неделя, ноември 30, 2008

Ела, Любов...



“Когато слънцето посипе блясък по земята,
С отвесно падащи, горящи ме лъчи,
Щурец неспирно търка си крилата,
Разкъсвайки със свойта песен тишината,
Ела, Любов - изпепели ме...”
Сафо


Когато вечерница на свода небесен изгрее
и запокитен, се стрелне деня зад оградата,
къщурка малка се сгуши в двора прихлупена,
разпръсквайки мрака със тънка искра,
ела, Любов, под моста, където реката
събира наште тайни в шепи шумящи
и с цвят охра дърветата ръсят любов –
ладии нежни, и розови поемат на път...
Небето сакрално трепти под любовен воал
и милва луната и тя в унес изпада.
А на улицата тиха, до кофи за боклук
две мърляви котета предат ли, предат.
И незнайно как сънищата оживяват –
цветни картини на влюбени момче и момиче,
вървящи през дъжд от красиви макове
с вплетени длани към залеза пурпурен...
Ела, Любов, да ти разкажа
какво си говореха те във захлас.
Аз бях там и ги слушах – вятърна песен,
развята над смълчания град.
Две щипки смях – капка недопита тъга –
и мойта притча, долитаща до теб
с черната четка на коминочистач...

30.11.2008

вторник, ноември 25, 2008

Синята птица



Под злачното сочно със слънце небе
блуждаеше път, разпънат от векове.
По него, изтънял до кост от прахта,
крачеше човек с лице като смирна.
Изоставил и дом, и огнище смълчано,
той търсеше оная синя птица, която
със радост и щастие дарява света.
Да засели сърцето му - облак невзрачен –
с лъч надежда – ромон на тиха река.
Чул бе от другите хора човекът, че
Синята птица обитава високи хълмисти
места. Че прилича на райската птица
по прелест. И пее като славей красиво.
Затова й приготви желязна клетка,
и хляб, и вода. Да заживее в мир с нея,
додето осъмне пред вратите на Рая
и поеме отвъд по широките тучни поля...
И вървя, и дълго за птицата приказна
гледа. Зимата се премени във хубава
пролетна дреха. По къси панталонки
заприпка босоногото лято по камъните.
Прошумоляха на изпроводяк полите
на есента по килим от листа. И пак
на зимата вълчия вой мъжът долови,
дирейки късмета си от ранни зори.
Лицето му – повяхнала бяла смирна.
Годините – шепа жълъди събрани –
прокъсаха джоба му и се подаваше
жална тъга. Нямаше край. Бе пропилял
своя живот. А птицата синя не видя.
С нея и Щастието, сияйно и мечтано,
отлетя като писък без тънка следа.
Прашасал и грохнал от дългото скитане,
човекът пое обратния път към дома.
Там го чакаше все същото студено
огнище. И масата, отрупана докрай
със блюда самота. Но на стобора, край
пътя извит, кацна оная Синя птица.
Тя впери изучаващо благи и умни очи
към дома на човека с умрели мечти.

25.11.2008

неделя, ноември 23, 2008

Думите



/на Станка Бонева/

Думите – хиляда бездни от възможности -
засипват като ято щъркели душите ни.
Да се пробудят – угар, попарена от дъжд, -
от злокобна черна орис да се избавят.

Думите – разрошени от вятъра врабчета -
чирикат под прозорците на дните ни,
тъжните. Няма нищо случайно. Виж как
захождат като прими липите по пътеката.

Думите – отминали с лятото вечерни часове -
дремят в нас и чакат да се повторят, когато,
изправени на кръстопът, поемем пътя си.
През бури прекосили към вечна младост...

22.11.2008

събота, ноември 08, 2008

Понеже твърде дълго те копнях



Понеже твърде дълго те копнях
(а нямах време да извезвам котви),
капчуците несетно ръждавееха
на детството на свидната му длан.

Оттам навярно си те нося в мен -
като мидичка, черупка или рапанче
звънко. Събиращо вълните морски
с бриз. И далечен шепот „обичам”.

Понеже твърде дълго те копнях,
не те изтрих от дните си младежки.
Когато други ме обичаха със плам,
по стъклото се размиваше адажио...

Така не се научих да те премълчавам,
когато сричах азбуката на живота.
Ти бе и свята истина, и зъл разлом.
Не те познавах – а те преболявах...

Понеже странно времето ни спря.
Неочаквано, почти неволно, на шега.
Когато ми почука на вратата сам -
не те познах. И луната ме упреква...

08.11.2008

неделя, ноември 02, 2008

Moi et Toi (превод)



Symptomatiquement essaiment les dimanches
comme une course belle d’une rêve lointaine
Mais moi et toi – nous sommes tous les mêmes:
moi – la fille belle, toi – l’homme de la rêve...

Les couchers du soleil se rencontrent à secret
avec les éveils. En parlant, en hanche
s’effilochent leurs rêves: des fleurs,
qui embrassent ardement la lune, et pour

le ciel – aussi vert qu’une herbe frêche.
Et les ruisseaux clairs, plains du poisson
et des pierres, s’étendent tendrement
pour mettre le pied sur une terre inconnue.

Les oiseaux ailés nichent dans les arbres.
La voix du seigle se met à chanter.
Dans ce monde, créé de l’aspiration humain
nous allons avec toi jusqu’au bout du jour lunaire.

превод на френски: Мария Йорданова - Ida

вижте оригинала тук:
http://gitchkagramatikova.blogspot.com/2008/10/blog-post_3691.html

събота, ноември 01, 2008

Evil



Аз бях неизбежното зло за теб.
За да разбереш, че любовта не e
чувство на хартия и се отстоява,
независимо от норми и стереотипи.
От хорски хули и престара суета...
Аз бях нужното зло и за себе си.
За да науча, че мъждука някъде
и безсмислена обич, разрушаваща
с утопията си, даде ли й се път
да избуи като самакитка. В душата...
Почти тривиално. Но как да избера
от по-голямата злина по-малката,
като нямам насреща коректив?!
Затова реших. Допълнително
си откраднах зло от теб и прибавих
отрова от своята. Достатъчно силна,
за да погълне всичките ми страхове
и вселени. И достатъчно умно зло,
за да оцелява въпреки всичко. Като
изсконен закон. Успях да съединя
тези злини и се превърнах в Evil.
Грозна и отчуждена като крипта...
Сега вече мога да те забравя,
подменяйки оная част - ахилеса
туптящ, за вейнат от вятъра прах.

10.03.2008