Точка

Тя с бодежи си проправя път.
Разгонва камъните,
разсъмнали улици и
карамелени отломки от слънца.
Намотава си реките до коляно
и загребва от билата с шепи –
да си размножи до шест лицата...

На пръста си върти очите,
да не гледа къде стъпва,
когато земята под краката й
е пасище за вряща слепота -
от плъзналите от небето филизи,
облизали я вулканично по челото.

Тя лекува опърлените цветя
със страх. Страхът от леш,
на който и гарваните не налитат.
Сплита небето на малки кошници
и слага в тях нарисуваните облаци.

Обича със студено,
полувтренчено вцепенение,
така че и живият става по-мъртъв
от мъртъв, изгнил от скука клон.

Тя не мрази повторно.
Стига й да намрази за начало
и неприязънта й се забива като трън
в първия хилаво-усмихнат дъжд,
който я размива до точка на изключване.

Точката, която виси от илика
на разнищен като охлюв стон,
е бледолилава и прилича на мен,
когато бях началото и края
на твоя летен ден

15.12.2008