Комикът

Представлението завърши с шумни възгласи и мощни аплодисменти, артикулиращи в пространството приповдигнат и тържествен тон на всеобщата хорска радост. Комикът се поклони за последно и се скри зад завесите, изпращайки най-благодарствените си усмивки на Нейно Величество - Публиката. Извикаха го на бис. Излезе, заизрича отново няколко фрази от скеча си, поклони се и пак се прибра. Молеше се тая вечер да не го изцеждат като грейпфрут, нямаше сили за упорити бисове, беше уморен. Съдбата сякаш се смили над клетото му същество и го пощади - не последваха нови излизания. Качи се в гримьорната, седна пред огледалото и се захвана да сваля грима си. С изтриването на всеки пласт лицето му се променяше сериозно и от жизнерадостно то посърна, стана застарено, дори грохнало. Какво чудо е гримът в днешно време, помисли си тъжно той, докато сваляше работния си костюм и обличаше обикновените си вехти дрехи. Когато приключи с преобличането и гримът беше напълно свален, се огледа отново, не се хареса и излезе от гримьорната. На улицата валеше ситен есенен дъжд, отлично допълващ душевното му състояние, характерно за след представление. Зачуди се дали да хваща градския транспорт или да спести стотинки от билет и да повърви пеш. Второто надделя и човекът закрачи унило по тесните тротоари, опитвайки се да върви под покривите на сградите, за да не го вали. Не усещаше нито студа, пронизващ го през тънките дрехи, нито дъжда, междувременно усилил се и мокрещ безпощадно ръкавите му. Беше се затворил в дебелата си черупка, изградена от суета и мрак, и тъгуваше по свой неосъществим свят. Колите профучаваха край него, но не ги виждаше. В близост изрева мощно трамвай, но ропотът заглъхна, преди да достигне до съзнанието му. На няколко пъти стъпи в ловка и си напълни обувките с вода, дори се сбута с някого, но продължи да върви, без да обръща внимание на заобикалящата го действителност. Беше се вглъбил в себе си и разговаряше с черния си спътник - Пустотата. Когато наближи входа на блока си, видя едно зъзнещо дете, скрило се в близкия безистен. Какво ли правеше то навън в този дъжд и защо не бе вкъщи при родителите си? Приближи се бавно до него и като видя колко бе опърпано, а в ръцете му се мъдреше цигулка, се умили. Извади няколко дребни монети и мълчаливо му ги подаде. То се ухили, взе парите и понечи да благодари. Но комикът вече се бе отдалечил. С греещи от признателност очи детето проследи непознатия си покровител, който влезе във входа и изчезна от погледа му. Заизкачва бавно стълбището до втория етаж - никога не използваше асансьора, - където беше жилището му и безшумно влезе вътре. Посрещна го същата обстановка, от която търсеше избавление - мрак и студ. Още не бяха пуснали повсеместно парното, но в неговия апартамент така или иначе нямаше ТЕЦ. Поради невъзможност да си плаща сметките, беше си свалил радиаторите и се сгряваше от топлоотдаването на общите топлинни тръби, минаващи през външните стени на жилището. Ползваше и една малка електрическа печка. Живееше в кухнята. Там ядеше, там спеше, там се самосъжаляваше и възраждаше. Другите две стаи бяха заключени и превърнати в експонати, съхраняващи стари спомени и жалки гротески. Дори не влизаше там, откакто се разведе, а жена му му взе най-ценното, което имаше... Сина им. По едно време мислеше да продаде апартамента и да си закупи по-малък. С остатъка от парите смяташе да заживее по-нормално. Но сметките му излезнаха криви. Елементарното маркетингово проучване, което направи, му се зъбеше грозно насреща. Оказа се, че по-малките апартаменти са по-скъпи от неговия панел, а той искаше нещо по-добро, по възможност тухла. Но при избора на тази алтернатива, трябваше доплаща, а парите не достигаха. Жалките хонорари, които получаваше от представленията, не стигаха за физическото му оцеляване, камо ли с тях да крои някакви по-големи планове. Затова желанието му да се премести на ново място бе попарено като с вряла вода и той продължи да се свира в едната стая. Включи телевизора и отиде до хладилника. Под съпровода на мелодичния глас на телевизионната водеща зарови в хладилника, като че ли имаше какво толкова да извади оттам. С реещ поглед се спря на малката буца сирене, заела нахално като господарка цялото пространство. Извади я и с невивен детски жест я положи на масата. Гледаше сиренето боязливо, понеже съставляваше яденето му за два дни напред, до другия хонорар. Отчупи няколко залъка хляб и заяде бавно, за да излъже стомаха си. А сълзите му, тежки и безутешни, закапаха по мушамата. Легна си с дрехите, за му е по-малко студено, и заразмишлява, доколкото можеше да мисли при тези условия. Искаше му се, ако имаше утрешен ден, той да бъде малко по-добър от днешния. След тази молитва, отправена свише, заспа.

07.12.2006 г.