четвъртък, юни 25, 2009

За името Гичка


Преди време с една моя приятелка водихме разговор за значението и етимологичния произход на името Гичка. Тя ми обеща да провери по свои пътища името и ето какво ми написа в кратък текст: "Здравей, Гери! Бях обещала да проверя какво значи името Гичка. Готово. Коренът му е гръцки. Гичка е галено от Гица, а Гица е съкращение от Георгица: женски аналог на името Георги. Което значи, че на Гергьовден празнуваш двойно.))) Името Георги е `земеделец` и `нива`. Сюжетът как Свети Георги побеждава змея се сродява с приказката за тримата братя и златната ябълка. Културните кодове са заложени в древността, когато хората са били много по-безсилни пред природните стихии и много по-зависими от собствената си реколта. Змеят (ламята) е символ на злите сили, които човек е длъжен да пребори, за да отстои плодовете на своя труд, респективно да защити себе си, да оцелее. Не е ли супер! Апропо, славянският аналог на името Георги е Юрий. И това проверих..."
Силно засрамена от положените усилия на приятелката ми, запретнах ръкави и се разрових в нета за други значения на името. Ето какво открих аз на свой ред: Думата "гичка" има вероятно старобългарски корен и означава „глава, главичка”. Имайки предвид значението на „гичка, гъджева, гъжва”, може да се мисли, че „гъч, гъдж, гич” е забравена семантична морфема със значение „глава” от непознат език /не турски/. Прабългарите са си навивали (ленени) ленти около главата. В Странжа умалителното "гиче" означавало "момиче". "Гичка" има и руски превод и означава "тясна гребна лодка с остър нос". "Гичка в море".

сряда, юни 17, 2009

Лулата на дядо



Щом се спусне синкав мрак над къщите
и керемиденочервен,
залезът се спре до оградите сгънати,
зад които животът – този стар нехранимайко –
раздал е залозите,
след тежък ден отпуснал душа,
накрая запушва дълга лула и мълчи.
Лулата, познала грубите дядови пръсти,
от труд набраздени
и от липсата на нежната ласка на баба,
все тъй съска и дими.
Като отрова разтваря всеки спастрен миг,
от който боязливо наднича
недоверчивото мое детство изплувало...
И литва мисълта, над кория препуска,
с два-три перести облака спори разпалено.
За децата от махалата -
играят ли в прашното още на топчета,
или мама пак е препекла кекса със ягоди...
Татко под асмата вестник чете
и си крие лицето сериозно.
От силното слънце няма помен от вятър.
Времето спряло е, а филизите -
капризни госпожици -
бягат и лазят по стената като гущери.
И като странен бродяга котаракът обикаля
из стаята, на сено и круши ухаеща.
После обръща корем на прага и замижава.
Въздухът потреперва в лятната си риза.
А когато
денят превали отвъд хоризонта
и се спусне синкав мрак над къщите,
лулата на дядо претворява истории чудни.
Животът отново е същият!
Усещам сякаш тютюн между пръстите...

17.06.2009

понеделник, юни 15, 2009

х х х



Ослепя от взиране.
Млечнобялата дъга се окръгли
до сурналата вис и посиня –
в най-мастилената гама
на съновидението
се гмурна и издъхна в ниското.
Длан, разпъната надлъж.
Два хребета и рой неведоми мисли,
по които запристъпва
като грешница – към ешафод.
Заизкачва голи стръмнини
и урви непокътнати.
Във могили се затваряше -
да си говори с мъртвите си братя,
забили тънки нокти
в артерията спяща на земята.
И пак тръгваше – скрила
като воденичен камък
отвъд превала недокърпената риза.
Виеше снага стремглава,
като изпод тежък хоровод изписана –
времето й е поганец,
за другоселец я венчава. Насила.
Очите й – два бистри кладенци,
запалени от чужди погледи,
крееха посърнали.
Като чума бе гласът й –
откъдето минeше, оставяше
начупени до корен бури,
виелици и прашни кълчища...
Отляво, до сърцето
да си намери нов подслон копнееше.
До следващата зима, когато,
приютена във око на гарван,
ще прелети над бягащото лято –
с песъчинкa във косите.

15.06.2009

заб. Фотосът е свален от сайта: http://oblakoff.blogspot.com/

неделя, юни 07, 2009

Анотация на чувствата


Минотавър спи дълбоко в мен
и приканва
всеки срещнат Тезей
да преброди очите ми,
да се вмъкне в лабиринта
на изначалната греховност,
скрита във гърдите,
и разобличи в измяна
недостроената квазиустойчивост,
в която бетонирах изгрева
(Ариадната ми е бездетна).
Оставям тънки следи
от червена прежда след себе си
и търся къде
да акостират бедрата ми,
заустени в гърлото
на онези лакоми острови без име...


Не мога да литна –
восъкът и перата са свършили,
а Икар, горкият, се рее
под щедрия прожектор
на палача си, изпял му песен
в награда – за усилията му...
И моите усилия свършват там,
където
тъмнината се рони тихо
в забвение,
изгнаничеството протича сладко,
макар и "трудоемко",
а смъртта те спохожда
като немaрлива проститутка,
която винаги се връща
да те "довърши" - но по-хард.


Парите са малко –
лодкарят подкарва по Стикс,
под чиито набъбнали води
се крие
призракът на гневната ми същност...
Не ти казах навреме,
че леността ми да обричам
на безделно обичане
води до нови, по-тъмни затвори,
пред които Дантевият Ад
е наистина божествен и красив.


Ще се изгубя някъде из кръговете му,
ще пропадам в ями
и ще ходя по нажежен пясък,
ще възкръсвам като "Феникс"
и пак ще умирам,
ако ти не ме последваш.
Защото нишката на преждата ми
е прозрачна и ще се скъса –
ако в суматохата
някой дявол ме дръпне...
за опашката.

07.06.2009

четвъртък, юни 04, 2009

х х х



Ще простра ръка. Ще погледна нататък.
Тих ромон в душата ми ще зазвънти.
Златоструйно слънце ще погали челата.
Ще вървим по пътя си. Аз и ти.

Пътят e общ. Мечтите – устремени
като ято щъркели. Към новия си дом.
Там, на топло ще се сгушат във клоните
пъстрооките ни дни разнежени.
А във ниското, сред цъфнали липи
дяволит ветрец ще заплита тревите.
Ще се гонят, упоени със аромати,
две-три пчели и ще ни жужат...

Ще се загубваме в ширта пред нас -
като зрънца, пресяти от съдбата.
И ще се връщаме по онзи път,
разкрил ни най-строго пазените тайни...
А през нощите, с дихание неуловимо,
ще се разказват приказки дочути.
И пораснали и не дотам пораснали,
ще възкресяваме детето в себе си.

И когато се усетим достатъчно големи
да прекрачим заника на този ден,
ще те поканя пак да се разходим.
До онзи хълм с щъркелите и гнездото.

04.06.2009