Гробът ми бе студено и влажно място, понеже земята ме бе гушнала отскоро в пазвата си. Живеех така да се каже някакъв нов живот, заобиколена от тежка, все още неулегнала пръст и няколко червея. Те се опитваха да ме ядат, полазвайки по цялото ми тяло, по главата, ръцете, очите и носа. Дразнеха ме и същевременно ме гъделичкаха, но не можех да им противостоя. Гадини! Острата и натрапчива миризма на ровка пръст сякаш се забиваше в мозъка ми и ме довеждаше почти до колабс. А клаустрофобията, от която страдах приживе, ме влудяваше и дезориентираше до крайност. За мой най-голям ужас!
Искаше ми се всичко да свърши и да спра да мисля, да чувствам и следователно да същестувам, но нещо ме възпираше. Все още не бях напуснала горния свят, имах недовършени неща, които не ми даваха мира и ме задържаха на границата между земята и отвъдното.
Всяка нощ, малко преди 12 ч. в полунощ, ставах от гроба, прекосявах фамилното гробище и се насочвах към къщи. Там мъжът ми си пиеше брендито и не дадаше вид на човек, загубил преди 39 дни жена си при странни обстоятелства. Промъквах се вътре като призрак, заставах пред огромния стенен часовник в хола и връщах стрелките му назад, преди да са отмерили 12- тия час. Тогава трябваше да напусна завинаги този свят и да се отправя към неизвестното, преминавайки през тунела от светлина, отвеждащ до портите на Св. Петър. След като връщах датата назад, се качвах на втория етаж, където са спалните, за да погледам дъщеря ми как спи. Тя бе толкова сладка в легълцето си, а сърцето ми се късаше, че няма да мога повече да я прегръщам и милвам по красивото й личице. Любувах й се известно време и се прибирах обратно в дървеното си легло под земята. Заспивах спокойна, знаейки, че имам още ден отсрочка, за да разбера кой ме уби.
Бях омъжена от пет години, с дъщеря на 3. С него се запознахме на семейно парти, организирано от баща ми. Поводът: реализирането на грандиозна сделка с партьори. Татко имаше преуспяващ бизнес с нефтени продукти, а мъжът ми работеше във фирмата му.
Млад, амбициозен и образован човек, но от непретенциозно семейство, бе успял бързо да се издигне в служебната йерархия и да заеме ръководен пост. Татко видя в негово лице сина, когото никога не е имал, и започна да крои планове за бъдещ зет.
Първата му стъпка в тая насока бе да ни запознае на онова парти. Намерих го за забавен, галантен и умеещ да води разговори мъж. Външният му вид също ме заинтригува. Брюнет, с врана вълниста коса, правилни черти на лицето, кафеви очи и плътни устни. Атлетична фигура. Мек и много приятен глас.
Започнахме да излизаме, първоначално неангажиращо. Не възнамерявах още да се обвързвам сериозно, бях 23-годишна и исках да се налудувам. Но татко насърчи задълбочаването на отношенията ни, оттам и сватбата ни.
Празненството бе зашеметяващо, с много отбрано присъствие, блясък и шампанско. Татко омъжваше единственото си дете и всичко трябваше да бъде перфектно. И то беше перфектно. Гладко се развиха и първите години от брака ни. Бяхме силно влюбени и ни се роди дъщеря. Имахме прекрасна фамилна къща в покрайнините на града и апартамент в ситицентъра. Бизнесът ни вървеше чудесно и нямаше и помен от предвестник, че ще последват тежки моменти за семейството ми.
Един следобед, докато се качвах в колата си от покупки, нещо ме удари в тила. Въздухът ми секна, сякаш някой ме бе стиснал за гърлото. Не можех да говоря, не можех да извикам. Машинално си опипах главата и ръката ми се обагри с кръв. Моята кръв! Заболя ме! Очите ми се разшириха, след това ми причерня и се строполявих на земята. Опомних се... в ковчега, зарит в земята. Чудех се, жива ли съм, мъртва ли съм, и когато разбрах, че не мога да си движа тялото, а духът ми е витален, приех, че съм умряла. И червеите дойдоха за мен...
Една нощ, след като влязох в къщата, за да върна часовника назад, дочух откъслечни реплики от хола. Мъжът ми не бе сам. Спрях се и затаих дъх. Чувала съм, че духовете се усещат от живите, а аз не исках да прекъсвам заниманието на съпруга си. Надникнах и онемях. Той се бе разположил на канапето, а в скута му седеше непозната за мене жена. Говореха си тихо и се целунаха! А горе спеше моето дете!
Не можех повече да гледам и побягнах навън. Не знам колко дълго бях тичала, нито къде стъпвах, но се озовах на шосето. Тръгнах по средата на едното му платно. Коли профучаваха край мен и през мен, но не ги усещах. И шофьорите не ме забелязваха. Нямах идея накъде точно вървя, бях объркана и плачех. Какво бе станало със семейството ми? Защо мъжът ми бе с тази жена? Коя e тя? Имаше ли той пръст в моето убийство? Купища въпроси, които ме връхлитаха като ураган и оставяха поражения върху крехката ми психика. Опомних се. Трябваше да се върна отново там и да върна часовника назад. Мигновено забравих за страха и унижението и се затичах към къщи. Стигнах навреме и преместих стрелките.
Тази нощ не спах. Дълго се въртях в ковчега и горко плачех. Тъжах за увехналата ми без време младост, за малкото си дете, което оставих в несигурни ръце, за татко и мама, които много обичах, и за мъжа си – изневеряващ ми с друга жена. Трябваше да се опитам да се свържа с някого от близките си, да обясня какво бях видяла и да поискам съдействие.
На следващата вечер, малко преди да излезна от гроба за стандартната процедура, се случи нещо странно за тогавашното ми състояние. Земята се разтресе, гробът се отвори и две силни, но невидими ръце ме извадиха от ковчега. Докато се опомня, започнаха да ме душат, причинявайки ми силна болка. Не можех да помръдна, за да се защитя, тялото ми бе безчувствено и вкочанено, а духът ми се гърчеше в предсмъртна агония. Ужасена, мислех само за това дали няма да се разделя и с този си живот, преди да премина тунела, и да изпадна в небитието, в нищото. Тогава нямаше да разбера кой предизвика смъртта ми, за да се опитам той да получи възмездие за стореното си деяние, нито щях да имам шанса да се разхождам в градините на Едем, ядейки превъзходни плодове и разговаряйки с любими хора, напуснали преди мен земния път.
Докато се оплаквах, ме ослепи силна светлина. Невидимите пипала се спуснаха по мен и изчезнаха в земята. Стана ми много хубаво и блажено. Божествената хармония, която ме обгърна, ми откри огромния тунел, през който трябваше да премина. Съжалявах за недовършеното си дело, но знаех че няма обратен път назад. Тръгнах и потънах в него.
30.11.2006 г.
Няма коментари:
Публикуване на коментар