Сиромашко лято

На червен кон пристига и иска ръката на циганка.
Не вярва в поверия, поличби и лоши знамения за дъжд.
Ще разхвърли сивото от облаците, сукман ще ушие
на старицата грохнала с поглед на крехко врабче.

Ще закипне виното във бъчвите. Хляба златокор
ще обърне в нощвите. Ще избърше от окото сълзата
на ковача с груби ръце. На стобора ще седне и дълго
ще пие с поглед на небесния керван от стомната лека...

После, после ще дойде при мен и песен ще ми запее.
Ще завие съня ми, детството мое свидно ще върне.
На есента ще подготви мегдан... Моля се и моята зима
от душата да пропъди сиромашкото лятно момче...

08.10.2009

Зимно ми е

Дебела пелена забулва оня хълм,
на който времето е спряло и се кръсти.
Като към Голгота студът пълзи
по хребетите голи. И покрива
със кристална скреж дърветата,
поникнали у мене за разпятия…
Време е. Прошепват снежни устни,
нарисували пейзажи на стъклото
запотено. На двора тича кучето, което
на Снежния човек приказва нещо.
Неразопакована, свещта на масата стои,
а в огнището се дуелират чамове
за сърцето на избрана съчка. Сякаш
по тавана се разпръскват паяци,
опасли с нишки огнени дома ми.
И ми е зимно, много зимно и красиво.
В далечината се раздвижват сенки -
флиртуващи със вятъра самотници,
а аз, облякла чувствата закърпени и
якето дебело, шапката и новите ботушки,
поемам по следите ти безшумни,
направили пъртини до двореца ни.

12.12.2008

Ела, Любов...

“Когато слънцето посипе блясък по земята,
С отвесно падащи, горящи ме лъчи,
Щурец неспирно търка си крилата,
Разкъсвайки със свойта песен тишината,
Ела, Любов - изпепели ме...”
Сафо

Когато вечерница на свода небесен изгрее
и запокитен, се стрелне деня зад оградата,
къщурка малка се сгуши в двора прихлупена,
разпръсквайки мрака със тънка искра,
ела, Любов, под моста, където реката
събира наште тайни в шепи шумящи
и с цвят охра дърветата ръсят любов –
ладии нежни, и розови поемат на път...
Небето сакрално трепти под любовен воал
и милва луната и тя в унес изпада.
А на улицата тиха, до кофи за боклук
две мърляви котета предат ли, предат.
И незнайно как сънищата оживяват –
цветни картини на влюбени момче и момиче,
вървящи през дъжд от красиви макове
с вплетени длани към залеза пурпурен...
Ела, Любов, да ти разкажа
какво си говореха те във захлас.
Аз бях там и ги слушах – вятърна песен,
развята над смълчания град.
Две щипки смях – капка недопита тъга –
и мойта притча, долитаща до теб
с черната четка на коминочистач...

30.11.2008

Японска градина

/на Еien & Marteniza/

Каменните фенери –
онези стройни стожери
на мистиката и духа,
извезват плет от живи спомени,
прокарани ефирно като музика
по избуялата азалия
под моста от копнения...
Реки се врязват с грохот
във пътеката, застлана с цвят.
Златистата им роба е пъплеща
по скалните очертания с фин мъх
змия на черни ивици...
Композиционно се сливат
раят дзен и вселената.
Спокойствие обхваща въздуха
и струят слънчеви съзерцания...
С крехкостта на живота
бамбуковите стебла ми навяват
приглушена носталгия по теб.
Гората е гъста и обвива
с копринен шал сетивата.
Но свършва на оня край.
Там, където мие снага
във свещената вода...
Ако отправя поглед там –
сред танцуващите лилии,
до каменните езерца,
вероятно ще видя любовта,
препускаща като водно конче.
Ела да пием чай...

04.09.2008

Вдовица

Балдахинеста, нощта ме приютява
зад изкованите от малахит и рози двери.
През които не преминах – овдовяла.
Ръце на пеперуди – чинар строшени.

Затулена от скръб преломна, и сама,
на тъмното оглеждам жадното му гърло.
Да видя где нощуват рибите, с хриле,
събрали на света изумрудената сила.

А наоколо прибоят на морето мята се.
Вълните се прегръщат диво и и умират.
Скитниците, съдрали с вой последен
едната си одежда синя – като мен.

Помръкнали, клепачите ми в тежък сън
будуват. Сребро луната щедро сипе...
Да откупи като робиня болката от мен,
оплела с похот душата ми сломена.

Снагата ми притихнала белее в мрака.
И моля се да видя пак лазурния ти лик.
Уви, с глава обронена посрещам утрото.
От пясъка студен литна морска птица.

29.08.2008

Утро

по нежните сипеи
на благоуханните утрини
се носят трепетни желания

в приказно-красивото небе
се гмуркат бели вдъхновения
с пухкав звънък смях

обвита с дантелена перелина
от облачен прах и рубинен копнеж
слънчевата жена се усмихва

по златистите й коси
се спускат игриви поточета
събиращи животворната й сила

минзухари и кокичета надничат
от очите й обърнати
към нашия двор и къща

пръстите й докосват лицето ти
преди да се досъбудя
славей пее трели

отнемам те от нея
със кашмирени устни
облъхали те с бръшлян и мента

26.02.2008

По-добре

По-добре да беше спрял мигът,
когато утрото напъпваше.
Нощта разсъбличаше кристална
свян. Луната се големееше...
По-добре да не бях видяла
как кокичетата никнат
с люта жар от заспалата земя.
И как чемширът в двора
ми проговори с почти човешки
глас. По-добре вятърът
да бе останал солидарен с нас
и кротко си мълчеше,
вместо със брътвежите си леки
да навява и страх, и печал.
По-добре да нямаше съмнения,
бродещи като странници
из пустеещи тъми. На обичта й
подрязаха крилата -
виновниците сме само аз и ти.

05.02.2008

Пей ми, Мандолино, пей!

Пей ми, Мандолино, пей!
Чуваш ли как триста дяволи
в душата моя се заселват?
С песента ти, мамеща и тъжна,
купища морета в мен бушуват.
Пей ми, Мандолино, пей!
Със мелодията твоя да се слея
искам. Да усетя на прибоя
пулса, преди поредната сълза
в мен покълне и поникнат две...
Пей ми, Мандолино, пей!
Нека литна на безкрила птица.
Загърбила изтърканите друмища,
да се възнеса на мечти кристално-
чисти. И подиря очите на дете.
Пей ми, Мандолино, пей!
Защо измъчваш ме със тая жална
песен? Сякаш хиляди коне
оставят в мене кървави нозе.
Цигулка стара предвещава гибел.
Пей ми, Мандолино, пей!
Да заиграе кръвта ми лудешки.
Нека във вихрен танц ме завърти
и с омайна серенада ме покори
рицарят на моите мечти.

06.12.2007 г.

Обичам те

искам да се кача на Покрива на света
където въздухът е разреден и притиска слепоочията
където природата е върховен Господар
а човек – по-нищожен и от мравка
където мога да докосна с пръсти небето
а от облаците да ти изплета дебел шал за зимата
и оттам да извикам с пълно гърло обичам те
додето нещо остро се вреже дълбоко в дробовете ми
с ледената студенина на безпощаден кинжал
възнегодувало от моята дързост да крещя на Бог
а очите ми се насълзят от болка и обида
стиснали за секунди гърлото ми
но успяло да възпроизведе вик
отлетял в космоса да звучи като поздравление
заедно с Валя Балканска и Бранденбургския концерт на Бах
представяш ли си вечер
когато звездите изгреят на небосклона
вместо да ти показват Млечния път
Голямата и Малката мечка
да ти нашепват завоалирано
обичам те обичам те
и този нежен като повей шепот
да ти напомня на тъжен вой на върколак
срещу края на поредната кръгла луна
а сутрин слънцето вместо с лъчите си
да те буди с моето топло обичам те
рисуващо по лицето ти като живописец не друго
а устните ми - меки и горещи
жигосващи те с печата си за собственост
научили се от теб и да проклинат и да боготворят
но никога признаващи вина
за да може един ден когато ме няма
да бъдеш сгряван от моето обичам те
оживяващо пред теб като на кино
да те милва и утешава в трудни моменти
когато си самотен и копнееш да споделям нощите ти
дотогава няма да ми омръзне да ти повтарям че те обичам
но дали ти няма да се умориш да го слушаш някой ден

01.11.2007 г.

Попитах за теб...

попитах като в песента едно пересто облаче
търкалящо се като топка в небето
осеяно и с други бели като бесерчета
мидички и корали облаци
наивни като скрита надежда в детски очи
неразбиращи думи като не мога и не трябва
малчугани отпуснали се на синята гръд на баща си
да си почиват от игри време и пространства
дали то пък и те не са те срещнали по пътя си
започващ от Нос Добра Надежда
минаващ през Бермудите и Аляска
и завършващ при Амазонската джунгла и Екватора
дали знаят как изглеждаш -
блондин ли си брюнет или червенокос
смешен ли си или тъжен
какво обичаш да ядеш правиш
и слушаш в свободното си време
къде ходиш и за какво мечтаеш
и дали мен ме има там -
седнала на някоя пейка в парка
в слънчев летен ден
отпусната и спокойна
наслаждаваща се на прекрасната гледка
и отдала се единствено на трескавото си очакване
да те видя а около мен -
деца играят на площадката
майките им си бъбрят в съседство
а птички огласят с песните си пейзажа
докато косите ми се поздравяват с вятъра
по странен индиански обичай
предвещаващ добра среща с хубави емоции
лицето ми е погалено от слънцето и сияе
ръцете - потни и прибрани към тялото
с леко стиснати юмручета
издаващи нарастващата у мене нервност
и учестените удари на сърцето ми
а ти бързаш към мене с хубав букет от рози
спретнато облечен и напарфюмиран
притесняващ се суетно как изглеждаш
дали ще те харесам
и как ще протече разговорът ни
въртящ се основно около това
какво обичам да ям правя
и слушам в свободното си време
къде ходя и за какво мечтая
и дали теб те има там -
как си говориш с едно пересто облаче
търкалящо се като топка в небето...

26.10.2007 г.

Есен

Слънцето филигранно изработва подобно
на фина дантела хамак от лъчите си.

Небето си подготвя филц за шапка, по мярка,
равна на относителното тегло на отлитащите ята.

Земята жадно поема дъжда във недрата си,
с уговорка да даде богат урожай догодина.

Вятърът неравноделно си тактува с пръсти,
сервилничейки на бавно изтичащото време.

Краят е начало. Скоро ще дойде моментът
лозята да се подрежат. Пшеница да се засее.

За да кипне наесен гроздето в бъчвите.
Хлябът – омесен след златна жътва...

А птиците ще се завърнат от юг с пролетта,
конформистично настроени да продължат вида си.

17.09.2007