Вода

/на Яна Кременска/

Дъждът е твоят дом
и от въпросите
строиш си кули, за да стигнеш
вчерашните обещания,
скрепени с облачна тъга.
Обуй си някогашните надежди
и със жест уверен
се приплъзни
по водата (като слънчев лъч
по размечтаното лице на листопада)...
Аз ще те чакам
от другата страна на реката.
Ще ме познаеш
по разветите коси от сняг,
обвили и стаили дъха
на тежките вечерни часове...
Лавини, люляни в слънчевите пазви
на подножия и върхове,
ще спасиш красотата си
със ромолене,
а аз ще бъда няма да те слушам
с ледено,
почти старозаветно опиянение.
И в стъпките си тихи
ще оставим
следа от зимния хербарий
на водата, попаднала
в бялата прегръдка на забрава изначална.
Докато някой смахнат
не я открие
и разчете по памет.

08.02.2010