сряда, юни 17, 2009

Лулата на дядо



Щом се спусне синкав мрак над къщите
и керемиденочервен,
залезът се спре до оградите сгънати,
зад които животът – този стар нехранимайко –
раздал е залозите,
след тежък ден отпуснал душа,
накрая запушва дълга лула и мълчи.
Лулата, познала грубите дядови пръсти,
от труд набраздени
и от липсата на нежната ласка на баба,
все тъй съска и дими.
Като отрова разтваря всеки спастрен миг,
от който боязливо наднича
недоверчивото мое детство изплувало...
И литва мисълта, над кория препуска,
с два-три перести облака спори разпалено.
За децата от махалата -
играят ли в прашното още на топчета,
или мама пак е препекла кекса със ягоди...
Татко под асмата вестник чете
и си крие лицето сериозно.
От силното слънце няма помен от вятър.
Времето спряло е, а филизите -
капризни госпожици -
бягат и лазят по стената като гущери.
И като странен бродяга котаракът обикаля
из стаята, на сено и круши ухаеща.
После обръща корем на прага и замижава.
Въздухът потреперва в лятната си риза.
А когато
денят превали отвъд хоризонта
и се спусне синкав мрак над къщите,
лулата на дядо претворява истории чудни.
Животът отново е същият!
Усещам сякаш тютюн между пръстите...

17.06.2009

4 коментара:

Agaq каза...

И аз помня мекиците на баба - най-сладки от всички на света :)
Поздрави за стихчето - много е хубаво, Гиче!

Гичка Граматикова каза...

Е, не всичко е било баш така, но ако го няма творческият елемент, всичко губи смисъл.
Мммм... обичам мекици!
Баба, бог да я прости, ми правeше вълшебни палачинки и меденки :)

Любомир Николов каза...

Така те искам, браво, Гери,
Малко в моя стил, да мога и аз да кажа, всичко разбрах, всичко ми е ясно! И ми харесва!
Поздрави!

Анонимен каза...

Поздрави, Любо!
Радвам се, че стихът ми те е докоснал!
Г. :)