Мое диаболистично упование
и ангел мой,
опасявам се, че един ден
ще спреш да разпъваш вените ми –
оседлани бързоноги вихрогони.
Че няма да напридаш тишината
с вечното си отсъствие,
запречващо като с камъни и кал
бентове и очаквания в мен.
Страхувам се, че няма вече
да ме въздигаш и сгромолясваш
с оная утолена жар, от която се ражда
и красиво, и уродливо недоносче.
Че не ще те обичам вяло,
врекла се на тънкострунната посестрима.
И на омразата в сподавичните вопли
на самосъжаление, когато съм по-гола
от истина (Бог обича нищожните!).
Безпокоя се, че някоя нощ
ще замръкнеш самин в чакалнята
на овдовялата гара – онази,
която не ни събра, не ни и раздели.
Че в преизподнята на ужаса,
съхраняваща хаоса на грешките ни
и тяхното неизвършване докрай,
няма да има място за двама луди.
Единият, по-добрият, вероятно
ще угасне с победоносна усмивка
в изменчивото оризово утро.
Този влюбчив до безпаметност предател!...
А виното ще потъмнее от кръвта
на натежалите като гроздове сълзи,
неизплакани и заседнали в гръдта
на земята, дето ще легнем и двамата.
Ако този ден настъпи, скъпи,
удуши ме бързо
и си измий ръцете хубаво.
После се напий в кръчмата
и напиши песен.
06.04.2009
6 коментара:
Не вярвам, че този, който е способен да те удуши, ще може да ти напише песен.
Всичко останало е много хубаво и силно!
Поздрави!
Тома
Тя, тая песен може да е ода именно:))
Повярвай ми, тук има толкова ирония, колкото не можеш да си представиш.
Здравей, Тома! :))
Гери, няма да посмее. Защото после аз него ще удуша. Нищо, че не съм разбрал всичко.
Хе-хе! Споко. Аз съм пепелянчица :))
Имам усещането, че някой, някъде съвсем малко си е поиграл с нас и че всички ние сме само един човек. Какво мислиш по въпроса?! Колкото и в различни посоки да вървим пътищата ни винаги се пресичат някъде, необяснимо как. Няма нищо случайно на този свят. Аз не обмислям нещата. Просто ги пиша. Казвам ги. Жестикулирам, за да изненадам. За да спазя тайната на думите. Разбирам ги. Разбирам и защо сега се случиха думите ти. Не ме питай откъде знам. Просто знам. Не се отказвам да пиша сърцето си. Не се отказваш да пишеш сърцето си. Всъщност пишеш ответре в него, там е по-загадъчно и необяснимо. Като да бръкнеш в дупка, да докоснеш нещо и то да ти се изплъзне. Интереса е буден като змийски поглед. И сетне бръкваш още по-надълбоко. Питам се - ако всичките ни 'желанийца' за една минута се случваха в следващите моменти, в какви ли точки на света щяхме да сме; къде ли щяхме да сме в 23:59 преди полуноща?; какви тежести ще изпитва ума ни? Играта е да спускаш образите на същността си. Да ги обуславяш, да ги сбръчкваш и след това да ги изгладиш с крем чувственост. Играта ни изхвърля и оставя скелетите ни, които са интересни полугерои. Чувствам се раздвижена по среднощно му. Приятно е. С лек вятър напомнящ за опаката си страна. Чувствам се като залезната Луна, изгрявща в деня. Хубаво е човек да разклонява мислите си извън рамките на същността си.
Миличка, осъзнавам, че този стих е твърде тежък за ефирната ти птича душица!... Ето, отново си отприщила гейзер от емоции в себе си. Освободи се от тях - подреди мислите си, напиши нещо, отрази себе си и пречупения свят там... Твоята виталност е заразителна!
Правилно. Не се опитвай да си обясняваш ей-така нещата. Те сами ще ти представят едно или друго свое лице там, в писането. Няма еднозначни отговори. Няма случайни неща. Помни, думите са красота.
Целувки: Гичка :))
Публикуване на коментар