С автограф върху устните

ще изпиша отзад напред
фабулата,
която се задържа
на върха на езика ми
и описва дългия път
на тайните предания за
Тигър и Ефрат.
Две палави сестри, разбунили
с пенливата страст
на леките си движения
древни чудовища,
дремещи в теб от векове.
И с тънък грохот
врязващи се в делтата
на тръпнещата за споделяне
развръзка, около която
накъсаната суша напомня,
че прологът е бил
по-дълъг от обичайното,
а кулминацията - кратка
и отшумяваща екстазно
с кървавочервеното неудобство
на залеза - роб на сетивата...
Точка без епилог,
защото съдбата на героите
е неясна поради мъглявината
в погледите им, ще бъде
тихото, едва дочуто
лъстиво разголване
на тишината, полепнала
по кориците на нашата книга.
Със всяко нейно пренаписване
тишината
нараства и изпълва докрай
тясното пространство
между страниците, за което
устните отново
ще намерят път
да очертаят фабулата
през делтата до скрития нагон
на бедстващия
залез-оазис...

24.01.2010
*Фотография - Ангел Ненов

Отново за Потопа

"Ной е седнал в крайпътната кръчма
и се дави във спомени,
а момчето, което сервира, изобщо не знае,
че човекът, самотно загледан във нищото,
има нужда да бъде спасен."
Яна Кременска

Ной е тъжен. Потопът се връща.
И заплашва да изсипе небето в кобалт.
Няма с кого - в препълнената кръчма -
да вдигнеш тост за отдавна преживяни неща.
Само във въздуха нещо още напомня,
че животът се върти във своята кожа.
Смях и поквара заместват очите на хората.
Дребни страсти омесват сърцата им,
пълни със жлъч и омраза към ближния.
Боже, защо ме наказа да гледам как
калта им се свлича от телата до кост?
Нали калта е най-милостива, макар и мръсна.
Тя лесно покрива горчилка и страст...
Ной отпива и се моли да зърне на прага
поне един читав човек. С когото да тръгне.
Сервитьорът кимва с глава и на масата
сяда стара като египетска крипта жена.
Стара - привидно. Прилича на Ева,
нима е тъй остаряла? И със чаша в ръка.
Змията навярно се пече до огнището,
ако не е умряла нейде от своя хомот.
Защо само хората остават верни докрая
на стремежа си да убиват всичко с апломб?
И трети потоп да им пратиш, Господи,
пак не ще разберат, че всяко падение
им струва цената, умножена със лихвите.
И милиони години невтасала съвест с изтекъл срок.
Затова по-добре да не губиме време -
ние с Ева ще тръгнем оттук и ще се разделим.
Но преди да излезем, ще хвърлим на бара
своето знание вместо пари. За награда.
Сервитьорът ако иска, да се почерпи.
И той е човек, макар да изглежда странно,
а от очите му - прехвърчат искри...

13.01.2010

На М.Д.

И се криех зад маската удобна
на вечерната тъга, изпридала
валма несподелени с чашата тревоги.
Случайност бе, че здрачът-скитник
побеля до пепеливо и на устните ми
легна скришно многоточие, но в недоимък
бях. И роклята си щедро снех от себе си
и дадох я в часа на своето убийство.
За да спася оная част от себе си,
която другиму дарявах непоискано
и красях на крехкия възторг венеца.
А трябваше да се откажа да си мисля,
че дъното си няма памет. Във него
се оглеждах като за последно - жаба,
нецелуната от принц, се виех устремено
като грахово стебло до второто небе.
Ще намеря ли остатък ненаучено добро,
за което да разказват прегрешилите,
или ще остана ножът кървав във ръцете ти,
с който ти отнех завинаги
илюзията да се познаваш...

10.01.2010