Не, не съм те забравила.
Забравят ли се такива очи,
с цвят на узряла тръстика,
от чиято меласа се опивах.
И глас – чуден, славеев,
пулсиращ под тетивата на
оклюмалото небе. Свидетел
на разстреляните лъжи.
Не, не плача вече скришом.
Не ми останаха въжетата,
с които укротявах мачтите
на разлюлените си вери…
В теб, в себе си не вярвам
вече. Потопена съм в негата
на уморена от полет птица,
намерила подслон в съня.
17.07.2008
Няма коментари:
Публикуване на коментар