неделя, април 26, 2009

Едно момче със мене тихо разговаря



Убягват ми красивите неща, любими.
Във мен цветята нямат почва за цъфтене.
Небето ненаречено оттича се в зениците.
И капе като кръв процедена по скулите.

За слънце и луна словата ми са глухи.
Не ще събудя с нежен гъдел вятъра.
Да разроши по детински усмивките заспали.
И да се разплисне светъл лъч по пясъка.

Да пресрещнем пак на кея погледите си.
Да завържем вечерта там да ни чака.
Пияни от любов, да спорим със самотника,
претоплящ вечерята си от спомени.

Морето разлюляно като ехо се смирява.
Събира в раковини истории прастари.
Едно момче със мене тихо разговаря.
Подритва камъче и се скрива във трапчинка.

26.04.2009

3 коментара:

Ivan Hristov каза...

Звучиш ми тъжно, песимистично
и нещо много ти тежи!
Гледай на света по-оптимистично
и весело се усмихни!

Да, точно така става с теб, личи и от фотографията в блога.
Струва ми се че си с черна забрадка, може би нещо голямо те мъчи.
Постарай се да разбереш какъв е смисъла на живота и това ще ти помогне да приемеш по-спокойно и философски нещата, които стават около нас.
Усмихвай се!

Анонимен каза...

Не, не е забрадка. Това са косите ми - черни и прави. Трябва да сложа по-хубава снимка.
Това е просто поезия. Едни пишат за рози и небе, а аз - за несподелената или ограбена любов. В блога ми има публикации на доста по-сериозна тематика. За домашното насилие, за децата, за убийствата по пътищата, за престъпнниците. Има сатира и сатирична проза, където са засегнати злободневни проблеми.
Хубав ден! Ще се усмихвам, обещавам :)
Г.

Ivan Hristov каза...

Ще очаквам да видя усмихнато лице. Тъжните физиономии ми навяват тъга, но така си по-загадъчна, ако държиш да си по-тайнствена остани си такава каквато си тук.
С усмивка:)