петък, октомври 31, 2008

ORIENTANGO



Катранен, залезът се плъзна
по изопнатия гръб на Нил.
Любовта ми – стрък папирус –
рисува по водата скъп
декрет, тъй както фараоните
диктували са заповеди...
Във този танц ръцете ми –
стебла лилии – поднасят дарове
на бога Ра - да те закриля.
А снагата ми описва
пътя наобратно, по който
да отсееш пясъка – до портите.

Пустинята – кърмилница
и мащеха, прониза със бодли
живота ми прекършен.
Оттогава нямам те. И нощите
беззвездни ме връхлитат,
а дните ми – усойници са.
А как искам от устните ти –
упойващи - да пия пак нектара
на страстта. Да заровиш пръсти
в косите ми монголести
и да врязваш нежно името си
във плътта...

Да притихна като вятър,
във прегръдките ти повалена.
Без сянка от проклятието
на Тутанкамон. Щастлива.
Но зад нанизи от сълзи
и кашмирен шепот заключена
е младостта ми. Далеч
от големите възсини планини
и хълмовете обли, прибоя
на морето... И чакам вече
три лета да дойдеш и душата ми
птица да освободиш...

23.10.2008

Мой си!



Жариш с чародейни устни дъха ми,
разгулен като кръшна стриптийзьорка
край натежалия с олово мъжки скут...
Стоновете са предвестници за буря).

Разделям грапаво начупените мисли
и като креп увивам в тях същността ти
мъжка. По брадичката захапвам те...
А гърдите ми са топли и те притискат.

По очите ти чета желание за грешки.
И за връщане на друго място, някъде,
където се черви до бяло девствена нощта,
а луната я полива с ром и мъничко тъга.

Каканижат бясно демони в слабините.
Черна Веда съм - и оголвам леко рамо
от самодивската си сянка. Да я налюбиш
стръвно, а аз самата гола да те гледам.

И едва да се докосвам - унесена река.
А тялото ти обладано да се разплиска,
забравило за було. Лош си! И си мой.
Сложих с устни клеймо на бедрото ти...

20.10.2008

Катарзис



делириум тременс
сините духове* препиват с тъгата ми
полепнала като захар по ръбовете на чашите
запратени след запоя в пода на заблудите
дъсчено-прогнили с ронливата устойчивост на корк
и натрапчивия мирис на разяждаща плесен
носеща се навсякъде вместо
уханната мента на стипчиво мохито
закачливо разбъркано мартини
или кехлибарения дявол в уискито

пияно банджо и китара начеват мъчен съпровод
обвит в цигарен дим и нечий звънък смях
долепени тела и електропроводима химия
дръзка и нахална
помъкнала тежко меланхолията ми към изхода на бара
с идеята да я изхвърли от средата на моста
на въздишащите по тебe мисли
във дълбокото на чужди безумства
непотребна
обругана
надменно-театрална
скандално-неразбрана
и шумно кискаща се уличница...

и флиртът с пианото не помага
облизаните акорди простенват недоволно
от пияния дъх на тъгата ми
впила воден поглед между барабаните и тромпета
разкъсали жартиера й да видят що за стока е
а хармониката и саксът
оставят по извивката на гърба й
с накъсано от страст хриптене
неизтриваеми следи
стигащи до ханша тръпнещ...

така разчорлена и полугола
стиснала пулса на вечерта за чатала
и издълбала от слепоочието си “защо” и “така”
спъвам безсрамния си поглед на върха на обувките ти
и бавно те обхождам нагоре инч по инч
да съм сигурна
че си по-добрата възможност
да удавя остатъчната вина
и да разкървавя раните си докрай
преди да си отидеш насутринта...

12.10.2008

*the blue devils – от там идва фразата “blues”
и означава “духове на тъга и депресия”


Жената, която срещна смъртта

Нощта се почеса леко по скулата,
опънала шлейф срещу мима луна.
Във парка, притихнал от шумните глъчки,
седеше жената сама.
До нея във вестник се мъдреше нещо,
увито в стоманена същност на луд.
Във погледа, зейнал от куха безизразност,
надничаше кротко смъртта.

По тихите вопли на времето спряло
препускаше кон, с врана глава.
Той чатна с копито, изпъна си хълбок.
И раздра тъмнината със звук.
И мракът със мрак затанцува любовно.
Танц странен, и някак лежерно-инфарктен.
На стремето виснало седеше си Тя
и блесна в ръката коса.

Лицето й липсваше – и чулът помръдваше.
Усти си без глас мълвяха едва.
Защо се обрича, иска ли връщане.
Цена си има това.
Жената примигваше, леко упрашена.
Сърцето й сви се на малък юмрук.
Как бе живяла, какво я измъчваше –
въпроси, беснели дотук.

Пред страх от смъртта и слабост поддаде,
заела набързо грешна страна.
И надвита от бурен стремеж за разбуждане,
изчезна зад ъгъла в нощта.
И Смъртта със горда осанка потегли.
Луната разчертаваше пътя й с меч.
Жената остана да гледа след нея.
Държеше в ръката... билет.

Отиде до близката гара и с него
поръча си влак за нова страна.
Където щеше да бъде щастлива,
далеч от неверен съпруг...

10.10.2008

Стъклен лабиринт



Във ефирно-нежни мигове съм скрила
измислените си слънца за теб.
Луните съм ги сгънала в сърцето си,
в очакване да ги разлистиш ти.

По синкави от нажежено ровене пътеки
следи оставят уморените очи.
Из тундрата на уталожени ранимости
пристъпва призракът на любовта.

Със тънко нокътче обира тъмнината,
полепнала по ръбчетата й от суета
От студа сковани са езикът и крилата.
Забрава вейна със кървящата зора.

И мъчително руши прегради от стъкло
и лед по пътя си, осеян със тъга.
Върви и търси те, додето те намери.
Уви, луните ми обрани са от друг...

30.09.2008

Марджанджа



Таборът за дълъг път се сбира.
Гонят се из мръсното деца.
Обесено на ширналата синя вис,
слънцето играе покер с вечерта.
И протяжно времето минава.
Циганка запява цигански романс.
На гласа й - мек, напевен, чуден,
акомпанира стар и прашен цигулар.
По страните й, набраздени от несрета,
се спуска лека носталгична руменина.
Вятърът, обрулил пламъка в очите,
подритва в такт тъгата у мъжа.
Ех, как времето минава. А със него
блясъкът в косите черни посивява.
Тя - беззъба, той - куц и с болен дроб,
свирят и пеят за отминалия им живот.
А животът пукната пара не струва.
Кучетата до казаните са по-щастливи.
Но щом са винаги с песен на уста,
циганите са богати и в калта.

28.09.2008

Джаз се стича по стъклата



Когато си замина – не повярвах.
Бях сляпа като в черква без икони.
Но зейна в мен врата прогнила,
от вятъра отворена и от самотата...

Живеех като на кино – от стар и
позабравен филм със Чаплин.
Мимиките не долавях – смехът
бе чужд. Дъждът ръмеше в блус.

Когато си замина – се опомних.
Бях малко, зъзнещо за топлинка
сираче. Сърцето здраво стисках
във гърдите. И виех срещу луната.

И беше тъмно, и беше страшно.
Клошарят дрипав тананикаше си
нашта песен. По тихите ми улици -
от тъгата - и песът криеше се.

И да се влюбя в другиго не смеех.
Дори те виждах в онова коте,
до олука. От съседния бар пак
свири Хол*. И миналото ме връхлита.

11.09.2008

*Джим Хол - джаз музикант

http://www.youtube.com/watch?v=RKeY2xf-FlI&feature=related

Японска градина



/на Еien & Marteniza/

Каменните фенери –
онези стройни стожери
на мистиката и духа,
извезват плет от живи спомени,
прокарани ефирно като музика
по избуялата азалия
под моста от копнения...
Реки се врязват с грохот
във пътеката, застлана с цвят.
Златистата им роба е пъплеща
по скалните очертания с фин мъх
змия на черни ивици...
Композиционно се сливат
раят дзен и вселената.
Спокойствие обхваща въздуха
и струят слънчеви съзерцания...
С крехкостта на живота
бамбуковите стебла ми навяват
приглушена носталгия по теб.
Гората е гъста и обвива
с копринен шал сетивата.
Но свършва на оня край.
Там, където мие снага
във свещената вода...
Ако отправя поглед там –
сред танцуващите лилии,
до каменните езерца,
вероятно ще видя любовта,
препускаща като водно конче.
Ела да пием чай...

04.09.2008

Вдовица

Балдахинеста, нощта ме приютява
зад изкованите от малахит и рози двери.
През които не преминах – овдовяла.
Ръце на пеперуди – чинар строшени.

Затулена от скръб преломна, и сама,
на тъмното оглеждам жадното му гърло.
Да видя где нощуват рибите, с хриле,
събрали на света изумрудената сила.

А наоколо прибоят на морето мята се.
Вълните се прегръщат диво и и умират.
Скитниците, съдрали с вой последен
едната си одежда синя – като мен.

Помръкнали, клепачите ми в тежък сън
будуват. Сребро луната щедро сипе...
Да откупи като робиня болката от мен,
оплела с похот душата ми сломена.

Снагата ми притихнала белее в мрака.
И моля се да видя пак лазурния ти лик.
Уви, с глава обронена посрещам утрото.
От пясъка студен литна морска птица.

29.08.2008

Хайдутин - пародия

Я, надуй, дядо, кавала
след теб да викна - запея,
каква е майка юнашка
родила и отгледала
такъв българин - хайдутин
кат братова наш Пирински*!
Да чуят моми и момци
по сборове и седенки;
юнаци по планините,
и мъже в хладни механи:
за младия войвода,
от ранни години закърмен
да люби и тачи Родината
и да мрази оногова,
който я гнети и поробва.
Засвири, дядо, да разкажа
как хайдутинът изучил
четмото и писмото в чужбина
и когато навършил 16 лет,
се запасал с пищоля
на баща си, сбогувал се
със майка си, изплакала
очите си подире му,
и нарамил малък вързоп
с хлеб, сирене и вода,
дошъл на Софийската гара.
Тук момчето не познавало
никой, пренощувало
в странноприемницата
при Соколя, а на сутринта
си купило кранта за петак
и потеглило да огледа
околността. Видело му се
сумрачно и студено -
било края на ноември,
а наоколо щъкали на коне
бейове - журналисти.
Сърце му, младо-юнашно,
не могло да понесе бей
да гази родната му земя,
где оставиха костите си
толкоз мъченици за благото
на народа, а бесилото на
Апостола още се веело
окървавено там, на полето.
И дал клетва пред Бога
младокът, че доде е жив
ще служи на Отечеството,
докат не го види освободено
от тая сган, журналята...

27.01.2008

*пародия по повод изказване
на Пирински да се ограничи достъпът
на журналисти до пленарната зала

Вишновка



Като узрели, хубави и сочни вишни
тялото ми миеш със целувки.
Разсъбличаш благоприличието ми с думи,
по-силни от стара гроздова ракия.

Повдигаш ме и леко ме поставяш
във съда със широкото гърло.
И сякаш като руда от недрата ми
се откъсва кратък, остър стон.

Ароматна, млада и овкусена,
около мене всичко се раздвижва.
Гордост, предразсъдъци и стари рани
се стриват на ситно, без остатък.

Гърдите ми, със зърна на карамфил,
ухаят на канела и портокалова кора.
Не чакаш – покриваш ги със захар,
отронена от устните ти парещи.

Във върховната точка ме заливаш
със силна, опияняваща възбуда.
Попиваш ме. Отново пламваш.
Ставам нежна и леко резлива...

Затваряш ме на тъмно място
да те чакам тръпнеща и свежа.
След време ме обгръщаш пак.
И ме пиеш – вишновката домашна.

29.08.2007

четвъртък, октомври 30, 2008

Убийство на муза

Днес смятам да те убия.
Омръзна ми от навици, капризи, суета.
Кога ще си по-благосклонна,
ако не сега, и утре, и догодина,
и не продължиш да ме опиваш с красиви слова.
Вместо това ми хвърляш огризки.
И се усмихваш ехидно през рамо...
ДНЕС ЩЕ ТЕ УБИЯ, ЧУВАШ ЛИ?
Собственоръчно. С тия две ръце.
Нищо, че са крехки – ще хвана с тях
тънкото ти вратле и ще стисна здраво
(все толкова сила в мен ще се намери),
додето и последният ти живец през пръстите ми
се процеди и изчезне във пръстта.
Пък после на цвете ли ще се сториш,
или на детска прашка;
в усмивката на слънцето ли ще приседнeш,
или в шепа надежда – все ми е тая.
От суетата ти ми се повдига! И от теб самата!
Да ме осъдят в предумишлено убийство –
най-заслужената присъда и награда!
Понеже ще ми дариш предсмъртно
най-ценното – мигът, който ще остане.

27.06.2008

Ягодово боле


Като свежи горски ягоди
потръпват гърдите ми,
докосващи назрялото усещане
за неизбежност със зърната.
Ознаменуваш момента с бяло пенливо вино,
щедро разстлано върху плътта ми.
И пресушено за секунди
като кладенец в пустиня...
Огнени дири, оставени от езика ти,
се кръстосват по тялото ми в решетка
и заплашват да организират луд пожар.
Той може да бъде потушен само
с ледена студенина и безразличие.
Плъзгаш кубче лед по ефирната ми кожа.
При Венериния хълм надеждата
окончателно угасва...
Безчинстваш! Опожаряваш! Покоряваш!
За да установиш неизбежното робство,
обираш със целувки остатъците
от гордост и своенравие, насъбрали се
по устните и шията ми.
Последни вопли се откъсват от гърлото ми...
И пръстите ти чертаят пътя на избавлението.
На тръгване ми предлагаш боле от ягоди,
поднесено в широки чаши.
Ядем го и се разделяме.
До следващия път...

10.09.2007

Непретенциозни тристишия

***
орисани надежди
коминочистач стърчи на покрива
керемида пада „артистично”

***
найлон се вее на вятъра
тъпани и свирни пригласят
катун вилнее със страшна сила

***
плач на бебе и пикня
прекъснат мач със бира
Мона Лиза омърлушена

***
джаз и бърбън
сгорещена мадама
катапултирал "пилот"

***
любовни мигновения
треви палуват с плът
„убита” четирилистна детелина

***
палто от норка и парфюм
скоч и Лайънъл Ричи
нов „певчески” дует

***
февруарско утро
слънцето играе Го
накокошено кокиче

***
великденски пости
пречистването не е за всеки
душата тежи 24 грама

***
менделсон и шампанско
развинтена дръжка за хавлии
„тиха” брачна нощ

27-28.02.2008

Подарявам ти небето си



не смея да си пожелая
и една нощ със теб
после ще поискам
всички
твои
нощи
да бъдат мои
и ще осиротееш
с най-интимното си

не смея да мечтая
за целувките ти страстни
до насита ще ги имам
и пак
няма
да ми стигат

страх ме е да копнея
за ръцете ти
силни и красиви
ще се сгушвам
отмаляла до теб
и няма
да те пускам
никога

не мога да противостоя
на погледа ти нежен
всеки път
от него
ще умирам
и одухотворена
ще възкръсвам

искаш ли
да споделиш
небето ми

01.02.2008

сряда, октомври 29, 2008

Хайка за вълци

Първан Георгиев, лесничей в горското стопанство, правеше извънредна обиколка на поверения му район. Луната хвърляше тънка мрежа върху земята и осветяваше пътя на мъжа. А самият той носеше фенерче и ловна пушка, преметната през рамо. Крачеше напрегнато в тъмното и се ослушваше и за най-малкия шум с една особена категоричност на духа, несрещаща се другаде. Затова именно селото го избра единодушно за горски, когато дървесата в околността започнаха да чезнат.
Хубавата гора, в чиято ниска част беше разположено селото, оредяваше бързо от чуждите набези, застрашаващи местните да останат без препитание и дърва за зимата. Първан Георгиев действа решително и спипа на място престъпниците. Шайка хулигани през три села от неговото, които изсичаха дърветата и тайно ги превозваха до фабрика за производство на целулоза. Лесничеят им приложи тайна хватка от филмите за манастира Шао Лин и без да използва оръжие, ги натръшка всичките на земята. В последствие бракониерите бяха осъдени да засадят толкова дръвчета, колкото са отсекли, за да се възстанови кислородният баланс на областта, а Първан стана герой.
Славата му мълниеносно достигна Холивуд, откъдето му предложиха да се снима във филм. Отказа, защото милееше за родното кино и култура и обичаше работата си в стопанството.
Орнитолог по професия, имаше груба и достолепна фигура, нерезонираща с благия му характер и мек глас. Беше женен, с две отраснали деца, живеещи в града. С жена му поддържаха малка ферма, преди да им спрат парите по САПАРД. Оттогава тя заплете гоблени в местното настоятелство, а Първан “съзидателно” се издигна в очите на съселяните си, поемайки отговорния лесничейски пост...
Сега още повече щеше да заслужи хорската благодарност и възхищение, успееше ли да разгадае следите на вълка, който давеше овцете в селото. За няколко дни селяните се бяха разделили с десетина овце, а вълкът беше умен хищник. Давеше и бягаше. Ако не се предприемеше нещо срещу него, скоро нямаше да остане и една овца за курбан. Селото вдигна ръце и изпрати по дирите на виновника най-личния измежду най-личните си хора, за да го озапти. Първан тръгна с неизменния си помощник в изпълнението на служебните си задължения - едно еднооко куче, куцащо с единия крак. Поради високата цена на магарешкото месо, което е деликатес за вълците, беше взел за примамка един петел и малко агнешко. Пушката кремъклийка ревностно шаваше в ръцете му. А във вътрешния си джоб, близо до сърцето, пъхна малка библия за късмет.
Когато луната се заобли напълно, реши да заложи примамката до едно дърво и се скри наблизо. Воден от миризмата, вълкът можеше да се доближи до храната и да яде, но можеше и да не се доближи, ако усетеше чуждо присъствие или беше сит. Първан се настрои да чака с обърната цев към мястото, където трябваше да се появи натрапникът. Мина час. Минаха два, но примамката оставаше непокътната. Клепачите на клечащия в шубраците мъж натежаха от умората и той се отпусна на земята.
Събуди го кучето, което го ближеше по лицето. Стана, пооправи си дрехите и се запъти към селото. А там го посрещнаха дивите викове на селяните, удостоверяващи поредното кърваво посегателство над овцете им. Когато го съзряха, се затичаха към него със сопи в ръце.

16.03.2008

Прокурорски подем

Прокурорът се наливаше с бира, а оркестърът свиреше знойни македонски песни. Пред охранения като булдог обвинител димяха поредната порция кюфтета, на които сякаш всеки момент щяха да се появят крачка, и той ги излапа набързо. Както бързо си вършеше и работата в прокуратурата.
Годишният доклад сочеше, че беше приключил успешно най-много преписки по дела за финансови измами и сега отпразнуваше триумфа си сам. Като се има предвид колко души обитаваха това безценно туловище, обвиняващо и успешно наказващо стотици мошеници за техните престъпления, не се нуждаеше от чужда компания.
Въпреки шумния крах на 15-годишния си брак, от който му останаха две ипотеки и три избити от любовника на жена му зъба, прокурорът беше романтичен мъж. Обичаше да се храни навън и редовно посещаваше зоологическата градина, където беше осиновил едно шимпанзе. Всеки уикенд се отбиваше при родителите си да ги види или ходеше в домове за сираци, където даряваше неголеми суми пари и купуваше дрехи и пособия за децата без родителски грижи. Увличаше се също така по йогата и футбола. Но основно четеше криминалетата на Агата Кристи и Реймънд Чандлър, а също и романите на Артър Кларк, от които черпеше доста широки възгледи за нещата от живота и му бяха в услуга в работата.
Така например благодарение на будния си ум и огромната практика в прокуратурата, беше разкрил една заплетена афера с високопоставен дипломат, който използваше няколко имена, за да източва една енергийна фирма, една колбасарница и три пивоварни. Когато прокурорът, уличавайки дипломата в съда, го попитал ехидно кое от имената най-много му харесва, онзи отговорил самодоволно: “Името, което още не се научили”... Последният беше осъден безапелационно на първа инстанция и не обжалва решението на съда, а обвинителят получи в знак на признателност от ужилените фирми луксозна електрическа самобръсначка, автомат "Калашников", лаптоп и петдесет килограма свинско месо от врат. След известно суетене – прокурорът имаше железни принципи да не се възползва от служебното си положение, - прие подаръците да не се обидят хората.
При други случаи пък беше установил драстични разминавания между декларирано и реално придобито имущество от лица, които отговаряха за деянията си първо пред него, а след това и пред закона.
Дори беше уличил крупен цигарен бос в скатаване на данъци в особено големи размери, заради което получи прякора Цигарата, макар да не пушеше.
От този момент пое най-тежките дела, свързани с източване на данъчен кредит и банкови фалшификации, и се издигна до зам. шеф на прокуракурата. В интерес на работата си поддържаше тесни връзки с полицията и с нейния началник, с когото редовно играеше карти сред гъст облак дим и обсъждаше предстоящите дела.
Като че ли го мерна през плискащото се с бира стъкло в момент на отпиване и разтърка очи. Размътеният му поглед се концентрира и видя полицейския шеф, който тъкмо сядаше на съседна маса в обкръжението на двама непознати мъже. Те се оглеждаха смутено, сякаш очакваха изненадваща атака отнякъде. Когато съзря приятеля си, полицаят се усмихна широко и му махна с ръка да се присъедини към тях...

30.03.2008

Страстната седмица на един митничар

Коко Мартинито, известен още като Коко Красавеца, работеше дневна смяна в митницата от деня, в който за трети път бе скъсан на изпита по право. Това немаловажно за родната икономика събитие се случи преди около петилетка, когато бащата, воден от болната амбиция за продължаване на семейния бизнес, тласкаше неистово сина си към адвокатската професия. Но последният не прегърна никак тази идея, на която робуваше целият му род от девет поколения насам, а предпочиташе да запълва времето си с физически тренировки в залата и многозначително киснене по кафенетата. Мечтата му се изразяваше в постигането на душeвна хармония с околния свят посредством ежедневното вдигане на двеста от лежанка и поддържането на контакти с особено будни и креативни в различни области персони.
Да не си помислите, че Коко Мартинито дружеше с престъпници. Не, тези хора действително бяха оперативно-интересни лица за МВР, но в най-добрия смисъл на думата. Първите биваха тайно внедрявани в престъпни групи и снасяха информация на вторите, които бързаха да я оползотворят по най-рационалния начин. Схемата работеше като добре смазана машина и носеше зашеметяващи резултати.
За кратък отрязък от време бяха хванати и осъдени едни от най-знаковите фигури в подземния свят, за което спомагаха и някои техни характерни физически белези като рязане на уши и чупене на крака. Защото в тъмното нямаше как да бъдат сбъркани от органите на реда. В други случаи личната саморазправа между мафиотите изпреварваше полицията и отваряше работа на съдебните лекари. За щастие тези "инциденти" бяха малобройни и не можеха да почернят резултатите от напредъка в борбата с организираната престъпност.
В такава динамична среда, заобиколен от верни и отдадени на различни тайни мисии приятели, Коко Мартинито подходи отговорно към проблемите на обществото и съвсем заряза правото. Още повече, тази професия му се струваше адски безсмислена и снобарска. За него уличното право важеше с пълна сила и го прилагаше при необходимост. А когато го скъсаха и на третия изпит, отиде директно при шефа на митницата и го помоли да го назначи на работа. Директорът участваше също в тайните разработки на МВР и го прие с отворени обятия.
Така започнаха мъките христови на младия митничар, поел нелеката задача да следи изкъсо своите колеги дали обслужват вежливо пътниците, допускат ли натрупването на опашки пред гишетата и забавяне на работата, които ощетяваха републиканския бюджет със стотици хиляди левове. Самият той заживя в малък апартамент, караше Лада 5-ца и участваше редовно в екологични проекти за засаждане на дръвчета и чистене пред блока. Понеже кварталът му беше много замърсен и неприветлив.
Когато навърши 33, направи най-големия си бум в работата в рамките на Страстната седмица. Това коренно преобърна живота му и положи основите на едно ново начало.
На Велики понеделник залови няколко румънци на гишетата, преди да окупират отрaно родните плажове. Получи личните благодарности на министъра на икономиката, посочил повишаването на цените по морето през летния сезон като основна причина за високата инфлация в страната за миналата година.
На Велики вторник недопусна изтичането на компютърни мозъци извън страната, заради което министърът на труда и социалната политика обяви поредното понижение на социалните осигуровки с цели десет пункта.
На Велика сряда му поблагодари и министърът на администрацията, понеже хвана огромна пратка с избирателни кутии за бюлетини. А новите избори наближаваха.
На Велики четвъртък пресече таен канал за контрабанда на коркови тапи. От това се изстреля като ракета брутният вътрешен продукт на страната и се учетвориха постъпленията в хазната.
На Разпети петък не му провървя много. При остро стълкновение с две циганки, опасани през кръста със златни накити, Коко Мартинито получи тежък удар в брадичката и изпадна в нокаут.
Беше откаран в болницата, където дойде в съзнание чак на Великден след серийни безкръвни интервенции. Там съобщи, че Светият Граал е заровен под Народното събрание, което налагало неговото разрушаване, за да се извади съдът невредим. И оттогава се посвети изцяло на делото на Иисус.

28.04.2008

Агентът

Инспектор Добромиров оглеждаше куртката на задържания. По нея имаше видими следи от сбиване – горното копче липсваше, на единия ръкав имаше засъхнала кръв и цялата вонеше на уиски и пури.
- Значи, казвате, че не сте влизали в онзи бар, а само сте минавали оттам. Как казахте ви е името?
- Иван Иванов.
- От коя част сте?
- От сухопътната.
- Чин?
- Младши лейтенант.
Та, лейт. Иванов, какво правихте снощи между 22.30 и 01.15? – Добромиров пронизваше жертвата с малките си очи.
- Нали ви казах. Тъкмо изпращах приятелката си на гарата, за да хване влака за Бургас, и се връщах по обратния път към квартирата си, когато ония от бара ми налетяха – задържаният беше силно запотен от топлината в помещението и преглъщаше сухо. Донесоха му още една чаша с вода.
Инспектор Дорбомиров се олюля на стола си, кимна на един от сътрудниците си, който побърза да му тикне листче в ръката. Инспекторът рече важно:
- Вече проверихме това. Разписанието на влаковете сочи, че миналата вечер не е имало влак за Бургас, а само за Пловдив и за София. – Замълча за кратко и въодушевено продължи: - Пак ви питам, какво правихте снощи в бар “Сините птици”? Познавате ли лицето Бисер Николов и участвате ли в организирани от същото лице явки в неговата квартира?
Иванов беше висок брюнет, с добро телосложение и правилни черти на лицето. На кутрето на едната си ръка имаше златен пръстен, който не остана незабелязан от инспектора. Говореше тихо, почти пресипнало и постоянно отбягваше погледа на препитващия. Явно крие голяма конспирация, мислеше си Добромиров, докато Иванов се въртеше неуютно на мястото си под кръстосания огън на въпросите. Но инспекторът беше опитен служител и щеше да изкопчи истината от него, ако трябваше и цяла нощ да стоят в тая изгнила дупка.
- Може ли една цигара? – постара се да спечели малко време задържаният.
- Ще получиш цигара, когато ми отговориш на всички въпроси и те са задоволителни! – железният тон на Добромиров разряза въздуха като с нож. Той се изправи и надвесвайки се над уличения, процеди през зъби: – Ако се наложи ще стоим тук цял месец, докато не ми кажеш откъде познаваш лицето Бисер Николов и какво прави снощи в бар “Сините птици”? Свързан ли си с кръга “Скорпион” и не използваш ли псевдонима “Драган”?
Притиснат до стената, Иванов започна да пее:
- Казвам се Иван Иванов. Младши лейтенант съм към сухопътните войски. За първи път чувам за лицето Бисер Николов. В бара бях с проститутка. Не съм присъствал на явки и не участвам в никакви кръгове. Бях вербуван като агент от военното контраразузнаване преди две години, но не съм писал доноси. Псевдонима “Драган” получих тогава, но не съм подписвал никакви декларации за съгласие. Никого не съм наклеветил, честно! Аз съм един страхливец! Дори не знаех, че още ме водят на отчет...
- Лъжеш! Не изпорти ли пред полковника колегата си Петров, че е мохамеданин, понеже се молил по пет пъти на ден? Ами щурмовака Наумов, че не се къпел редовно и омирисвал стаята ви с чорапите си? Или оръжейника Георгиев, че не си чистел оръжието? Или редник Раянов, че всяка нощ притискал до ноздрите си едно и също напарфюмирано писмо от момиче?
- Нищо от това не е вярно! – Иванов изпадаше в истерия и стискаше в юмруци ръцете си. – Кой идиот ви е наговорил всичките тия измишльотини?
- На спешния телефон 112 се свърза с нас серж. Никифоров. Съобщи ни, че сте го обадили, че брат му служи във същата рота. А човекът няма брат и ни помоли за съдействие. Каза, че самият вие сте шпионин, заплашващ сигурността на страната ни...

17.02.2008

Предприемчивите баби

Немощната жена пресичаше неуверено улицата, когато до нея изсвистяха автомобилни спирачки. От уплаха изпусна мрежата си с покупки и на земята се изтърколиха консерва с риба копърка в доматен сос и половинка хляб.
- Ей, бабишкер, глей къде вървиш, да не ти увеличим на бърже диоптрите! – изрева с басов глас едър мамут в черни дрехи, показал рунтава глава от стъклото на по-затъмнено возило, спряло до сами жената.
Тя посочи с бастуна си светофара, поклати заканително глава и тихо изхлипа:
- Аз ще кажа на Ванко, ще видиш ти! Ще караш, като че ли си на “Цариградско море” и ще ме обиждаш на “бабишкер”, задето едва не ме сгази, вагабонтин такъв! – И след като фотографира с дългата си памет номера на отпрашващата кола, се заклатушка обещаващо към къщи.
Преди да стигне до входа на жилището си, видя съседката си Станка, която тъкмо излизаше нанякъде. Беше облечена в тъмно-сив шлифер, на главата си имаше кърпа и огромни черни очила, които скриваха цялото й лице. Двете жени си кимнаха и заедно потънаха в къщата на Станка.
Качиха се на тавана, където беше разположено седалището на новорегистрираната им в интернет фирма за антики, и се заеха да вадят разни вехтории от чували.
Стар часовник “Чайка” с изтрит циферблат проблесна вяло на бледата лампа, а музейно радио “Вев” разбърка скорострелно станциите си и се застопори на “Христо Ботев”, не без помощта на тънки кокалести пръсти, които продължаваха на тършуват из нещата.
- Къде ми е чашата? – попита притеснено първата и още по-чевръсто бръкна с ръка до лакътя в плика.
- Каква чаша? – рече отнесено Станка, докато се опитваше да сглоби дървен статив за картини, целият омотан в паяжини.
- А, ето я! – отмени тревогата първата. - От сватбата ми е и се надявам от нея най-много пари да вземем. Нали Ванко си дойде вкъщи, иска голф-игрище да си купува, трябва да му помогна на детето...
- А пък моят син иска да ми вземе три декара ниви да копам срещу шрапнела на баща му от войната. Много е сантиментален! Ей, затова ровя тука да го изнамеря...
- Блазе ти! Грижовен син имаш. А пък унука си е наумил да ми прехвърли цялото си движимо и недвижимо имущество, барабар с бизнеса у Италия и колите тука – надцака Станка другата, хвърляйки я в смут. – Откакто комисията “Кушлев” души наоколо, сън не го лови и вие като пенсионер срещу здравната реформа...
Станка нямаше намерение да отстъпва в словесния двубой със съседката си и парира ударите й с гръмкото:
- Ако искаш да знаеш, синът ми има връзки на най-високите етажи на властта! Много хора му дължат услуги и само да си мръдне кутрето, твоят Ванко заминава в Диарбекир да сади домати. Ще видиш тогава имане на кукуво лято...
Препирнята между двете съдружнички беше преустановена от откъслечни шумове отвън. Слезнаха на улицата, където се бяха събрали и други хора. Всички се заслушаха в носещите се от вятъра съобщения за капитулацията на Тройната коалиция...

03.03.2008

Апаши в детската градина

Иванчо дърпаше настървено косите на Анжелинка и се опитваше да заплете едно налице, две наопаки с тях. Момиченцето, цялото обляно в сълзи, достигаше пета октава с гласовите си данни и можеше спокойно да замени Райна Кабаиванска на Миланската скала. По-скоро пожарната щеше да се отзове на детския призив за помощ и лично кметът, отколкото възпитателката Петрова, с тридесет годишен трудов стаж в детската градина. Беше й се паднала най-трудната група с деца, все на богати и известни в публичното пространство личности, и проклинаше късмета си над кръстословицата, търсейки дума за многолистно тесто с четири букви...
До такава степен беше отчаяна от живота и от децата, на чийто психически тормоз беше изложена всекидневно, че потърси услугите на врачка, гледаща на боб.
Водеше напълно природосъобразен начин на живот, заменяйки олиото със зехтин, а месото - с картофи. Дори се отказа от парното, заради вредните изпарения, а картините по стените подмени със саксии с "Кавалер и дама". Въпреки това малшансът продължаваше да я следва като черна сянка – беше останала вдовица на младини, до пенсия й оставаха цели двайсет точки и редовно пропускаше любимия си сериал “Марина” заради режима на тока.
- Той е дебел!
- Той не е дебел!
- Той е умрел! – детските възгласи извадиха възпитателката от унеса й.
Едно от децата лежеше неподвижно в креватчето си, а другите бяха скупчени над него. Петрова разбута с лакти детската навалица като на Женския пазар и се доближи до пострадалото дете. То действително изглеждаше зле. С бяло като платно лице и безизразни очи, почти не дишаше. Възпитателката, която имаше сестринско медицинско образование, бръкна отривисто в устата на малчугана и извади оттам пъзел от конструктор “Лего”. Еврокомисар Кунева трябваше да ги забрани напълно, мислеше си тъжно тя, докато детето идваше на себе си. Слава богу, можеше да се върне към медитацията си до изтичането на работния ден.
Но когато децата се нахраниха и легнаха по леглата си, се чу приглушен тътен като от подрънкването на монети в полицейски джоб. Петрова остави ръкоделието и отиде до прозореца да види какво става. На улицата двама маскирани мъже тичаха през глава и носеха нещо в един сак...
В последствие полицията установи, че охранителната система на детската градина е била разбита с тайни кодове и от шкафчетата на децата са били задигнати вафли, сокчета и сънотворни хапчета...
Апашите не бяха заловени, а г-жа Петрова зае овакантената заради случая длъжност “Директор” на детското заведение.

11.02.2008

Бабаитът с многостранните заложби

Имам приятел, чиято съдба му разкри неподозирани заложби и възможности за реализация. Животът ни срещна пред кварталното кафене, където ходя да си пия ичкията. Да, точно пред кръчмата видях за първи път човека, за когото ще разкажа, Данчо му е името.
Та Данчо продаваше слънчогледови семки - и в студ, и в пек стоеше неотлъчно на поста си и посрещаше клиентите на заведението, за което, разбира се, не получаваше бакшиш. Само забележки от обслужащия персонал, че разваля декорацията с пасторалното си облекло, и чат-пат шкембе-чорба от някой благоразположен клиент.
Бизнесът на Данчо обаче вървеше добре и търговецът на семки се вписа в обстановката, предлагайки от най-сладкото мезе за бира на средностатистическия българин и занимавка - за децата.
Един ден обаче Данчо изчезна. Това си беше същинска новина, както би отбелязал Ники Бареков, която изненада всички, но нищо повече. На следващия ден мустакатият мургавелко също не се появи, а на другия - бяхме готови да организираме спасителен отряд към Гражданска защита за неговото издирване.
Данчо липсваше на всички. С осанката на тореадор, но доста хилав, силно издълженото лице и орловия нос, пеещите очи и засуканите на масури мустачки, циганинът беше спечелил доста приятели сред посетителите на заведението. Имаше и няколко разбити женски сърца, едно от които беше на готвачката - Цонка.
Когато жената научи, че възлюбеният й я е изоставил, без дори да й напише писмо, прие раздялата мелодраматично и върза кънките като световен шампион по фигурно пързаляне при първия сгоден случай - даваха мача ЦСКА-Кремиковци.
Поръчките за бира и кебапчета валяха, а Цонка от мъка по Данчо се насмукваше отзад със една домашнярка, донесена от собственика на ресторанта за по-особени поводи. В резултат за това вместо да си догледаме мача с мезето и пиячката, където водихме в резултата, гледахме пияната мутра на Цонка, клатушкаща се към една от масите, да седне. Удоволствието ни се изпари тотално когато оная се олензи с беззъбата си уста срещу един клиент и му смигна. Грозна картинка, а пиенето беше недостатъчно...
На третия месец от изчезването на Данчо ме споходи видение като тия на Емел Етем - човекът го бе закъсал нейде. Побързах да отида в кръчмето и да споделя съмненията си с останалите. Виждах Данчо вързан за едно дърво, темето му лъщеше на жаркото слънце, пот се лееше по лицето му, а устните му - съхнеха от жажда и силно стиснати.
Един каза, че сънят ми е на суша, друг - че е на пари, а трети - че Данчо вероятно се е оженил и е избягал в чужбина. Като чу последното, Цонка се насмука пак и падна в тоалетната, с разбит нос. Много сапунени сериали гледаше тая жена, много ни притесняваше да не посегне на най-ценното си...
Подир година и половина Данчо пристигна като принц на бял кон, изтупан в ламен костюм и лачени обуща, и започна да обяснява надълго и нашироко какво му се бе случило през това време.
Дошли двама непознати до него, казали му, че имат предложение за работа, на което не може да откаже, и единият му тикнал визитка в ръцете. На нея пишело с тъмен шрифт: "Лесни пари за кратко време. Времето - от Вас, парите - от нас." Когато прочел "пари", Данчо се оцъклил като кон в кладница. Омръзнало му вятърът да го бръска, а слънцето да го гори навън, пък и Цонка все искала да я водят на театър, така че склонил и тръгнал с непознатите.
Завели го в някакъв склад, дали му по-представителни дрехи да облече и му казали, че ще има среща с шефа им – местен наркобос. Данчо се уплашил много, боже, къде е попаднал, но не посмял за възроптае - с такива хора шега не бива. Казал си, сигурно е станала някаква грешка, тия са се объркали и са спрели неподходящия човек. Той ще им обясни спокойно за недоразумението и ще се разделят со кротко-со благо.
Когато обаче го завели при боса, видял стария си приятел от детинство Кольо Мискинина, който живеел кирпич през неговия. Изненадата за Данчо била огромна, потупали се братски с Мискинина и седнали на маса да се видят. Пласьорът бил отскоро в града и разбирайки, че Данчо продава семки на площада, пратил да го извикат при него. Искал да приюти стария си познат под крилото си, като го включи в стройната си организация за пласмент на синтетична дрога.
Все още невярващ, Данчо се съгласил с охота. Дали му пистолет, осигурили му шикозна кола, с която да се придвижва, и рояци мадами, които да го развличат. Получил като личен подарък от Мискинина и златен часовник "Ориент", който веднага сложил на китката си.
За жалост щастливите дни били кратки. Мискинина бил сгащен от полицаи по време на сделка и тикнат в затвора. Данчо загубил всичко, с изключение на часовника, който задържал. Оня се признал за виновен в поддържането на престъпна мрежа за разпространение на дрога и бил осъден на четири месеца общополезен труд. Шефът на полицията му се извинил публично за създадените неудобства и заявил, че не е лично, а Данчо се върнал при нас.
Гледаше носталгично златния часовник, който проблясваше на ръката му, а Цонка въртеше кебапчета на скарата. След всички перипетии Данчо беше отново сред нас и това трябваше да се отбележи подобаващо.

04.02.2008

Гадателката

Гадателката разглеждаше с интерес стъкленото кълбо, което проблясваше.
От няколко часа чакаше да й проговори с характерния си акустичен акцент, придружен със светлинни ефекти и гръмотевично озвучаване, но то проявяваше бебешки характер и мълчеше многозначително.
Прие го като лоша поличба, изрече няколко магически заклинания, духна за по-сигурно и загледа страшно кълбото.
Какво си позволява, ядосваше се оракулката! Да не е повредено? Болно? Или стачкува? То само това ни остава – и стъклените кълба да тръгнат да стачкуват!
Преди около три луни и половина метлите на вещиците, шапките-невидимки на магьосниците, вълшебните пръчици на феите и златният пръстен на Румборак спряха да изпълняват служебните си задължения с искания за подобряване на условията им по поддръжка и за въвеждане на нормираното работно време. И предизвиквайки всеобща паника сред работодателите си, блокираха напълно дейността им.
Застрашаваща стабилността и цялостта на Галактиката, стачката бе потушена за няколко светлинни мига от върховния главнокомандващ Гал, който заемаше и председателския пост в местния парламент. Той компенсира враждуващите страни с добре организирана седянка при петия Пандишпанов път, на добре узряла като коледна питка луна, с музика на Бетовен и сладоледени пастички с малинова заливка.
Гадателката си припомни фантастичния им вкус, докато се бореше за надмощие със своенравното си стъклено кълбо. Заслужаващо да последва примера на свои събратя и да бъде пенсионирано без време, то саботираше изключително важната мисия на господарката си да разгадае какво очакваше Галактиката през следващата високосна нощ.
Тя беше специална за всички, защото попадаше в цикъл от 28 дни, през което време ставаха странни природни катаклизми и се извършваха неблагоприятни на фондовата борса операции при съзвездието Страшния плъх. Затова бе належащо за оракулката, отговаряща и за бедствията, да разчете правилно хода на планетите през тази високосна нощ, за да прекъсне нишката на магическия кръг и да наложи пълната си власт над всичко.
Кълбото обаче се инатеше като магаре на мост и отказваше да съдейства. За целта гадателката включи на пълни обороти женските си чар и хитрост и отправи към уреда на предсказанията си примамлива оферта за пълната му поддръжка до следващата високосна нощ, само ако проговори.
Обезоръжено, то започна присветка и трещи. Обади се гласът като от подземие:
- Очаква ни много тежка високосна нощ, господарке моя, съпътствана със снежни бури и задръствания, които ще парализират цялата Галактика – най-зле ще е положението при Шестолъчката; концесионерът по поддръжката на пътната мрежа ще излъже, че е пуснал 240 снегорини да чистят и ще мародерства градоначалника за пари – предупреди го да не му се връзва на номерата и да иска компенсации; ще има повсеместна авария на електро-преносимата мрежа и няма да има ток, главно в крайните, външни планети; ще спре и парното – във вътрешните; министър-председателят ще оправдае действията на отговорните за почистването на Галактиката структури и фирми със странната подредба на планетите, а главният главнокомандващ ще му опонира, че няма никакъв ефект от тази подредба и магнитното поле не e нарушено – възползвай се от това разцепление на властимащите и организирай държавен преврат; при третото измерение ще стане нелепа злополука: ще рухне бетонна козирка връз момиче – предупреди фирмата-изпълнител за инцидента, но ако закъснееш - поне вземи записите от близката банка и ги дай на спасителните отряди, да видят, че под отломките има пострадал...
- Абе, аз да не съм Супер Любо! – възнегодува гадателката.
- Има и приятна част от моето предсказание – побърза да успокои оракулката кълбото. – Виждам, че в чест на едногодишното Еурочленство на Галактиката ни, ще осъмнем с изчистени до асфалт улици, сметоизвозването ще върви по преизпълнен график, а самата такса-смет ще се редуцира до 70 %. Залавяй се за работа!

06.01.2008

Избори на село

Свечеряваше се. Пешо Щангата вървеше унило, забол очи в земята, и броеше дупките, които трябваше да избягва, за да не пропадне в някоя. Изброи 108. Изруга наум и ангажира допълнително мислите си с предстоящите местни избори. Очевидно кметът на селото изпълняваше недобросъвестно задълженията си, след като единствената улица, по която преминаваха хора и каруци, приличаше повече на швейцарско сирене, отколкото на улица, а изкупните цени на млякото се заковаха на ниво, при което по-изгодно щеше да бъде да мият улицата с мляко, вместо с вода. Последната никой не консумираше дори за битови нужди. То и пътя не го миеха редовно, но никому не правеше впечатление.
С изключение на Пешо Щангата, здрав мъжага с пиперлив език, писал стотици жалби до кмета, от когото лично бе дирил сметка за гласуваната му и неоправдана отговорност. Безрезултатно! Воплите му потъваха нейде из чекмеджетата на Общината, а кметът нямаше официален приемен ден за селяните.
Новата ситуация около кметската надпревара в селото поставяше ребром въпроса дали да се гласува втори мандат на сегашния кмет, за да му се даде възможност да се докаже, или да се излъчи нов, по-достоен и оправен човек, който с достатъчно хъс и адекватни управленски решения да поведе съселяните си към по-добро бъднуване, без да е нужно за това да го напиват безпаметно в кръчмата всяка вечер...
Закроиха се грандиозни планове именно в местното обществено средище, към което се беше запътил и Пешо Щангата. Щом локалът се появи пред очите му, той се насочи с бодра крачка към входа. Влезе и чевръсто се насочи към бара, оглеждайки обстановката. Гъст цигарен дим го обгърна и почти задуши, а силната миризма на анасон и на пържено здраво го лъхна в лицето. Настани се на бара и поръча:
- Една мастика и чаша вода, Мите! – след което извади пакет цигари и запали.
Барманът, дребно на ръст момче, кимна утвърдително и се скри отзад.
Пешо Щангата изпусна блажено облак дим и се загледа в познатите лица на посетителите. Видя бакалина и жена му, които, видимо добре почерпени, спореха на шише ракия за политика с пощаджията и бръснаря. На съседната маса лихварят играеше карти с най-големия шарлатанин в селото и очевидно губеше, ако се съдеше по животинското изражение на лицето му. А по-встрани група мъже от местната избирателна комисия изпробваха вместимостта на избирателна урна. Напъваха я с дълга като платно хартия, прегъната на осем, и се споглеждаха озадачено. Кутията беше тясна...
Всички бяха обхванати от манията по кметските избори и това личеше и по превъзбудените лица, и по напрегнатите разговори. Но Пешо Щангата предпочиташе да си остане на бара, където да обмисли на спокойствие своя вот, и отказа няколко покани да се присъедини към някоя от масите.
Барманът, който денем работеше в общината, донесе поръчката.
- Как е хавата, Мите? Има ли нови кандидатури? – живо попита Пешо Щангата и отпи от чашата.
- Има и още как! – възкликна барманът. – Краварката Цеца се записа с програма за замяна на коне в съседното село срещу кокошки, а овчарят Цеко предлага в даскалото да се изучава овчарският скок като задължителна дисциплина. С тях кандидатите набъбнаха на 71.
- Какво даскало, бе? – възмути се Пешо Щангата. – Нали го закриха, когато даскалът се залюби с вдовицата на мелничаря и се преквалифицира. Сега разнася брашно из околията с каруцата на мелничаря. Много доходоносен бизнес!
Барманът се плесна по челото:
- А-а-а, Пеше, забравих да ти река най-важното: през две села от нашето изборите били пред провал. Никой тамошен не желаел да печата бюлетините, понеже били длъжки, а хартията не достигала...
- Е па като си имат стотина мераклии за кмет, няма да им стигне мат`ряла – ухили се Пешо Щангата. – То целото им село не надвишава тая цифра, барабар с добитъка и с младите, забегнали в града.
- Ама и ние вървим по техния път – смигна барманът и посочи с глава мъжете в дъното. – 71 е доста опасно число...
- Да ти кажа, много съм затруднен за кого да гласувам тоя път... За настоящия кмет ли, за бакалина или за жена му, за Мадам от частния дом ли, за пощаджията, лихваря, попа, даскала, бръснаря, овчаря, за оня мошеник ли... Всички имат сериозни програми за развитие на селото и реални шансове за успех! – философски обобщи Пешо Щангата и се почеса по темето.
Барманът остави на бара чашата, която полираше, и издигна уверено глас:
- И аз имах подобни терзания, докато не реших сам да кандидатирам за кмет. Сега спя спокойно и се готвя сериозно за изборния ден – и мушна незабелязано двайсетолевка в ръката на сътрапезника си.
Пешо Щангата остави парите на плота, допи си мастиката и на тръгване подхвърли:
- Прав си, Мите! И аз ще се кандидатирам, вместо да си блъскам главата кому да дам гласа си. И без друго само ни лъжат, време е да вземем лъжата в свои ръце...

10.10.2007

Имен ден

Павел се събуди рано, както всяка сутрин, почеса се по врата, изтегна се и стана от леглото. Навлече тъмно-сините си джапанки и прекосявайки хола, излезе на терасата на жилището си. С реещ се поглед фокусира всичко наоколо и се загледа в преминаващите по паважа минувачи, които като четвръсти мравки кръстосваха улицата и се насочваха към работните си места. Продавачът на гевреци, застанал както обичайно на ъгъла на улицата, до светофара, предизвика вътрешен смях у Павел, защото извисяваше гласа си във фалшив фалцет, за да прикани купувачи за топлите си гевреци. Колите бръмчаха като ято оси по все още ненагорещения от слънцето асфалт и със мощен рев се насочваха към края на кръстовището, където червените светлини ги приканваха да намалят и спрат. Точно там, където между редиците от коли всяка сутрин се промушваше малко на възраст весникарче, предлагащо на шофьорите пресата за деня. Бакалинът от отсрещната страна пък тъкмо отваряше магазинчето си. Ех, пак ме би негодникът, помисли си Павел, ядосвайки се на бакалина, който отново бе спечелил негласния им облог и беше отворил дюкяна си точно в 7.30.
Обезсърчен, Павел се прибра вътре. За да си подобри настроението, си пусна радиото. Оттам заехтя високият глас на Васко Найденов и неговата "Синева" се разля в съзнанието на Павел, връщайки го в ученическите му години. След като се наслади на песента и сантименталният момент изчезна по начина, по който се беше възцарил в кухнята, разтреби леглото си и влезе в банята, за да си вземе лек душ. Водата обаче едвам църцъркаше, действие съпроводено от странен притъпен шум, идващ от канализационните тръби. Мамка му, пак някои се къпят като за световно, рече си на глас той и след като затегна кранчетата на ваната, се настани пред огледалото и се изръсна. Докато си слагаше автаршейф, се вгледа в изображението в огледалото. Беше хубавец и той го знаеше. Затова всяка сутрин след бръснене, позираше пред огледалото в различни пози, заимствани от бодибилдинга. Така постъпи и сега и след като се наслади на стегнатото си тяло, излезе от банята и се запъти към кухнята, за да си направи за закуска препечени филийки. Включи тостера, но уредът не проработи. Надвеси се над него и и след като се убеди, че машинката наистина не работи, си намаза две непечени филии с конфитюр и си направи кафе. Е, поне кафеварката работи, мислеше си, докато отпиваше от топлата напитка. А днес го очакваше тежък ден...
До ранния следобед трябваше да предаде на редактора на весника, където дописваше, статия на тема: "Синхронизиране на българското и европейското законодателства - мит или реалност". Темата бе доста сериозна и обемиста, а редакторът искаше от него да представи проблема в дълбочина по възможно най-разбираемия за читателя език.
От мислите му го откъсна звуковият сигнал от мобилния му телефон, който го известяваше за постъпило ново съобщение. Погледна екрана и се изненада. Беше получил съобщение от майка си, която го поздравяваше по случай именния му ден и му желаеше много здраве, щастие и любов в живота. Ей, тупна се Павел по челото! Съвсем беше забравил, че днес е Петровден, а сега се налагаше да почерпи приятели и колеги. Какво да се прави, такава е съдбата на дописника, завърши философски той и сложил записките си под мишница, се отправи към изхода на жилището си. Стигайки до открития паркинг пред блока, бръкна в джоба си, извади ключовете от колата си и се настани удобно вътре. С отревисто движение на китката си, опита да запали, но не успя. Завъртя повторно ключа, но двигателят отново не запали. Потрети, но нямаше ефект. Уви, днес явно не му беше ден...
Отказа да се ядосва, щото беше спокоен по натура и смяташе, че всяко зло е за добро. Остави колата си на паркинга и със спокойна походка се насочи към спирката на градския транспорт.
Дошлият на спирката автобус беше изключително претъпкан, но Павел се отказа да чака друг, защото закъсняваше за работа, а той мразеше да закъснява. С качването в рейса обаче го удари като пешкир топла вълна по челото. Известна песен на знойната Лепа Брена огласяше идиалистичната картинка на пътници, чиито тела си ставаха нерегламентирано близки, заради малкото свободно простанство. За Павел обаче нямаше обратен път назад. Така подлагайки на изтезание творческата си душа, изкарва целия път, долепен до предните части на възрастен мъж, които го подпираха отзад. Когато наближи спирката му, слезе и тръгна към офиса си, все още замаян от ароматните миризми, носещи се в автобуса въпреки ранния час. Миг разконцентриране и трасссс....
Павел лежеше неадекватен на паважа, а над него се беше надвесил някой. До него пък се оказа сладоледена количка, в която се беше сблъскал. За щастие пострадалият бързо дойде на себе си и се взря в лицето на човека, което му се стори доста познато... Това лице всъщност беше на брат му, а самият Павел лежеше в леглото си. Спомените бързо си дойдоха на място.
"Честит имен ден, брато!" - поздрави го брат му и го прегърна сърдечно...

29.06.2006

Внимание! Шофьор на пътя!

Колата криволичеше по нажежения от слънцето асфалт като Роси от “Биг Брадър” на три водки. Видял стоп-палката на полицая, шофьорът се концентрира максимално, за да отбие и спре.
- Добър ден! Старшина Петров – важно рече катаджията, след като главата на шофьора се появи през прозореца. – Защо не спряхте на знака “Стоп”? Освен това карахте на зиг-заг.
- Аз ли? – изненада се от тази констатация шофьорът, но бързо се окопити и отговори уклончиво: - Станала е грешка...
- Документите за проверка! – нареди катаджията, а очите му фокусираха колата и прокъсания й кожен салон.
- Документите...- засуети се шофьорът. – Ами аз тъкмо съм тръгнал към КАТ, за да си ги взема. Имам стар акт, който трябва да платя.
- Излез от колата! Без резки движения! – заповяда още по-настървено катаджията, усетил тежката миризма на бира.
Човекът излезе с усилие от колата и се подпря на капака.
- Сега ша духаме ли? – размаха дрегера катаджията.
- Аз на жена не духам, камо ли на това - запротестира клатушкащият се шофьор.
- Хайде, хайде, лапай маркуча и трай, че ми е писнало от отворковци! – смени пак рязко тона катаджията и тикна уреда в ръцете на виновника.
Дрегерът се закова на двата промила.
- Сега к`во праим? – победоносно изцвили полицаят, но веднага си възвърна достолепното каменно изражение и продължи делово: - А ужким не бил пил?! Абе вие за шарани ли ни взeмате, а?
- Не съм пил бе, старшина. Само една бира преди обяд и две след работа. Това пиене ли е?
- А-ха, значи дрегерът лъже, така ли?
- Не разбирам как ми отчете тия промили. Сигурно е от жегата...
- Защо тръгна с колата, а не с такси, като си пил? – иззе ролята на следовател катаджията.
- Жената е в болница, а тъщата - в крепко здраве. Изплащам ипотечен кредит, а вкъщи четирима сина са ми на главата – заизнася на светло биографията си шофьорът. – Бачкам като шофьор от 15 години и никога не пием по време на работа. Честно! – тука той се почеса по врата за повече достоверност. – Ей го, днеска се сетих, че требва да ида до КАТ. Но нямах пари за такси, иначе щях с такси да ида. И колегите ми викаха да не пия, щом ще ходя в КАТ. Ама две бири пиене ли са, старшина? Да не съм луд да ходя пиян в КАТ?...
- Казваш, че си тръгнал за КАТ, но си нямал пари за такси, така ли? – повтори катаджията, за да разграничи истината от лъжата. Но после мина директно на въпроса: - Поне десет лева за една почерпка нямаш ли?
- Че отде десет лева? – шофьорът се ухили глупаво. – Е-хе, аз ако имах пари, щях да си пием мирно и кротко у кръчмата, вместо да се пържим у тоя таралясник в жегите – и скръсти финално ръцете отпред.
Катаджията вдяна, че има много опак човек срещу себе си. Безсмислено беше да го проверява за светлоотразителна жилетка, аптечка и пожарогасител. Хем пил, хем няма книжка, а се опъва като магаре на мост! Десет лева пари ли са, мислеше си тъжно катаджията. Трябва да спре десетина-петнайсетина човека, за да върже за вечерта... Заради такива нещастници ставаха катастрофите по пътищата и умираха деца, продължаваше да разсъждава бюстителят на реда. А полицията беше безсилна да се противопостави с предвидените от закона средства, дори с последните промени в Закона за движение по пътищата, за да пресече черната статистика и да сложи някакъв ред. Всичко зависеше от домашното възпитание и от толерантността по улиците...
- Аре махай ми се от очите, че стана късно, а ти ми загуби маса време – отпрати го с яд катаджията. Но преди да се отдалечи съвсем, подвикна: - Следващия път няма да минеш така лесно. Не всеки ден имам рожден ден...

12.07.2007

вторник, октомври 28, 2008

Нежният благодетел

Седеше в колата си, когато видя момчето. Със спокойна походка то минаваше под една улична лампа, която осветяваше фигурата му. Някъде в небето трябва да имаше луна, но булото й не достигаше до мястото, където беше паркирал той. Това беше странична улица с високоетажни панелни блокове от двете страни и представляваше свърталище на изгладнели котки, воюващи с клошари за преливащите от кофите боклуци.
Идваше тук два пъти седмично, след почерпка в някой локал. Спираше колата в тъмното, изгасваше фаровете и чакаше. Понякога с часове. Всеки път бяха различни. Не помнеше нито лица, нито имена, но изискваше едно и също. Видеше ли някой силует да се откроява под светлинния сноп на близката лампа, насочваше вниманието си натам. Беше нетърпелив, но претенциозен. Диреше дребни, крехки фигури на хора, които с чара и невинността си да запушат зейналата в отеснялата му душа празнина; да стоплят оскотялото му към хората сърце; и да го направят по-щастлив. Искаше да се омеша с тях, да се вклини в измислените им светове, където да постои за малко и да си отиде вкъщи. А там да заспи спокойно и да сънува розови слонове, а не торбалани и таласъми, които го преследваха постоянно... Толкова ли много искаше за себе си? Да постигне макар и моментно избавление от самотата и страха, наслоили се в организма му като медна руда в огромен рудник?...
В него имаше нещо безжизнено, съсипано, упадъчно. Беше дребен на ръст, с топчесто лице. Скрити под огромни очила очи шареха игриво и излъчваха и садизъм, и боязън. Нервна усмивка танцуваше по устните му, сякаш се бореше с остатъци от стари рани. Душевни рани, предизвикани и съпътствани от физическа болка. Един постоянен въртоп от гняв, страдание и безсилие извираше от лоното на отчаянието му и като нервно окончание реагираше на всичко наоколо.
Плачеше неудържимо на сапунените латиносериали, но не успяваше да сдържа жестокостта си към животните. Радваше се на децата в парка, но мразеше майките им. Смееше се на маймунджилъците на политиците, но тъгуваше когато останеше сам. А той живееше самотно и беше асоциален тип. По дефиниция - от дете. Когато майка му го беше затворила в мазето заради някаква щуротия и прекара там ден и половина. И после не продума на никого цяла седмица. А бащата, подпийнал, го биеше редовно вечер с токата на колана си, и търсещ закрила от ударите, се криеше на тавана в тъмното с часове. Там, сгушен между кашони с вехтории, чакаше битовите страсти да отшумят и сърчицето му да се успокои съвсем, за да слезне долу и да си легне по-безшумно...
И после - в училище повечето деца му се подиграваха, че е бъзпълничък и неконтактен. По-големите ученици също използваха незавидното му положение и го поступваха. В резултат на това детската психика, крехка като порцеланова ваза, се пречупи окончателно и той се изолира от света съвсем.
Като по-голям по странно стечение на обстоятелствата се сдуши с по-отракани хора, опита се да завърти бизнес със тях, но си остана дебил. Лоена буца, обременяваща обществото със нестойностното си същeствувание. Скитник по душа - защото не четеше книги, а киснеше по цял ден в кварталното кафене, когато около него кипеше животът и пласментът на дрога - и инфантилен във всяко свое действие...
Не проявяваше интерес към жените и те към него - също.
Имаше ръце като на полски труженик, но работата му не беше физическа. Занимаваше се с интелектуален труд, който обаче не познаваше в детайли. Но не разбираше и себе си във всичките си деформации и противоречия и това го успокояваше. Обитаваше паралелен свят, но се нуждаеше да усеща и чужди метаморфози, в които съзираше единствената възможност за контакт с околния свят. И единствения шанс да бъде приласкван и да обича...
Ходеше с омачкани сиви костюми и шапки с прихлупени периферии, които скриваха налудничавия поглед и омерзена същност, светеща издайнически като алена буква на челото му. В противовес на това имаш приятен, дори ласкав глас.
Понякога пееше в остър пристъп на умиление от нещо и радваше съседите си, чули гласа му през тънкия панел. По този начин печелеше и доверието на ромчетата, с които се срещаше вечер скришом от хорските погледи – говореше им мили неща, докато криеше лицето си в тъмното под шапката. Обещаваше им закрила и пари, след което ги водеше в някой хотел. Там ги нахранваше добре и блудстваше с тях. Имаше си обаче любимец, когото водеше на вилата си в Панчарево...
Разчиташе на изпитаната методика, за да улови в капана си поредната жертва. Проследи я с лаком поглед как преминаше покрай него и се насочваше към подлеза. Излезе стремглаво от колата, пресече от другата страна на тротоара и потъна в подземието. Момчето стоеше с лице към стълбището, а той се приближаваше бавно към него...В момент на интимна усамотеност, включваща уговарянето за хотела, към тях се приближи снажен левент. Усетил, че има нещо нередно в това по късни доби възрастен мъж да си бъбри в подлеза с малко ромче, дишащо лепило, непознатият попита дали всичко е наред.
"Разбира се – отговори смутено депутатът. – Предложих му пари... И му казах да махне това лепило." В следващия миг мъжът го разпозна и стана един от главните свидетели при заведеното в последствие срещу него дело за педофилия...

25.6.2007 г.

Превъплъщения

Прибра се вкъщи изморен и доста спарен от горещия летен ден, прекаран навън. Прииска му се да изпие една студена бира, но го домързя да отиде до магазина и затова си направи кафе. Обичаше го леко изстинало и разредено с няколко капки плясно мляко. Отиде до хладилника, отвори го и се протегна за млякото. Ръката му обаче се оказа странно къса и не достигна рафта. Взря се в нея и замръзна - отново всичко се повтаряше. Ръцете му бързо се смаляваха, краката също; лицето му се изопна от особена болка и промени израза си; тялото му се сви като хармоника и за секунди от мъжа нямаше и следа - пред хладилните рафтове стоеше дребно на ръст момче, на видима възраст около 8 г., което се озърташе несигурно. В следващия момент видя млякото, физиономията му се изкриви в горчива гримаса и ядно тропна с крак. Защо слагаше млякото толкова нависоко? Сърдито, момчето се запъти за стол, на който да се покатери и да достигне любимата напитка. Беше стигнало до масата, когато започна нова трансформация. Ръцете и краката му се смаляваха и прибираха към тялото; очите му загледаха страшно до момента, в който крайници, глава и тяло се смесиха в едно кълбо, което продължаваше да се променя. Накрая резултатът беше потресаващ - на масата стоеше прозрачна бутилка, пълна с ацетон. Тя смигна закачливо на чашата за кафе, надигна дъното си и от гърлото й се процедиха няколко капки ацетон, които цопнаха в топлата напитка. Последната се пробуди, разклати чашката за кафе и погледна враждебно натрапника, позволил си да разреди консинстенцията й. В отговор бутилката се ухили невъзмутимо насреща й. Това накара чашата за кафе да източи врат и да подсвирне за подкрепа. За секунди на масата се разположиха останалите чаши от сервиза за кафе, които заедно с пълната вече с ацетон в кафето чаша започнаха да притискат нахалната бутилка към ръба на масата. Шишето отстъпваше несигурно и накрая се понесе към земята. Почти стигнало до пода, където го чакаше фактическа смърт чрез разпръскването му на малки стъкълца и изтичане на ацетона, се изду застрашително и започна да се трансформира отново. Появиха се крака, ръце и глава, които ясно оформиха силует на мъж в напреднала възраст. Рокерът, целият обвит в синджири, със сребърни пръстени на ръцете, изобразяващи човешки черепи и огромен кръст на врата, стана от пода и седна на масата. Съзря все още неизстиналото кафе, надигна чашата и го изпи наекс. Оригна се шумно, потупа се по корема и изрева с басов глас: "Само хеви метал!" Включи телевизора и се разположи удобно на канапето. В краката му се заотърка красива персийка, очевидно стопанката на дома. Мъркаше нежно и се глезеше. Мъжът понечи да я погали, но не успя. Защото продължи да се трансформира и стана малка мишка. Котката се облиза хищно и подгони мишока, който се скри в тясното пространство между пералнята и стената в антрето. Персийката се опитваше всякак да достигне до жертвата си, а тя, междувременно превърнала се в паяк, се занабира по стената и се помуши през една дупчица от другата й страна. Това бе съседното жилище, където млад мъж готвеше и благоуханните миризми се носеха към тавана. Той не беше сам. В дневната част седеше жена му, която си пилеше ноктите и слушаше новините. Нещо я полази...
- Хайде, комшо, слез от жена ми и ела да вечеряш с нас - провикна се през рамо съпругът, като съзря в чия интимна компания е половинката му.

19.06.2007

На излет

Бай Стойне се скара със жена си, задето беше изгорила мусаката, а ракията вкъщи бе свършила. Хвърли й як бой и отиде в кръчмата, за да се напие. Насвини се като странджански шопар и се дотътрузи почти на четири крака до семейната обител в ранни зори. По обяд стана и хвана гората. Не искаше да вижда жена си за известно време, а и се нуждаеше от разходка, да си освежи главата. Много бе пил предната вечер и продължаваха да му се привиждат чудовища, с които трябваше да се бори. Веселото майско слънце се беше изтърколило в прозрачно-синьото небе над Витоша и осветяваше китна полянка точно над Владая и Мърчаево. Бай Стойне седна до едно дърво, да му прави сянка. Извади от чантата си малко шишенче с ракия, отпи за отскок и се загледа в далечината. Отвори му се удивителна гледка към Люлин планина, по която пробягваха слънчеви зайчета. Чуваше тихото ромолене на близко поточе, в тревите жужаха малки буболечки, а дробовете му се изпълваха със свеж въздух. Налегна го приятна умора. Обърна се по корем на земята и изложи на слънцето скъсаните си подметки. Далечните пасторални звуци на птички го унесоха в блажена дрямка. В това време от съседния чукар се спусна козел. Копитата му потъваха безшумно в тучната трева. Приближи до заспалия човек и навел глава, го заоглежда изучаващо. Бай Сойне усети миризмата на животното и един дълъг език, който го облиза през лицето. "Тая пък мойта едвам влезнала от вратата и бърза да ме целува. Марш, жено, в банята и след като се изкъпеш и дезедорираш, ела де ме прегръщаш!" - изкомандва жена си насън бай Сойне и се обърна на другата страна. Козелът обаче нямаше никакво намерение да оставя мъжа на мира и след като се настани пред него, го заоблизва отново. Езикът му попадна в едното ухо на бай Стойне и го погъделичка особено. "Ха, откъде го знаеш това, мръснице?" - закокетничи доволно с въображаемата си жена бай Стойне и протегна ръка, за да я погали. Ала вместо лицето й напипа брадичката на козела. Тази подробност предизвика вътрешен смут у човека и той попита ядливо: "Жено, много ти е пораснала брадата, ма! Що не се бръснеш по-често?" - и плъзгайки ръката си нагоре по козината на животното, стигна до очите му. "Тц, глей кви очи си изцъклила! Да не си болна нещо?" - заинтересува се той, а козелът от благодарност не спираше да ближе вътрешната страна на ръката му. "Сопри се малко ма, жено!" - продължаваше да нарежда бай Стойне, но в гласа му имаше само одобрителни нотки от случващото се. И в този важен момент от сбърканата комуникация между животно и човек бай Стойне завърши обиска на жена си, стигайки до ушите й. Те се оказаха доста по-дълги от обикновено. "Ама, какво става тука?!?" - сепна се бай Стойне и отвори очи. За части от секундата фиксира силута пред себе си и разпозна белезите на козела. Те нямаха нищо с тези на жена му, останала си вкъщи, и бай Стойне въздъхна с облекчение. - Ей, т`ва, жените, и на сън те оставят на мира! - отбеляза той. - Мойта сигурно вече съжалява, задето изгори яденето. Пък и другия път ще помни да не ме оставя без ракия - и погали козела по главата. Прибра се вкъщи и уважи жена си подобаващо.

29.05.2007 г.

Илияна

Илияна приключи със заданието си и се приготви да си тръгва. Беше унила и главата й тежеше особено. От известно време работата не й спореше, беше потисната, не разговаряше много с колегите си. А всички я знаеха като изключително изпълнителен, весел и контактен човек.
Другите усетиха промяната у нея с бързината на експрес, но никой не се престраши да я попита какво я тормози и кара лицето й да помръква без видима причина, скривайки от света лъчезарна усмивка и бели зъби. Шушукаха по нейн адрес в разплитането на какви ли не конспирации. За това спомагаха и честите й отсъствия напоследък, чиито причини знаеше само началникът й. Имала любовник, се предполагаше. Не, мъжът й имал любовница! Биел я? Съмняваха се. Майка й била безнадежно болна! Имала имотни спорове! Сестра й се развеждала! Безпокояха се. И други слухове покълваха в работната среда. Илияна сама ги провокираше с инертно и почти отчуждено отношение към всичко наоколо. А занемареният външен вид, помръкнали очи и тих глас будеха сляпо съчувствие. Не се бореше и срещу това и мълчаливо го приемаше като последен заслон в дъждовно време. Беше в безизходица!
Единствено съседката й по бюро, Надя, не се стърпя и я попита какво става. А тя смотолеви нещо за проблеми в работата на мъжа си. Нищо повече!
Сега отново беше угрижена, с напрегнат поглед и нервно свити устни. Надя й предложи сестрински:
- Илиянка, да идем да пийнем кафе?
- Не мога, Наде! - излъга Илияна. - Благодаря ти! Но трябва да взимам малкия от градината. А и не съм напазарувала за вкъщи.
Бързаше да си тръгне от работа, сякаш се страхуваше, че ако остане още минутка, всички ще разгадаят по лицето й какво я мъчи. Ще надникнат отвъд очите и ще впият жаден за сензации поглед в душата й. Там ще стои грозната й тайна и ехидно ще се усмихва. И те ще се засмеят възторжено в отговор, сякаш са седнали в киносалона и гледат прожекция на нямо кино с Чарли Чаплин. А не й бе до смях в момента, особено ако трябваше някой да се смее на неин гръб.
Заблуждаваше се в преценката си. Никой не й се подиграваше за нищо, напротив! Но болката й замъгляваше мозъка и тя се опитваше да я потиска дълбоко в себе си, белким я задуши. Затова предпочиташе да се изолира от света и сама да се бори с демоните си.
Прибра се в къщи, като пътьом се отби в магазина. Синът й бе у майка й от няколко дни. Но щом влезе, от вратата, грабна слушалката и провери как е прекарал деня. Не бяха се делили за повече от ден-два и много й липсваше. Не искаше обаче да го вижда точно сега, когато беше повече от всякога неуравновесена, напрегната и слаба! Много слаба! Задоволяваше се да чуе нежния му глас, звънтящ като камбанка в слушалката. Той я успокояваше и й вдъхваше живителните сили, необходими й за справяне със ситуацията. Едно дете да вдъхва толкова смелост на майка си, при това неосъзнато... Очевидно Илияна изживяваше срив, който я разтърсваше из основи, оставайки й горчив вкус в устата. Нямаше отдушник за него, нямаше с кого да сподели. Майка й щеше да се притесни двойно, а от другите изпитваше срам. И се страхуваше от този срам! Затова вложи двойна увереност, че ще преодолее кризата с лекотата, с която решава задачите си в службата.
Занимаваше с маркетинг в рекламна агенция. С мъжа си, Димитър, и малкия им син обитаваха голям апартамент с всички екстри. Като крупен търговец на електронна техника, съпругът успяваше да осигурява семейството си в покриването на всичките му нужди. От няколко месеца обаче у поведението на Димитър настъпи коренна промяна. Охладня почти неусетно към Илияна, беше отнесен някъде към облаците, а вечер редовно закъсняваше.
Подозренията за извънбрачна връзка загризаха като червеи душата на жената. Терзаеше се, че не е добра съпруга, толкова секси, колкото е била преди и мъжът й диреше ласки другаде. Опита се говори с него. Обичаше го и предполагаше, че дори да имат такива проблеми, заедно могат да ги преодолеят. Бързо и по-безболезнено! Но той отказваше да сподели защо бе станал безчувствен към нея и почти не я възприемаше като сексуален обект; защо вече не използва ласкателни обръщения към нея, като “бонбонче", захарче”, “бебче”; а на обвинението й, че има любовница, й се изсмя в лицето и я нарече "параноичка". Но Илияна не можеше да бъде лесно излъгана. Женската интуиция й подсказваше, че към семейната й обител наближава огромна черна буря, която ще помете с пагубна сила и нея, и всичко, в което се бе вричала досега. Започна да преджобва панталоните на Димитър. Ризите и саката му също! Първоначално я зашемети миризмата на чужд женски парфюм, наслоил се в тъканта. Напрегна да скатае погнусата от тоя акт назад в мозъка си и преглътна трудно. Той й изневеряваше, и тя бе вече сигурна в това! После посвикна с натрапчивата и извикваща фалш миризма. Тя бе различна всеки път, макар и еднакво миришеща на чуждо, пошло, жалко и нестойностно!
Като човек, откърмен с патриархалните ценности и моногамието, Илияна трудно приемаше похожденията на Димитър. Но се напъна да ги оправдае, вярвайки, че всеки човек криви от правия път и никой не е безгрешен. За нея семейството бе най-важната институция, а щастието на детето си поставяше пред всичко останало. Последното смяташе, че се осъществимо само при съжителство с двамата родители. Овехтял стереотип, който винаги носи катастрофални последствия.
Освен разконспириращия аромат, лъхащ от ризите на Димитър, намери и разни разписки за дадени суми в куфарчето му. За крупни суми! Не издържа и отиде с документите при него. Скараха се остро. Тя искаше да разбере на всяка цена какво се случва с него, с бизнеса му, с тях, той се защитаваше с нападателен тон, без да дава реални обяснения. Но това не бе всичко. То бе само черешката на тортата, която жената трябваше сама да изяде.
Закъсненията на мъжа й се задълбочаваха и съпровождаха с люти разпри. А самозаблуждението й, че всичко е под контрол, се изтри като с гума, когато Димитър я зашлеви пред сина им.
- Не пред детето, моля те! - изнамери дълбоко сили в себе си да измоли Илияна.
Съгласна бе евентуално да бъде обезличавана и наранявана от него, да бъде мачкана от нарасващия му терор, но не и синът им да става свидетел на грозните сцени. И след това да запечати в съзнанието си лика на лазещата си по пода майка, с насинено око или нацепена устна.
След този побой Илияна си взе детото и избяга при техните. Смяташе да остане там, докато изясни сама за себе си какво следва оттук нататък. Имаше ли смисъл да продължава да бъде с човек, с когото бе живяла години наред в заблуда, или всичко помежду им беше безвъзвратно прекършено като стебло на крехко цвете? Междувременно страхът от физическа саморазправа се засилваше с всеки измина ден...
Стоеше на голям на кръстопът, но в душата й още блеждукаше надежда за брака й; още вярваше, че мъжът й може да се промени. Майка й, като всяка майка, бе на друго мнение. Но Илияна слушаше само сърцето си и след като Димитър я потърси на няколко пъти по телефона у тях, реши да се прибре вкъщи. Постави му обаче условие детето да остане у баба си за известно време. Не желаеше да поема риска и да го излага отново на битов тормоз у дома. Димитър се съгласи на ултиматума и Илияна се завърна.
Като става често обаче, катурнеш ли веднъж се по нанадолнището трудно можеш да издрапаш нагоре. Димитър бе затънал в блатото на собствената си слабост да се оправдава постоянно с другите, беше се алкохолизирал и му липсваше стимул за промяна. Така му беше по-лесно да живее и разчиташе Илияна винаги да му прощава. Държа се прилично с нея няколко дни от завръщането й, след което пак извади на показ тъмната си страна, умело замаскирана до сега. Тя се чудеше, дали го е познавала въобще, понеже той стана по-арогантен и агресивен и отпреди.
Онази вечер, след като сготви, Илияна седна пред телевизора в хола. Той се прибра към полунощ, вонящ на алкохол и залитащ на една страна. Тя се размърда от канапето, където бе спала, стана и отиде до него в коридора.
- Къде беше? - дежурно го попита тя.
Ала вместо отговор, получи изненадващ удар под брадичката.
Залитна и се срещна със стената, която спря тялото й да не падне на земята. Инстинктивно вдигна ръце, за да предпази лицето си, а Димитър я удряше зверски по корема, гърдите, бъбреците. Плачеше и го умоляваше:
- Спри, недей, моля те! - задави се с кръв и слюнка.
Но той не спираше, а се ожесточаваше още повече от безпомощния й вид. От очите му надничаше див бяс, а устата му бълваше ругатни и мръсотии:
- На ти, кучко! Ще те подредя веднъж завинаги, за да ме запомниш! Ще ме питаш къде съм бил! Пачавра! - и продължаваше да я налага здраво.
На следващия ден Илияна не отиде на работа. Беше обезобразена и едвам се придвижваше от нанесения от предната вечер побой. Обади се на майка си и през сълзи й разказа какво й се бе случило отново. Имаше нужда да сподели мъката си с някого - само на майка си имаше вяра, че тайната й ще остане тайна; само тя й бе опора. Майка й я посъветва настоятелно да си извади медицинско и да подаде документи за развод. Но Илияна отново не я послуша и остана с Димитър. До следващия побой, когато пак го напусна и отиде у техните...

24.05.2007

Булевардът и неговите хора

Булевардът се прозяваше като огладнял след кратка дрямка лъв.Денят току-що се пръкваше. Слънцето сънливо докосваше планинските върхове с лъчите си. На небето тук-там лентяйстваха бели облаци, търкащи коремите си в Телевизионната кула. Времето беше обещаващо за почивка и забавления, ако не беше понеделник.
Улиците бяха безупречно измити и по лъскавата им повърхност се носеха луксозни возила. Събираха се закратко на светофарите, където разменяха вежливи поздрави, и продължаваха по маршрута си. Всички страшно бързаха за работа. За целта трябваше да стигнат до Софийския университет, откъдето едната колона с коли свиваше наляво по бул. "В. Левски", а другата - продължаваше направо към Орлов мост.
Магазините още спяха, с изключение на няколкото кафета, които посрещаха с "усмивка" първите си клиенти. Държавните учреждения, офис-сградите, банките и хотелите се подготвяха за тежкия ден с особена трескавост. Само Конникът на пл. "Народно събрание" беше смълчан и странно отнесен. Незабелязващ суетнята на хора и коли около себе си, вперваше бронзов поглед в миналото и се вглъбяваше меланхолично там...
"Шишман" се задръстваше от две таксита, които не помръдваха и предизвикваха суматоха. Клаксони и цветисти ругатни изпълваха пространството и нарушаваха сутрешната идилия на престижния център. Накрая едната кола отстъпи и се разминаха.
Друга кола подсвирна закачливо на чифт красиви обувки, които стъпваха по паважа като на модно дефиле. Обвиваха краката на знатна дама на средна възраст. След като стигна до входа на масивна сграда, положи пръст на един от звънците. Отвори й се и се качи на четвъртия етаж. Приглади с ръка прическата си и звънна на една от вратите. Отвътре се чуха глухи стъпки и се показа млада жена.
- Здравейте! - поздрави смутено момичето.
- Добро утро! - отвърна студено. - Тук ли е г-н Сант?
- Не, но го очакваме всеки момент. Заповядайте!
Секретарката пропусна край себе си гостенката, която се насочи към един извехтял фотьойл и се отпусна тежко там като хипопотам в река.
Мигновено я обзе погнуса! Обходи с мрачен поглед стените, пода и мебелировката и поклати възмутено глава. Предложиха й кафе и вода, но отказа. Никога не приемаше да консумира каквато и да е напитка при посещенията си в този офис. Всичко там я отвращаваше - дори хубавата секретарка, - а имаше толкова надежди за това място като скорошен негов собственик.
Докато чакаше, извади от чантата си някакъв документ и го заразлиства с професионален жест. Мислите й бяха прекъснати от пристигането на Сант.
- Бон жур, мадам! - с галантен жест поздрави бизнесменът. - Извинете ме за закъснението.
- Спестете си любезностите, мосю! - контрира остро. - Времето ми е ограничено, да приключваме!
Мъжът сведе гузен поглед към земята и я покани в кабинета си. Затвори вратата отвътре и усети невидима примка да стяга гърлото му.
- Г-н Сант - започна обещаващо, - поисках от Вас тази среща, за да обсъдим няколко неотложни въпроса, касаещи нашите отношения. Вие, г-н Сант, отново закъснявате с наема и аз...
- Но, мадам - запротестира остро той, - наемът за този месец бе преведен вчера по сметката Ви, не проверихте ли?!? Знаете, пътувам постоянно и...
- Освен това, мосю - прекъсна го на свой ред, - бяхме се разбрали да извършите ремонтни дейности в имота ми, а вече две години нищо не е направено - огледа отново сумрачния офис и процеди през зъби: - Погледнете каква кочина е тука!
Подминавайки ядовитата забележка, бизнесменът отговори спокойно:
- По договор, мадам, съм задължен да ремонтирам имота Ви при представяне от Ваша страна на Решение от съда за заведеното срещу Вас дело от предишните ползватели, което Решение да е във Ваша полза, знаете - направи кратка пауза. - Нима вече сте се снабдили с това Решение?
- Не е важно какво имам аз, мосю! - троснато му заяви. - Дойдох, за да Ви информирам, че ще получите Нотариална покана за доброволно напускане на имота ми. Иначе ще се срещнем в съда!
- Заповядайте, мадам! - лукаво се усмихна бизнесменът.
- Така да бъде, господине! - вбеси се и загледа страшно. - Довиждане! - Стана от мястото си и излезе с префърцунена походка от офиса.
Сант остана на седи на стола си и изпрати събеседничката си с поглед. Горчива гримаса окупира лицето му. Тази жена беше непоправима и невероятно досадна! Тровеше нервите му от първия ден на преговорите, които на няколко пъти проваляше. При подписването на договора за наем поиска от него безусловна парична гаранция, която той удовлетвори. След това постоянно намираше поводи да му се обажда за глупости и да изисква недоговорени помежду им неща... Хвана слушалката и набра телефона на адвоката си.
В това време журналистката беше слязла пред входа и се оглеждаше Срещата не беше преминала според очакванията й и беше кисела. Французинът нямаше да се откаже лесно от офиса и борбата за прекратяване на наемните им отношения щеше да е тежка. Допълнително я изнервяше невъзмутимото му поведение и ехидната усмивка, неслизаща от лицето му. Трябваше да се поуспокои. Извади мобилния си телефон от чантата и набра някого. Зачака.
- Здравей. Зает ли си? Не! Чакам те в "Радисън".
Пресече площада и се насочи към откритата градина на хотела...

26.2.2007 г.

Послушна

Прибрах се директно вкъщи, без да се отбивам никъде, и се захванах на приготвям вечерята. Последните дни бях много напрегната, не се хранех добре и имах смущения със съня. Отидох на преглед при джипито ми. Каза ми, че не страдам от нищо, но ме посъветва да наблягам на нисковъглехидратната храна, да избягвам стреса и да не консумирам известно време алкохол. Възнамерявах безусловно да изпълня лекарските напътствия. Нахраних се добре, изкъпах се и се приготвих да си лягам. Но умората и стресът още обитаваха тялото ми и една идея бързо окупира мислите ми. Усмихнах се лукаво. Станах от леглото и се запътих към хладилника, откъдето извадих бутилката и я опрях о бузата си. Студенината мигновено обхвана цялото ми тяло, което потръпна от удоволствие. Седнах на канапето и се отпуснах. Отвинтих капачката, попих с ноздри аромата и изсипах в шепите си от пенливата течност. Разстлах я върху глезените на краката си и с отмерени кръгови движения я разнесох нагоре към прасците. Продължих бавно към колената, минах по продължението на бедрата и се спрях за миг в края на външната им страна. Оттам нагоре стигнах до ниската част на корема си. Бях се отпуснала съвсем и не мислех за нищо, отдала се единствено на насладата, която сама си доставях. Всяко мускулче, покрай което минаваше ръката ми, тържествуваше заедно мен и се покоряваше безропотно на ласките ми. След като си намасажирах добре корема, се насочих нагоре по извивката на тялото си и стигнах до гърдите. Те ми се усмихваха закачливо и поклащаха предизвикателно под напора на ръцете ми като два добре узрели домата, подканващи да бъдат откъснати. Накрая стигнах до шията и след като обходих и нея старателно, завинтих капачката на шишето и го прибрах отново в хладилника. Знаех си, че няма нищо по-релаксиращо и тонизиращо от течния ми лосион за тяло, за след баня. Когато се успокоих напълно, си легнах и заспах с щастливата мисъл, че от утре няма да съм сама.

2006 г.