неделя, май 10, 2009

Последна битка



Не ми остана смелост за запазване.
Удави се в окото на презряла буря.
Прободена на щит, остана след потерята,
която ти ми прати – да ме отмъкне.
И с вик посрещнах на земята тътена.
Във вените ми се разля масло наместо кръв.
Задавена от обиди, прегърнах идеята
да тръгна на поход срещу самата себе си.
Не беше трудно, някак сродно бе
да загърбя минало и страсти недовършени.
Извърнах поглед от всичко ненаучено
и се гмурнах в ямата, засмукала ме.
Във зной отпушвах душата си побита
и виех срещу всеки повей на носталгия.
Сродявах се със камъните, мразех птиците,
навяващи ми опит за пропадане.
Не срещнах хора – озверели глутници
ме хапеха, а после ме напиваха за цяр.
И нарамила на мрачното усое ремъка,
довеждах го до портите ти непристъпни.
Не ми отиваше да съм жената-воин.
Нямах нито знаме, ни копие, ни меч.
За мен победите са само приказки,
с които някой луд преяжда на корем.
Уви, наложи се да се целуна със погрома.
Целувката бе страшна и ми студенее.
Но и последната горчива чаша да обърна,
пак с тебе ще се сблъскаме, Животе!

10.05.2009

3 коментара:

Иван Христов каза...

Много рицари на честта са тръгвали в битка срещу себе си. Това наистина е най-голямата победа, ако я постигне човек. Да победиш себе си! Собственото "Аз"!

Но живота се оказа по Вапцаровски "с груби лапи челични". И само силните по дух продължават борбата. А тъжните момичета като авторката, просто не могат да скрият душевната мъка, колкото и да се стараят. Те, обаче, имат предимството, че могат да изливат мъката си върху белия лист. Което е добре.
Хартията е търпелива...

Анонимен каза...

Много хубав коментар!
"Хартията е търпелива..."
Да. Тя търпи засега и капризите, и суетата, и настроенията ми.
С поздрав съм ;)
Г.

Иван Христов каза...

Много тъжно пишеш.
Бъркаш дълбоко в душата човешка! Няма ли какво да те зарадва?
Макар, че тъжните стихове са класиката в поезията, ми се иска да те "видя" по-весела.

Бъди здрава!
И по-весела!