В лудницата

За лудницата съм, ти казвам.
При лекарите с белите престилки.
И болните – по-нормални от буден сън.
Защото в живота си вървя насляпо.
Като безобразен сомнамбул.
Та за лудницата ти говорех.
Там ще ми дават успокоителни –
три пъти дневно. Като на другите.
Но нали съм хитра, ще ги крия под езика.
А после – ще ги хвърлям в кошчето.
Ще се сближа с пазача тлъст.
И той с една душа греховна крета.
Ще вижда във очите ми корабчета плуващи.
А аз от него ще изтръгна смисъла,
с който ще залостя илюзиите отвън.
Ще ги залостя, но преди това
ще си потърся лек за стигмата на раните.
За слабостта си да отглеждам път,
през който огледалото достига края, знам.
Ще счупя тънкия витраж и с кристалите
ще нарисувам своето царуване
по абортиралите вени на стената.
Начертала картата в главата си,
ще се внедря в отбора на побърканите.
При тях се влиза само с пропуск
и всеки нов е враг. Ще трябва да побързам.
Животът им – на счупен рог приличащ –
е безподобен. Няма и за бог да прости.
А тук отвъдното си няма име...
Във този дом, от грешки и страдания лишен,
във пот, и кръв, и крясъци затънал,
ще сипна капка ум у всеки за разплата.
И дала предусещане за дъжд,
ще се взривим във здрача с гръм.
А със свободата си на изпроводяк
ще можем ли да се нахраним някак?
На лудия му дай окови. И врата за блъскане.
Главата остра е и ще я разбие.
За да полети към нищото щастлив.
За лудницата съм, ти казвам...

07.09.2009