/на Мария Йорданова - Ida/
Щастлива си, когато със зората
дойде до теб на пръсти и те целуне.
По лицето ти се спусне мантия красива,
изтъкана от най-ефирната коприна.
С нея слънцето облича си децата,
да не мръзнат повече от студ среднощен.
Дори саксията вкъщи, цветята в двора,
дарени са със обич, за да възкръснат
И когато дойде време на бала пищен
да отидат, болните се оживяват,
здравите - флиртуват. На сутринта
веселието замира. Навън е тихо, тихо.
Тъй както хората живеят и умират,
за да пребъдат, с нов живот закичени,
и цветята са избрани да са вечни.
Не вярваш ли, рози пеят във очите ти.
25.01.2009
Няма коментари:
Публикуване на коментар