Комплицирана с причудливи смисли,
нощта
разстрелва всички мои несъстоятелства от упор.
В маган въртят се прежните одежди
на разхвърляното мое право да съм татулна.
Инсинуирани с комплот случаен,
остъргват колене принадените истини
о стръмното на бягащото видело.
С протегнати напред ръце –
да го завинтим за стената глъзгаво е.
И решително проблясват във сфумато
отвлечените схоластични самодостатъчности
Обречеността ми не е опасна
Страшното е във отлъченото недокосванe
с което заразявах мостовете си и подмолите...
За да наедрее ларгото подпъхнато
инкрустирам ситни стъпки
по первазите на агонизиращите липси
Храня си душата с гълъби.
И запълвам тъмнината, посивяла
от мълчание, със взривяващо разбиране.
Ще те намеря, знам, на дъното на самотата ми.
Не ме изгубвай, докато я прелиствам
12.03.2009
4 коментара:
Този стих го усещам много близък до себе си- мисля, че се досещаш защо.:)
Аз съм изключително упорита жена, Дес. Макар и крехка на вид, борбена съм и много рядко се признавам за победена за каквото и да било. Отказвам да приема пораженията и често влизам в конфликт със себе си. Не знам инатът, или темпераментността ми е в повече, или стремежът да се вглеждам и оглеждам, но нерядко пиша и в черно. Зависи от периода. Хубавото е, че той не се задържа дълго.
п.п. трябва да се замисля един ден, живот и здраве, когато ми уври кратуната, да се пробвам при пиесите. Е, не сме Шекспир все пак... :)))
Гери, туй е много сложно за мен, не ме затруднявай толкова, моля ти се, шегувам се, поздрави!
Съжалявам, че съм те затруднила. Понякога ми идват едни такива...
Поздрав! :))
Публикуване на коментар