Нежният благодетел

Седеше в колата си, когато видя момчето. Със спокойна походка то минаваше под една улична лампа, която осветяваше фигурата му. Някъде в небето трябва да имаше луна, но булото й не достигаше до мястото, където беше паркирал той. Това беше странична улица с високоетажни панелни блокове от двете страни и представляваше свърталище на изгладнели котки, воюващи с клошари за преливащите от кофите боклуци.
Идваше тук два пъти седмично, след почерпка в някой локал. Спираше колата в тъмното, изгасваше фаровете и чакаше. Понякога с часове. Всеки път бяха различни. Не помнеше нито лица, нито имена, но изискваше едно и също. Видеше ли някой силует да се откроява под светлинния сноп на близката лампа, насочваше вниманието си натам. Беше нетърпелив, но претенциозен. Диреше дребни, крехки фигури на хора, които с чара и невинността си да запушат зейналата в отеснялата му душа празнина; да стоплят оскотялото му към хората сърце; и да го направят по-щастлив. Искаше да се омеша с тях, да се вклини в измислените им светове, където да постои за малко и да си отиде вкъщи. А там да заспи спокойно и да сънува розови слонове, а не торбалани и таласъми, които го преследваха постоянно... Толкова ли много искаше за себе си? Да постигне макар и моментно избавление от самотата и страха, наслоили се в организма му като медна руда в огромен рудник?...
В него имаше нещо безжизнено, съсипано, упадъчно. Беше дребен на ръст, с топчесто лице. Скрити под огромни очила очи шареха игриво и излъчваха и садизъм, и боязън. Нервна усмивка танцуваше по устните му, сякаш се бореше с остатъци от стари рани. Душевни рани, предизвикани и съпътствани от физическа болка. Един постоянен въртоп от гняв, страдание и безсилие извираше от лоното на отчаянието му и като нервно окончание реагираше на всичко наоколо.
Плачеше неудържимо на сапунените латиносериали, но не успяваше да сдържа жестокостта си към животните. Радваше се на децата в парка, но мразеше майките им. Смееше се на маймунджилъците на политиците, но тъгуваше когато останеше сам. А той живееше самотно и беше асоциален тип. По дефиниция - от дете. Когато майка му го беше затворила в мазето заради някаква щуротия и прекара там ден и половина. И после не продума на никого цяла седмица. А бащата, подпийнал, го биеше редовно вечер с токата на колана си, и търсещ закрила от ударите, се криеше на тавана в тъмното с часове. Там, сгушен между кашони с вехтории, чакаше битовите страсти да отшумят и сърчицето му да се успокои съвсем, за да слезне долу и да си легне по-безшумно...
И после - в училище повечето деца му се подиграваха, че е бъзпълничък и неконтактен. По-големите ученици също използваха незавидното му положение и го поступваха. В резултат на това детската психика, крехка като порцеланова ваза, се пречупи окончателно и той се изолира от света съвсем.
Като по-голям по странно стечение на обстоятелствата се сдуши с по-отракани хора, опита се да завърти бизнес със тях, но си остана дебил. Лоена буца, обременяваща обществото със нестойностното си същeствувание. Скитник по душа - защото не четеше книги, а киснеше по цял ден в кварталното кафене, когато около него кипеше животът и пласментът на дрога - и инфантилен във всяко свое действие...
Не проявяваше интерес към жените и те към него - също.
Имаше ръце като на полски труженик, но работата му не беше физическа. Занимаваше се с интелектуален труд, който обаче не познаваше в детайли. Но не разбираше и себе си във всичките си деформации и противоречия и това го успокояваше. Обитаваше паралелен свят, но се нуждаеше да усеща и чужди метаморфози, в които съзираше единствената възможност за контакт с околния свят. И единствения шанс да бъде приласкван и да обича...
Ходеше с омачкани сиви костюми и шапки с прихлупени периферии, които скриваха налудничавия поглед и омерзена същност, светеща издайнически като алена буква на челото му. В противовес на това имаш приятен, дори ласкав глас.
Понякога пееше в остър пристъп на умиление от нещо и радваше съседите си, чули гласа му през тънкия панел. По този начин печелеше и доверието на ромчетата, с които се срещаше вечер скришом от хорските погледи – говореше им мили неща, докато криеше лицето си в тъмното под шапката. Обещаваше им закрила и пари, след което ги водеше в някой хотел. Там ги нахранваше добре и блудстваше с тях. Имаше си обаче любимец, когото водеше на вилата си в Панчарево...
Разчиташе на изпитаната методика, за да улови в капана си поредната жертва. Проследи я с лаком поглед как преминаше покрай него и се насочваше към подлеза. Излезе стремглаво от колата, пресече от другата страна на тротоара и потъна в подземието. Момчето стоеше с лице към стълбището, а той се приближаваше бавно към него...В момент на интимна усамотеност, включваща уговарянето за хотела, към тях се приближи снажен левент. Усетил, че има нещо нередно в това по късни доби възрастен мъж да си бъбри в подлеза с малко ромче, дишащо лепило, непознатият попита дали всичко е наред.
"Разбира се – отговори смутено депутатът. – Предложих му пари... И му казах да махне това лепило." В следващия миг мъжът го разпозна и стана един от главните свидетели при заведеното в последствие срещу него дело за педофилия...

25.6.2007 г.