понеделник, октомври 27, 2008

Монолог на една развратница

Лишеи. Лишеи и злост се хранят с мен.
Не от днес, не от вчера – от векове изсмукват изсъхналата ми обвивка и от нея не е останало почти нищо.
Като смачкана консервна кутия, търкаляща се из прахоляк от наслоена мръсотия, отчаяние и самота.
Самотна съм. С нея сякаш съм закърмена. И изплюта.
За да заразявам с нея и отново в нея да тъна. До безизразност.
Свикнала съм и не се оплаквам.
Като към замърсения въздух, от който кашлям от дете и имам дупки вместо дробове.
И хляба, който нямахме, а бленувахме…
Пачаврите и те са жени. Макар и най-долна измет.
Сигурно ще свърша в някоя канавка, надрусана и воняща на евтин джин.
И това ще бъде най-доброто извинение заради безсмислено скроения ми живот.
Но изпълнен като на Бродуей.
Успокоявам се, че поне ще чуя затихващите аплаузи на онова нещо, мърдащо отляво, преди да се изнижа зад завесите.
О, Боже, дано да са чисти, а публиката да не ме освирка и замеря с яйца и ругатни.
Имам тикове от псувните.
С тях ме награждават гадните копелета, които навират гнусните си смърдящи мутри в пазвата ми, а ръцете им опипват похотливо бедрата ми, изтръпнали от безчувственост. И от алкохола.
Мразя мъжете. И те не ме обичат.
Мачкат ме, мляскат ме, бият ме, люшкат ме, издевателстват над клетото ми тяло,
търкайки лицето ми в чатала си, или ме карат да коленича и да им целувам обувките, а те плюят отгоре ми, задоволявайки по този начин и най-долните си страсти.
Сякаш има какво повече да изтръгнат от един боклук, научил се да бъде безропотен към гаврите и да дава нищото си.
Защото не съм познала хубавото и в най-бледите му краски в тоя шибан живот.
Ръката на мама беше тежка.
Татко беше поклонник на чашката и комара.
Умря с разбита глава в кръчмата, от която не излизаше.
А ние бяхме пет злощастни деца – две сестри и трима братя.
Ако не осъмвахме бити, се събуждахме гладни.
Гладни и бити. Бити и гладни /каква прозаичност!/.
И тъмната влажна таванска стаичка, където молците се угояваха от страха и мръсните ни дрехи, едва закриващи измършавелите ни тела.
А на покрива зееше огромна дупка, която никой не закърпи.
И прогизвахме при дъжд, а през зимата навяваше сняг оттам.
Вместо жива ласка студът ни затягаше в желязната си примка, заменяйки сърцата ни с камъни.
Самотата беше единствената ни приятелка и изповедник.
Изпълвахме я с наглата си безответливост към всичко и й вдъхвахме живот с бездушие. Бездушие от краставата болка, мизерията и мръсотията, покриващи и бялото на очите ни.
Мама работеше по 20 часа на ден в шивачницата, на циментовия под.
Не говореше. Само дремеше, забола глава в чинията.
И биеше през лицето, мръднеше ли някое дете и я будеше.
Или вземаше залъка от ръката на друго…
Жълтата гостенка я отвлече. За щастие.
Останахме сираци. И стаята биваше много широка да ни побере.
Хазяинът прибра двама от братята ми, които работиха във фабриката му по 15 часа в денонощието срещу храна и подслон.
Най-големият ми брат, спипан при кражба, бе погълнат от мрака с особена привързаност и повече не го видяхме.
А двете със сестра ми се озовахме на улицата.
Чужди сред своите, прегърнахме отшелническия живот, препитавайки се с каквото ни падне.
Време беше да попаднем в местния бордей, където татко оставяше доволно припечеленото от комар, пропито с бренди, пот и цигари.
Бренди, пот и цигари. Драйфа ми се от тях, наслоили се в костите, косата и под ноктите ми.
Драйфа ми се от надупчените ми от иглите ръце, заприличали на вейки.
От сестра ми, избягала с клиент.
От сутеньора, съкрушил и последната ми съпротива.
От мъжете, тъпчещи липсващото ми достойнство
с животинска наслада и с ехидност.
От Лайза Минели и Барбара Стрейзънд.
От живота и красотата, толкова недостъпна и измамна, сякаш никога не е съществувала и аз тепърва ще я измисля…
Но не се сещам да съм била някога красива.
Две измъчени точки имам за очи, но не чувам гласа си от абстиненцията...
Единствено спокойствие намирам в съня си.
Но аз не сънувам. Не мечтая. Не чувствам. Не избирам.
Май се разнежвам. Трябва да си сипя малко бренди.
И да поканя отколешната си дружка на по чашка...

13.05.2008

1 коментар:

Иван Христов каза...

Prosti mi za latinicata! No ima li neshto wqrno ot napisano6to ili wsi4ko e pylna izmislica?
Zashtoto az poznawam takiwa sluchai...