Едно момче със мене тихо разговаря

Убягват ми красивите неща, любими.
Във мен цветята нямат почва за цъфтене.
Небето ненаречено оттича се в зениците.
И капе като кръв процедена по скулите.

За слънце и луна словата ми са глухи.
Не ще събудя с нежен гъдел вятъра.
Да разроши по детински усмивките заспали.
И да се разплисне светъл лъч по пясъка.

Да пресрещнем пак на кея погледите си.
Да завържем вечерта там да ни чака.
Пияни от любов, да спорим със самотника,
претоплящ вечерята си от спомени.

Морето разлюляно като ехо се смирява.
Събира в раковини истории прастари.
Едно момче със мене тихо разговаря.
Подритва камъче и се скрива във трапчинка.

26.04.2009

Разпети петък

Отново е Разпети петък.
И отново слънцето ветрее
рани кървави на хоризонта.
Венецът трънен захвърлен е
в прахта, отдето
ще изпръхне мор невиждана.
Във въхдуха разтваря се
омара душна и притихва,
а в сърцата някой е вселил Варава...
За размяна – срещу истина...
Отново със Пилат Понтийски
мият си ръцете хората. Отново
на три пъти Петър се отрича
от Христос в нощта плебейска.
Със сребърниците на Юда
въже кораво лесно ще си купиш.
Но душата крехка в шепи ще тешиш ли,
ако си предал другаря,
целунал те на Тайната вечеря...
Но кое е по-страшно, Боже -
да предадеш веднъж,
или да се отречеш – на три пъти?
Нима над вярата стоят теглилки
и с мерни единици се претеглят думите?
С мирото драгоценно и със граала
насищаш ли тъгата своя,
поляла само кълна
на уродливата природа у човека?
Днес всеки сам си носи кръста, Господи,
и роптае срещу вятъра,
но Голгота сякаш му е до колене...
Затуй спри да страдаш
и да се възнасяш. Не позволявай
да те бият с пръчки – да си унижаван.
Да те кичат със венци трънливи –
не им разрешавай.
Не умирай. Не възкръсвай.
С очи болеещи не гледай към небето –
бездънна яма е. Мълчи.
Женски сълзи в пазва не прибирай
и възторзи, разпилени по света.
Но благочестив бъди
и ми прости думите, що изрекох тука...
На Разпети петък коленича аз
пред твоя кръст – да целуна нозете ти
и да се помоля. За да стигна утре
до своята Голгота –
и да си отида.

16.04.2009

И е любов

И е нощ, и е светло.
И луната блести, и е тихо.
И камината трещи, и сме двамата.
И сме голи, и се желаем.
И лавандула ухае, и е копнежно.
И се погубваме с очи, и е съдбоносно.
И си мълвим, и не е достатъчно.
И се докосваме, и треперим.
И кръвта ни кипи, и е гибелно.
И се ваем с устни, и е страст.
И се любим, и сме тук.
И се искаме отново, и е прекрасно!

17.03.2008

(Не)Изпята песен

Мое диаболистично упование
и ангел мой,
опасявам се, че един ден
ще спреш да разпъваш вените ми –
оседлани бързоноги вихрогони.
Че няма да напридаш тишината
с вечното си отсъствие,
запречващо като с камъни и кал
бентове и очаквания в мен.
Страхувам се, че няма вече
да ме въздигаш и сгромолясваш
с оная утолена жар, от която се ражда
и красиво, и уродливо недоносче.
Че не ще те обичам вяло,
врекла се на тънкострунната посестрима.
И на омразата в сподавичните вопли
на самосъжаление, когато съм по-гола
от истина (Бог обича нищожните!).
Безпокоя се, че някоя нощ
ще замръкнеш самин в чакалнята
на овдовялата гара – онази,
която не ни събра, не ни и раздели.
Че в преизподнята на ужаса,
съхраняваща хаоса на грешките ни
и тяхното неизвършване докрай,
няма да има място за двама луди.
Единият, по-добрият, вероятно
ще угасне с победоносна усмивка
в изменчивото оризово утро.
Този влюбчив до безпаметност предател!...
А виното ще потъмнее от кръвта
на натежалите като гроздове сълзи,
неизплакани и заседнали в гръдта
на земята, дето ще легнем и двамата.
Ако този ден настъпи, скъпи,
удуши ме бързо
и си измий ръцете хубаво.
После се напий в кръчмата
и напиши песен.

06.04.2009

Спомен за едно море

Като малка обичах
да си играя на хвърчило.
Разпервах си ръцете като птица,
разсънила простора със криле,
политах, дива и щастлива.
После нашите ми купиха
хвърчило. Истинско –
от фин плат и с макара.
Играех дълго с него
на една полянка китна,
огряна от лъчите на
търкулнала се във небето
златна пита. И една мечта.
И в пристан се превръщаше
смехът ми звънък
за един човек,
приседнал на една и съща пейка
в парка – негов дом.
Нямаше си име.
И не говореше. В усмивка бегла
криеше тотема на една тъга.
Тогава аз не проумявах
света на възрастните
и се чудех защо ли стиска
във ръцете снимка. Черно-бяла.
Измачкана и стара.
От нея аз долавях смътно
плисък на вълни и страстен зов
на чайки гладни. Уви, сега
се сещам, че със босите нозе
едно дете утъпкваше си път
в пясъка за замък с кули. Навярно
то заключено е още там,
сред морни дюни на
застиналото детство, а ключът
е хвърлен във морето...

02.04.2009