото й личице. Любувах й се известно време и се прибирах обратно в дървеното си легло под земята. Заспивах спокойна, знаейки, че имам още ден отсрочка, за да разбера кой ме уби.
Бях омъжена от пет години, с дъщеря на 3. С него се запознахме на семейно парти, организирано от баща ми. Поводът: реализирането на грандиозна сделка с партьори. Татко имаше преуспяващ бизнес с нефтени продукти, а мъжът ми работеше във фирмата му.
Млад, амбициозен и образован човек, но от непретенциозно семейство, бе успял бързо да се издигне в служебната йерархия и да заеме ръководен пост. Татко видя в негово лице сина, когото никога не е имал, и започна да крои планове за бъдещ зет.
Първата му стъпка в тая насока бе да ни запознае на онова парти. Намерих го за забавен, галантен и умеещ да води разговори мъж. Външният му вид също ме заинтригува. Брюнет, с врана вълниста коса, правилни черти на лицето, кафеви очи и плътни устни. Атлетична фигура. Мек и много приятен глас.
Започнахме да излизаме, първоначално неангажиращо. Не възнамерявах още да се обвързвам сериозно, бях 23-годишна и исках да се налудувам. Но татко насърчи задълбочаването на отношенията ни, оттам и сватбата ни.
Празненството бе зашеметяващо, с много отбрано присъствие, блясък и шампанско. Татко омъжваше единственото си дете и всичко трябваше да бъде перфектно. И то беше перфектно. Гладко се развиха и първите години от брака ни. Бяхме силно влюбени и ни се роди дъщеря. Имахме прекрасна фамилна къща в покрайнините на града и апартамент в ситицентъра. Бизнесът ни вървеше чудесно и нямаше и помен от предвестник, че ще последват тежки моменти за семейството ми.
Един следобед, докато се качвах в колата си от покупки, нещо ме удари в тила. Въздухът ми секна, сякаш някой ме бе стиснал за гърлото. Не можех да говоря, не можех да извикам. Машинално си опипах главата и ръката ми се обагри с кръв. Моята кръв! Заболя ме! Очите ми се разшириха, след това ми причерня и се строполявих на земята. Опомних се... в ковчега, зарит в земята. Чудех се, жива ли съм, мъртва ли съм, и когато разбрах, че не мога да си движа тялото, а духът ми е витален, приех, че съм умряла. И червеите дойдоха за мен...
Една нощ, след като влязох в къщата, за да върна часовника назад, дочух откъслечни реплики от хола. Мъжът ми не бе сам. Спрях се и затаих дъх. Чувала съм, че духовете се усещат от живите, а аз не исках да прекъсвам заниманието на съпруга си. Надникнах и онемях. Той се бе разположил на канапето, а в скута му седеше непозната за мене жена. Говореха си тихо и се целунаха! А горе спеше моето дете!
Не можех повече да гледам и побягнах навън. Не знам колко дълго бях тичала, нито къде стъпвах, но се озовах на шосето. Тръгнах по средата на едното му платно. Коли профучаваха край мен и през мен, но не ги усещах. И шофьорите не ме забелязваха. Нямах идея накъде точно вървя, бях объркана и плачех. Какво бе станало със семейството ми? Защо мъжът ми бе с тази жена? Коя e тя? Имаше ли той пръст в моето убийство? Купища въпроси, които ме връхлитаха като ураган и оставяха поражения върху крехката ми психика. Опомних се. Трябваше да се върна отново там и да върна часовника назад. Мигновено забравих за страха и унижението и се затичах към къщи. Стигнах навреме и преместих стрелките.
Тази нощ не спах. Дълго се въртях в ковчега и горко плачех. Тъжах за увехналата ми без време младост, за малкото си дете, което оставих в несигурни ръце, за татко и мама, които много обичах, и за мъжа си – изневеряващ ми с друга жена. Трябваше да се опитам да се свържа с някого от близките си, да обясня какво бях видяла и да поискам съдействие.
На следващата вечер, малко преди да излезна от гроба за стандартната процедура, се случи нещо странно за тогавашното ми състояние. Земята се разтресе, гробът се отвори и две силни, но невидими ръце ме извадиха от ковчега. Докато се опомня, започнаха да ме душат, причинявайки ми силна болка. Не можех да помръдна, за да се защитя, тялото ми бе безчувствено и вкочанено, а духът ми се гърчеше в предсмъртна агония. Ужасена, мислех само за това дали няма да се разделя и с този си живот, преди да премина тунела, и да изпадна в небитието, в нищото. Тогава нямаше да разбера кой предизвика смъртта ми, за да се опитам той да получи възмездие за стореното си деяние, нито щях да имам шанса да се разхождам в градините на Едем, ядейки превъзходни плодове и разговаряйки с любими хора, напуснали преди мен земния път.
Докато се оплаквах, ме ослепи силна светлина. Невидимите пипала се спуснаха по мен и изчезнаха в земята. Стана ми много хубаво и блажено. Божествената хармония, която ме обгърна, ми откри огромния тунел, през който трябваше да премина. Съжалявах за недовършеното си дело, но знаех че няма обратен път назад. Тръгнах и потънах в него.
30.11.2006 г.
Искаше ми се всичко да свърши и да спра да мисля, да чувствам и следователно да същестувам, но нещо ме възпираше. Все още не бях напуснала горния свят, имах недовършени неща, които не ми даваха мира и ме задържаха на границата между земята и отвъдното.
Всяка нощ, малко преди 12 ч. в полунощ, ставах от гроба, прекосявах фамилното гробище и се насочвах към къщи. Там мъжът ми си пиеше брендито и не дадаше вид на човек, загубил преди 39 дни жена си при странни обстоятелства. Промъквах се вътре като призрак, заставах пред огромния стенен часовник в хола и връщах стрелките му назад, преди да са отмерили 12- тия час. Тогава трябваше да напусна завинаги този свят и да се отправя към неизвестното, преминавайки през тунела от светлина, отвеждащ до портите на Св. Петър. След като връщах датата назад, се качвах на втория етаж, където са спалните, за да погледам дъщеря ми как спи. Тя бе толкова сладка в легълцето си, а сърцето ми се късаше, че няма да мога повече да я прегръщам и милвам по красивото й личице. Любувах й се известно време и се прибирах обратно в дървеното си легло под земята. Заспивах спокойна, знаейки, че имам още ден отсрочка, за да разбера кой ме уби.
Бях омъжена от пет години, с дъщеря на 3. С него се запознахме на семейно парти, организирано от баща ми. Поводът: реализирането на грандиозна сделка с партьори. Татко имаше преуспяващ бизнес с нефтени продукти, а мъжът ми работеше във фирмата му.
Млад, амбициозен и образован човек, но от непретенциозно семейство, бе успял бързо да се издигне в служебната йерархия и да заеме ръководен пост. Татко видя в негово лице сина, когото никога не е имал, и започна да крои планове за бъдещ зет.
Първата му стъпка в тая насока бе да ни запознае на онова парти. Намерих го за забавен, галантен и умеещ да води разговори мъж. Външният му вид също ме заинтригува. Брюнет, с врана вълниста коса, правилни черти на лицето, кафеви очи и плътни устни. Атлетична фигура. Мек и много приятен глас.
Започнахме да излизаме, първоначално неангажиращо. Не възнамерявах още да се обвързвам сериозно, бях 23-годишна и исках да се налудувам. Но татко насърчи задълбочаването на отношенията ни, оттам и сватбата ни.
Празненството бе зашеметяващо, с много отбрано присъствие, блясък и шампанско. Татко омъжваше единственото си дете и всичко трябваше да бъде перфектно. И то беше перфектно. Гладко се развиха и първите години от брака ни. Бяхме силно влюбени и ни се роди дъщеря. Имахме прекрасна фамилна къща в покрайнините на града и апартамент в ситицентъра. Бизнесът ни вървеше чудесно и нямаше и помен от предвестник, че ще последват тежки моменти за семейството ми.
Един следобед, докато се качвах в колата си от покупки, нещо ме удари в тила. Въздухът ми секна, сякаш някой ме бе стиснал за гърлото. Не можех да говоря, не можех да извикам. Машинално си опипах главата и ръката ми се обагри с кръв. Моята кръв! Заболя ме! Очите ми се разшириха, след това ми причерня и се строполявих на земята. Опомних се... в ковчега, зарит в земята. Чудех се, жива ли съм, мъртва ли съм, и когато разбрах, че не мога да си движа тялото, а духът ми е витален, приех, че съм умряла. И червеите дойдоха за мен...
Една нощ, след като влязох в къщата, за да върна часовника назад, дочух откъслечни реплики от хола. Мъжът ми не бе сам. Спрях се и затаих дъх. Чувала съм, че духовете се усещат от живите, а аз не исках да прекъсвам заниманието на съпруга си. Надникнах и онемях. Той се бе разположил на канапето, а в скута му седеше непозната за мене жена. Говореха си тихо и се целунаха! А горе спеше моето дете!
Не можех повече да гледам и побягнах навън. Не знам колко дълго бях тичала, нито къде стъпвах, но се озовах на шосето. Тръгнах по средата на едното му платно. Коли профучаваха край мен и през мен, но не ги усещах. И шофьорите не ме забелязваха. Нямах идея накъде точно вървя, бях объркана и плачех. Какво бе станало със семейството ми? Защо мъжът ми бе с тази жена? Коя e тя? Имаше ли той пръст в моето убийство? Купища въпроси, които ме връхлитаха като ураган и оставяха поражения върху крехката ми психика. Опомних се. Трябваше да се върна отново там и да върна часовника назад. Мигновено забравих за страха и унижението и се затичах към къщи. Стигнах навреме и преместих стрелките.
Тази нощ не спах. Дълго се въртях в ковчега и горко плачех. Тъжах за увехналата ми без време младост, за малкото си дете, което оставих в несигурни ръце, за татко и мама, които много обичах, и за мъжа си – изневеряващ ми с друга жена. Трябваше да се опитам да се свържа с някого от близките си, да обясня какво бях видяла и да поискам съдействие.
На следващата вечер, малко преди да излезна от гроба за стандартната процедура, се случи нещо странно за тогавашното ми състояние. Земята се разтресе, гробът се отвори и две силни, но невидими ръце ме извадиха от ковчега. Докато се опомня, започнаха да ме душат, причинявайки ми силна болка. Не можех да помръдна, за да се защитя, тялото ми бе безчувствено и вкочанено, а духът ми се гърчеше в предсмъртна агония. Ужасена, мислех само за това дали няма да се разделя и с този си живот, преди да премина тунела, и да изпадна в небитието, в нищото. Тогава нямаше да разбера кой предизвика смъртта ми, за да се опитам той да получи възмездие за стореното си деяние, нито щях да имам шанса да се разхождам в градините на Едем, ядейки превъзходни плодове и разговаряйки с любими хора, напуснали преди мен земния път.
Докато се оплаквах, ме ослепи силна светлина. Невидимите пипала се спуснаха по мен и изчезнаха в земята. Стана ми много хубаво и блажено. Божествената хармония, която ме обгърна, ми откри огромния тунел, през който трябваше да премина. Съжалявах за недовършеното си дело, но знаех че няма обратен път назад. Тръгнах и потънах в него.
30.11.2006 г.
Гората
Небето над главата й тъмнееше, покрито с тежки облаци, подобни на димни завеси. Трагичната маска на нощта се навеждаше над нея и злокобно й нашепваше нещо неясно.
Юпитер залязваше над хълмовете. Тя погледна огромната звезда, която й наподобяваше безвъзвратно загубено начало. В този момент планетата беше слязла близо до хоризонта и пресичаше гъст пласт от мъгли, придаващ й чудовищно червено сияние. Силно обагрената мъгла увеличаваше размерите на небесното тяло до зловещо гигантски. На небето се отвори пламтяща рана и Юпитер изчезна.
Леден вятър духаше откъм равнината и я пронизваше през дрехите й. Гората тъмнееше. Нито нежен трепет на листа, нито помен от прозрачната ведрина на летните нощи. Страшно стърчаха голи могили. Хилави, уродливи храсталаци шумоляха по поляните. Високите стръкове трева се огъваха като змиорки сякаш под натиска на невидим господар. Дърветата протягаха дългите си клони със страшни нокти, готови да се впият в жертвата си. От всички страни цареше мрачна пустош.
Тъмнината й причиняваше шемет и тя се олюляваше. Нуждаеше се от светлина, цялото й тяло крещеше за това. Сърцето й се свиваше.Не виждаше нищо пред себе си освен дървета и сенки - две еднакво опасни убежища на сгъстен мрак и стаен страх. В неясната далечина оживяваше някаква призрачна действителност. Непонятното се очертаваше с категорична яснота на няколко крачки пред нея. В простора или във въображението й витаеше нещо смътно и неуловимо като сънищата на заспалите цветя. На хоризонта се изправяха страшни силуети. Те пробягваха край нея, като че преследвани от някого или нещо.
Тя усещаше диханието на тъмната шир, а гробното мълчание обхващаше душата й в шепите си. Беше я страх, и се изкушаваше да се обърне и погледне зад себе си. Но можеше на пътя й да изкочат непознати същества и тя вървеше неотлъчно напред. Чувстваше се беззащитна срещу всичко около нея и бързаше да прекоси гората. Но гората не свършваше. Жената се въртеше в кръг и минаваше по едни и същи места, която я вледеняваха и ужасяваха. Как да се отскубне от раззиналата паст на нощта, от призрачните предмети, от безмълвните профили, които се разсейваха щом ги доближеше, от настръхналите треви, от сърдито поклащащите се клони на дърветата, от безконечното мълчание, от непрогледната тъмнина, от страха?
Тя погледна дълбоко в себе си и откри отговора. Не можеше да се отърве от страха и тъмнината. Колкото по-бързо бягаше от тях, толкова по-бързо те я настигаха и завладяваха. Трябваше да се изправи срещу тях с всичките си сили, лице в лице, и да ги победи. Но умората налегна тялото й. Много бе тичала и краката я боляха. Клепачите й натежаха и тя легна на земята, до едно дърво. Когато се наспеше, щеше да се изправи срещу враговете си. Утре.
Разбира се, че имаше утро, дори по-рано отколкото очакваше. Събуди се цялата обляна в пот и погледна часовника. Беше 3,30 часа сутринта, а тя лежеше в леглото си. Очевидно бе сънувала кошмар. Напосредък често й се случваше, и илюстрираше душевните терзания, през които преминаваше. Трябваше да вземе едно нелеко решение, което можеше да преобърне живота й или да повлияе на други хора. Но още не бе узряла за това. Не бе преодоляла страха от евентуалните неблагоприятни последици, до които можеше да доведе едно или друго нейно поведение. А толкова искаше да вземе кредитната карта на баща си и да си купи онази шикозна червена блуза с голия гръб и разпърпаните джинси, които видя на манекена в бутиковия магазин на връщане от училище...
Дотогава следваше, че кошмарите ще продължат.
25.2.2007 г.
За Дон Кихот и Донкихотовщината
На Дон Кихот му омръзнало да бъде Дон Кихот. Изморил се да обикаля земите на някогашна Испания, яхнал своята кранта, да разобличава злото и да защитава бедните и нещастните от неправдите по света. Трудно му било да обяснява на съвременниците си, че не е луд обикновен благородник, сменил името си и провъзгласил се за рицар, само защото бил вманиачен в четенето на рицарски истории и книги. А святото дело за борба с вятърните мелници, в които му се привиждали образи на тиранични великани, изпратени от злите сили, било обречено на провал. Осъзнал огромната заблуда, с която живеел, Дон Кихот решил да се откаже от всичко и да започне нов живот. Санчо Панса, неговият оръженосец, се опитал да го разубеди, смятайки, че макар и луд, господарят му може да му донесе несметни богатсва, но рицарят бил непреклонен. Легнал си една вечер и загледан в небето видял падаща звезда. Пожелал си нещо. Какво поискал Дон Кихот, според вас? Поискал да се смени времето, в което живее, и да бъде жена.
Както всеки ден Милена стана по обяд и видя непознат до себе си мъж в леглото. Гледката не я изненада и тя се огледа. Главата я цепеше от изпития от предната вечер алкохол, за която имаше бели петна къде и как бе прекарала. Напъна с усилие мозъчните си гънки и през завеса видя как за последно бе коленичила над тоалетното казанче в заведението, където работеше, шмъркайки поредната магистрала. Как бе сигнала до дъното?
Милена бе родом от София. Произхождаше от заможно семейство, с което бе скъсала всякакви отношения заради трудния си пуберитет и чести бягства от къщи. Дружеше с неподходяща компания, която я научи да пие и да се дрогира, всеки втори я забръсваше и захвърляше, принуди се и да краде, за да си подсигурява поредната доза. Точно тогава в живота й се появи Тони, местен бабаит с физика като четирикрилен гардероб. Той видя в нея поредната беззащитна жертва и я тласна в бизнеса с проститутки, уреждайки й работа като танцьорка в нощно заведение. Наркотиците, алкохолът и нощният живот бяха сложили тежкия си отпечатък върху това младо момиче и я бяха превърнали от красива девойка в една развалина, с увиснала кожа и големи кръгове под очите. А тя имаше купища несбъднати мечти...
Жадуваше да се измъкне от ада, убиващ я с всеки изминал ден, да си намери свястна работа и да започне да води нормален живот. Но всичките й опити да се изтръгне от ръцете на Тони и да спре да си ляга с всеки, който можеше да плати за една свирка, завършваха с жесток побой. А наркотиците тотално я смачкваха и държаха в неизлечимата си власт.
И така постоянно лутаща се между безпътица и брод, между горчива действителност и илюзорна измамност, Милена се разкъсваше между желанието си за промяна и безпомощността си нещо реално да постигне. Не изпитваше наслада от нищо и се чувстваше самотна дори в компанията на мъж. А когато се събуждаше и действителността я връхлиташе, се отвращаваше първо от себе си, а след това от всичко останало. Отново изпита същото онзи ден, освен стандартното си главоболие, към което бе привикнала. Заразглежда спящия до себе си човек, сякаш търсеше в лицето му последен изход от плачевното си състояние. След като не го намери, изпита огромно безсилие и се отпусна. Поредното безсилие, което водеше след себе си до силна апатия. За секунди настроението й се смени и й се прииска да отиде до перваза на прозореца и да скочи оттам. На време осъзна, че това не е решение на проблемите й, че по този начин не се бори срещу течението, а се оставя то да я повлече към поредната бездна, този път последна за нея. Как да излезе от този омасьосан кръг, от който нямаше излизане? Мозъкът й заработи трескаво, но единственото нещо, което можеше да роди, бe до болка познатата й илюзия, че има обратен път назад. И тази донкихотовщина се разби на парчета като другите, когато стана от леглото и си приготви сутрeшната доза хероин.
02.11.2006 г.
Както всеки ден Милена стана по обяд и видя непознат до себе си мъж в леглото. Гледката не я изненада и тя се огледа. Главата я цепеше от изпития от предната вечер алкохол, за която имаше бели петна къде и как бе прекарала. Напъна с усилие мозъчните си гънки и през завеса видя как за последно бе коленичила над тоалетното казанче в заведението, където работеше, шмъркайки поредната магистрала. Как бе сигнала до дъното?
Милена бе родом от София. Произхождаше от заможно семейство, с което бе скъсала всякакви отношения заради трудния си пуберитет и чести бягства от къщи. Дружеше с неподходяща компания, която я научи да пие и да се дрогира, всеки втори я забръсваше и захвърляше, принуди се и да краде, за да си подсигурява поредната доза. Точно тогава в живота й се появи Тони, местен бабаит с физика като четирикрилен гардероб. Той видя в нея поредната беззащитна жертва и я тласна в бизнеса с проститутки, уреждайки й работа като танцьорка в нощно заведение. Наркотиците, алкохолът и нощният живот бяха сложили тежкия си отпечатък върху това младо момиче и я бяха превърнали от красива девойка в една развалина, с увиснала кожа и големи кръгове под очите. А тя имаше купища несбъднати мечти...
Жадуваше да се измъкне от ада, убиващ я с всеки изминал ден, да си намери свястна работа и да започне да води нормален живот. Но всичките й опити да се изтръгне от ръцете на Тони и да спре да си ляга с всеки, който можеше да плати за една свирка, завършваха с жесток побой. А наркотиците тотално я смачкваха и държаха в неизлечимата си власт.
И така постоянно лутаща се между безпътица и брод, между горчива действителност и илюзорна измамност, Милена се разкъсваше между желанието си за промяна и безпомощността си нещо реално да постигне. Не изпитваше наслада от нищо и се чувстваше самотна дори в компанията на мъж. А когато се събуждаше и действителността я връхлиташе, се отвращаваше първо от себе си, а след това от всичко останало. Отново изпита същото онзи ден, освен стандартното си главоболие, към което бе привикнала. Заразглежда спящия до себе си човек, сякаш търсеше в лицето му последен изход от плачевното си състояние. След като не го намери, изпита огромно безсилие и се отпусна. Поредното безсилие, което водеше след себе си до силна апатия. За секунди настроението й се смени и й се прииска да отиде до перваза на прозореца и да скочи оттам. На време осъзна, че това не е решение на проблемите й, че по този начин не се бори срещу течението, а се оставя то да я повлече към поредната бездна, този път последна за нея. Как да излезе от този омасьосан кръг, от който нямаше излизане? Мозъкът й заработи трескаво, но единственото нещо, което можеше да роди, бe до болка познатата й илюзия, че има обратен път назад. И тази донкихотовщина се разби на парчета като другите, когато стана от леглото и си приготви сутрeшната доза хероин.
02.11.2006 г.
понеделник, октомври 27, 2008
Любовна матрица
- Скъпото ми храбро момиче, недей така! Не бива повече да се самоизтезаваме... Трябва да сложим край на всичко!
Приближи се несигурно до нея, взирайки се в до болка познатото лице. На него се изписа остро негодувание. Присъстието му в такава близост до нея и последните му думи сломиха окончателно защитата й. Изнемогнала от борбата със собствените си сили и емоции, рухна на леглото и заплака тихо, скрила лице в шепите си. Покърпителната гледка, на каквито се беше нагледал в последно време, го разколеба отново, изпълвайки го с нежност и разкаяние. Побърза да я вземе в обятията си, сгуши я гальовно и притисна тъмнокосата й глава до гърдите си, като я успокояваше:
- Недей, съкровище! Не бъди като малките деца! Хайде да избършем сълзите и да се усмихнем отново!
Докато избърсваше сълзите й, видя как лицето й се преобрази и грейна от допира с ръцете му, усети как стройното й тяло затрепери в прегръдката му, а в зелените очи, извърнати към него, просветна игриво пламъче и горчив упрек. В този кратък миг на блаженство тя размишляваше защо той непрекъснато я измъчваше с непостоянното си поведение, лъкатушейки от това да й признава, че я обича и да демонстрира близост с нея, с това да става бързо студен и груб и да я отхвърля като ненужна вещ. Нямаше обяснение. Замъглена беше от нарастващото си любовно чувство, което трудно овладяваше и оправдаваше с кратките му визити в жилището си. Двамата се събираха тук, скрити от хорски погледи и одумвания. Беше й хубаво и забавно в интимната му компания, а той - я диреше, неудовлетворен от ласките в семейното ложе. За него с този момент на забрава изчезна мрачната зимна картина, битуваща в душата му, и отново настъпи пролет - онази почти забравена блажена пролет с шумящата зеленина, ромон на поточета и жужене на пчели. Това го върна в детството му и безгрижните летни дни... Не можеше да устои на алените й устни, потръпващи като току-що откъснати ягоди, наведе се към нея и я целуна жарко. Усети дъха й, който го погъделичка по носа. В ушите му отекна странен, приглушен тътен, както когато приближаваше до тях морска раковина и след това смътно доволи бързите удари на сърцето си. Сякаш и тя ги дочу и се възползва от мига, обсипвайки цялото му лице с кратки целувки, разкопча ризата му и промуши пръсти вътре, масажирайки нежно косматата му гръд. Ръцете му я обвиха през кръста и заучаваха наново пътя си от врата по извивката на гърба до стегнатия й задник. След миг двете тела се въргаляха с дрехите върху копринените чаршафи, отдали се на неконтролируемото си влечение един към друг... Когато той неочаквано не отдели от нея и се изправи, тя усети, че дъхът й секва. В погледа й, отправен към него, грееше любов и тържество.
- Ти няма да ме изоставиш! И да се върнеш при нея! Кажи ми го, кажи!
Ръцете му, които все още бяха върху раменете й, затрепериха и тя замря от наслада от този трепет. Притисна се отново към него, но вече нямаше взаимност. Той я разтърси силно и продължително, додето лъскавата й дълга коса се разпиля върху раменете й като буен водопад.
- Този път всичко приключи! – изкрещя през ярост той. - Чуваш ли, приключи!
Изненадана от промяната в него и от физическата болка, която й причиняваше, тя се опитваше да се отскубне от него. А обезумелият мъж затягаше още повече примката около нея. Стори й се, че ако той продължава да я разтърсва, вратът й ще се прекърши или тялото й се ще разпадне. Най-подир се изтръгна от ръцете му и взря в него отстрани. По челото му бяха избили ситни капчици пот, лицето му бе изопнато от непреодолима болка, а юмруците му бяха стиснати, сякаш се бореше в невидим враг. Помрачените му очи я пронизваха. Без да каже повече нищо, той си пооправи дрехите, извърна с гръб към нея, запъти се към вратата и я затръшна след себе си. За миг жената остана неподвижна, съкрушена от поредния акт на малодушие и непостоянност у любовника си, след което се хвърли на леглото и заплака отново...
13.10.2006 г.
Приближи се несигурно до нея, взирайки се в до болка познатото лице. На него се изписа остро негодувание. Присъстието му в такава близост до нея и последните му думи сломиха окончателно защитата й. Изнемогнала от борбата със собствените си сили и емоции, рухна на леглото и заплака тихо, скрила лице в шепите си. Покърпителната гледка, на каквито се беше нагледал в последно време, го разколеба отново, изпълвайки го с нежност и разкаяние. Побърза да я вземе в обятията си, сгуши я гальовно и притисна тъмнокосата й глава до гърдите си, като я успокояваше:
- Недей, съкровище! Не бъди като малките деца! Хайде да избършем сълзите и да се усмихнем отново!
Докато избърсваше сълзите й, видя как лицето й се преобрази и грейна от допира с ръцете му, усети как стройното й тяло затрепери в прегръдката му, а в зелените очи, извърнати към него, просветна игриво пламъче и горчив упрек. В този кратък миг на блаженство тя размишляваше защо той непрекъснато я измъчваше с непостоянното си поведение, лъкатушейки от това да й признава, че я обича и да демонстрира близост с нея, с това да става бързо студен и груб и да я отхвърля като ненужна вещ. Нямаше обяснение. Замъглена беше от нарастващото си любовно чувство, което трудно овладяваше и оправдаваше с кратките му визити в жилището си. Двамата се събираха тук, скрити от хорски погледи и одумвания. Беше й хубаво и забавно в интимната му компания, а той - я диреше, неудовлетворен от ласките в семейното ложе. За него с този момент на забрава изчезна мрачната зимна картина, битуваща в душата му, и отново настъпи пролет - онази почти забравена блажена пролет с шумящата зеленина, ромон на поточета и жужене на пчели. Това го върна в детството му и безгрижните летни дни... Не можеше да устои на алените й устни, потръпващи като току-що откъснати ягоди, наведе се към нея и я целуна жарко. Усети дъха й, който го погъделичка по носа. В ушите му отекна странен, приглушен тътен, както когато приближаваше до тях морска раковина и след това смътно доволи бързите удари на сърцето си. Сякаш и тя ги дочу и се възползва от мига, обсипвайки цялото му лице с кратки целувки, разкопча ризата му и промуши пръсти вътре, масажирайки нежно косматата му гръд. Ръцете му я обвиха през кръста и заучаваха наново пътя си от врата по извивката на гърба до стегнатия й задник. След миг двете тела се въргаляха с дрехите върху копринените чаршафи, отдали се на неконтролируемото си влечение един към друг... Когато той неочаквано не отдели от нея и се изправи, тя усети, че дъхът й секва. В погледа й, отправен към него, грееше любов и тържество.
- Ти няма да ме изоставиш! И да се върнеш при нея! Кажи ми го, кажи!
Ръцете му, които все още бяха върху раменете й, затрепериха и тя замря от наслада от този трепет. Притисна се отново към него, но вече нямаше взаимност. Той я разтърси силно и продължително, додето лъскавата й дълга коса се разпиля върху раменете й като буен водопад.
- Този път всичко приключи! – изкрещя през ярост той. - Чуваш ли, приключи!
Изненадана от промяната в него и от физическата болка, която й причиняваше, тя се опитваше да се отскубне от него. А обезумелият мъж затягаше още повече примката около нея. Стори й се, че ако той продължава да я разтърсва, вратът й ще се прекърши или тялото й се ще разпадне. Най-подир се изтръгна от ръцете му и взря в него отстрани. По челото му бяха избили ситни капчици пот, лицето му бе изопнато от непреодолима болка, а юмруците му бяха стиснати, сякаш се бореше в невидим враг. Помрачените му очи я пронизваха. Без да каже повече нищо, той си пооправи дрехите, извърна с гръб към нея, запъти се към вратата и я затръшна след себе си. За миг жената остана неподвижна, съкрушена от поредния акт на малодушие и непостоянност у любовника си, след което се хвърли на леглото и заплака отново...
13.10.2006 г.
Комикът
Представлението завърши с шумни възгласи и мощни аплодисменти, артикулиращи в пространството приповдигнат и тържествен тон на всеобщата хорска радост. Комикът се поклони за последно и се скри зад завесите, изпращайки най-благодарствените си усмивки на Нейно Величество - Публиката. Извикаха го на бис. Излезе, заизрича отново няколко фрази от скеча си, поклони се и пак се прибра. Молеше се тая вечер да не го изцеждат като грейпфрут, нямаше сили за упорити бисове, беше уморен. Съдбата сякаш се смили над клетото му същество и го пощади - не последваха нови излизания. Качи се в гримьорната, седна пред огледалото и се захвана да сваля грима си. С изтриването на всеки пласт лицето му се променяше сериозно и от жизнерадостно то посърна, стана застарено, дори грохнало. Какво чудо е гримът в днешно време, помисли си тъжно той, докато сваляше работния си костюм и обличаше обикновените си вехти дрехи. Когато приключи с преобличането и гримът беше напълно свален, се огледа отново, не се хареса и излезе от гримьорната. На улицата валеше ситен есенен дъжд, отлично допълващ душевното му състояние, характерно за след представление. Зачуди се дали да хваща градския транспорт или да спести стотинки от билет и да повърви пеш. Второто надделя и човекът закрачи унило по тесните тротоари, опитвайки се да върви под покривите на сградите, за да не го вали. Не усещаше нито студа, пронизващ го през тънките дрехи, нито дъжда, междувременно усилил се и мокрещ безпощадно ръкавите му. Беше се затворил в дебелата си черупка, изградена от суета и мрак, и тъгуваше по свой неосъществим свят. Колите профучаваха край него, но не ги виждаше. В близост изрева мощно трамвай, но ропотът заглъхна, преди да достигне до съзнанието му. На няколко пъти стъпи в ловка и си напълни обувките с вода, дори се сбута с някого, но продължи да върви, без да обръща внимание на заобикалящата го действителност. Беше се вглъбил в себе си и разговаряше с черния си спътник - Пустотата. Когато наближи входа на блока си, видя едно зъзнещо дете, скрило се в близкия безистен. Какво ли правеше то навън в този дъжд и защо не бе вкъщи при родителите си? Приближи се бавно до него и като видя колко бе опърпано, а в ръцете му се мъдреше цигулка, се умили. Извади няколко дребни монети и мълчаливо му ги подаде. То се ухили, взе парите и понечи да благодари. Но комикът вече се бе отдалечил. С греещи от признателност очи детето проследи непознатия си покровител, който влезе във входа и изчезна от погледа му. Заизкачва бавно стълбището до втория етаж - никога не използваше асансьора, - където беше жилището му и безшумно влезе вътре. Посрещна го същата обстановка, от която търсеше избавление - мрак и студ. Още не бяха пуснали повсеместно парното, но в неговия апартамент така или иначе нямаше ТЕЦ. Поради невъзможност да си плаща сметките, беше си свалил радиаторите и се сгряваше от топлоотдаването на общите топлинни тръби, минаващи през външните стени на жилището. Ползваше и една малка електрическа печка. Живееше в кухнята. Там ядеше, там спеше, там се самосъжаляваше и възраждаше. Другите две стаи бяха заключени и превърнати в експонати, съхраняващи стари спомени и жалки гротески. Дори не влизаше там, откакто се разведе, а жена му му взе най-ценното, което имаше... Сина им. По едно време мислеше да продаде апартамента и да си закупи по-малък. С остатъка от парите смяташе да заживее по-нормално. Но сметките му излезнаха криви. Елементарното маркетингово проучване, което направи, му се зъбеше грозно насреща. Оказа се, че по-малките апартаменти са по-скъпи от неговия панел, а той искаше нещо по-добро, по възможност тухла. Но при избора на тази алтернатива, трябваше доплаща, а парите не достигаха. Жалките хонорари, които получаваше от представленията, не стигаха за физическото му оцеляване, камо ли с тях да крои някакви по-големи планове. Затова желанието му да се премести на ново място бе попарено като с вряла вода и той продължи да се свира в едната стая. Включи телевизора и отиде до хладилника. Под съпровода на мелодичния глас на телевизионната водеща зарови в хладилника, като че ли имаше какво толкова да извади оттам. С реещ поглед се спря на малката буца сирене, заела нахално като господарка цялото пространство. Извади я и с невивен детски жест я положи на масата. Гледаше сиренето боязливо, понеже съставляваше яденето му за два дни напред, до другия хонорар. Отчупи няколко залъка хляб и заяде бавно, за да излъже стомаха си. А сълзите му, тежки и безутешни, закапаха по мушамата. Легна си с дрехите, за му е по-малко студено, и заразмишлява, доколкото можеше да мисли при тези условия. Искаше му се, ако имаше утрешен ден, той да бъде малко по-добър от днешния. След тази молитва, отправена свише, заспа.
07.12.2006 г.
07.12.2006 г.
Абонамент за:
Публикации (Atom)