Брод

Зарекох се този път да бъда непревземаема.
Като стара крепост. По-тиха от утаена тъга.
По-безчувствена и от студения кремък,
разлюбен набързо от ръцете на майстора.

Като завързан с бяс вятър да са ми очите,
скъсали четирите посоки на идващите бури,
бързащи да изкатерят билото. А слънцето
да се разсърди на цветята и да застачкува.

С апломб да прикривам кървящите си рани
се заклех. И да разговарям само с яростта,
ширеща се като шейх из опразния палат
на сърцето ми. Без оазиси за съвест и смях.

Зарекох се да бъда послушна и да призная
пред себе си, че имам крехкостта на ваза,
чиито парчета не се лепят при целувката й
със земята. Понеже е единствена и се помни.

Трябваше този път да се оставя черният Ад
да ме обгръща с изтръпнали от жар пръсти.
Или просто да вградя завинаги усмивката си
в гранитно-мъртвото море. Трябваше, но

ми се отвори брод, по който тръгнах....

01.06.2008