Ще яхна пак метлата и при тебе ще дойда. В ада ли, в рая ли ще се срещнем по видело. На планетата черна при Малкия Принц ще приседнем. Ще говорим за рози, овце и за Млечния път,
който с прашинеста нежност обвива ни мислите и в стакато полюшва света - да не падне по гръб, за да види, излегнат в тревата, как изгаря нашият път. Като паяжина опънал нишка до пръстена на Сатурн.
Ако трябва и до Бог ще достигне метлата ми бърза. Колко сме пили със него абсент до крехки зари. И той все пак е мъж, ще изготвим набързо поръчката. Ще теглим накрая чертата и ще се разплатим.
Ако ли не – ти ме чакай при белоцветните вишни. Ще пристигна във бяло, ще ти грейна в лице. Ще захвърля метлата, Майсторе, в съня ти ще легна. После, после нощта ще притихне дълбоко ранена.
Имаше навремето една единствена Мария. От нея Микеланджело изми очи и от болката й и почерпи сили за едната “Пиета”. И като “Черната Дева” я представяха. И хорове църковни псалми пееха за жената, която бе наравно и Божия майка, и жената на Йосиф – дърводелеца. И църквата я почиташе. Наричаха я Богородица. А в протестанството я отричаха. Обявиха я за благочестива жена, майка на Иисус, но най-обикновен човек – жена - а служещите ней – идолопоклонници. В исляма бе почитана наред с Ева и Фатима. Нестинарите я носеха, облечена в икона, наред с тези на Св. Константин и Елена. На парещи въглени стъпваха краката й боси. Но бе линчувана в ерес. В езически обред. И църквата я погна, както се преследва дивеч. И иконописци я изписваха с Витлеемската звезда. Други я рисуваха във ситен пурпур – символ на мъдростта, че бе самата прелест. Майка, сплела длани с Магдалинините, нескончаемо впила взор в сина си разпнат... И Тициан я възнесе благо на небето. А Ел Греко илюстрира Благовещението. Непорочното зачатие на Сина Божи бе предшествано и от това на самата Мария. Как иначе от човек ще се роди бог? И жена, и Светата Майка, и Дева, Мадона, почитана и отричана, Мария бе единствена! Дори гробът й настрои църквите и разрази помежду им спорове невиждани. Но днес има една друга Мария. Прилича на единствената, но тази има избор. Тя дори не е онази, която е “жената на всички мъже и на мъртвите даже”. С нея няма кой да премита пода на изкуството, защото тя самата служи за под във онзи мизерен локал – където я забърсва всеки влязъл... Тази Мария има избор. Тя може да си вдигне шапката и да замине някъде. Да избяга. Да се скрие и да се моли за божието чудо, че един ден синът й няма да я мрази, че е продавала плътта си... И когато дойде ред да си замине оттук, апостолите на душата й ще бъдат до олтара й. Всичките. До един – заедно със Тома. Защото и най-неверният би повярвал в нея, ако тя успее да надвие хищната си природа и откаже едно бренди със сгъната банкнота в деколтето.
Не ще ми го отнемеш, г-жо по заместване. Ще го целуваш по лицето само през трупа ми. С жадните си пръсти душата му да оплетеш копнееш. Надигай чашата, че ще ти е последна!
Във тоя град не си желана, г-жо Недоверие. Не бяха ни един, ни двама твойте воини дрипави, осъмнали с бутилка от пелин в ръка и с нож. Кълняха се, че те обичат. А всъщност пийнали,
натирваха си участта проклета, че ще трябва снагата ти измършавяла да допират до краката си. И твойте устни, от които се отронва чад и плява, да възкресяват със дъха си. От което се умира.
И дваж по-смъртоносна да си, г-жо Умопомрачение, не ще се спреш по мръкнало пред неговата къща. Не ще го милваш, докато спи и сънува принцеси. Пияна до козирката, вероятно ще прегърнеш
тротоара, а утре – децата ще те сочат с пръст и ще ти се смеят. Така че обирай си крушите и като Хубавата Джиджи – само дето ти не си хубава – хващай влака за Америка. Там ще си щастлива.
И не смятай да се връщаш! На гарата ще бъда аз. Моите очи твоите блуждаещи ще срещнат. Не се завръщай, г-жо Тъга, иначе ще те напия! И от моста ще те запозная със света на рибите...
Тази нощ морето като никога е тихо. Напомня на безгласа бездна след космичен взрив. Събрало в шепите си мраморни звездици, люлее се до зъбера в предсмъртен сън. Тази нощ очите му са мамещо отворени, в очакване да паднат в плен прокудени души. В прибоя му се лутат писък на жени. И грак на птици. После тишина, след която идва мрак. И студ. Тази нощ свещта клеясала напомня на момиче, изтръпнало до кост и чакащо само в нощта. С очи изплакани се взира във морето пусто. И иска да й върне любимия, прегърнат от смъртта. Тази нощ за лодките е страшна черна нощ - забулена и тайнствена. С воал покрива се брега. И мрежите мълчат. Във кръчмата се леят приказки. Прокоба тежка тегне и скрипти из въздуха. Тази нощ морето тореадорски се сражава с упорити демони. Чеда на горди и погинали мъже. Тази нощ сирените са девствено-красиви. И се смеят. Устройват си вендета със окъснели кораби...
.jpg)
