Няма те. И търся усмивката ти в сурнатото
от натежали за сбъдване звезди небе.
Усещам копринено дъха ти през
тътрузещите се с безразличие минути.
При онемялата от свян зора,
петимна да влее невинността си
в приказното зарево на набъбналия ден.
А наречените на теб хоризонти всъщност
са мними и непретенциозни,
но свадливи като мащехи рицари.
С ризници, ковани от детска глъч
и кални обуща, стъпвали неведнъж
на билото на нашия хълм.
Помниш ли как го сгъвахме грижливо
в хербария на слънчевото лято?
С нежни длани и несекващи целувки,
окъпани в позлатата на любовта ни.
Същият онзи връх, сега ветровит
и оголен до мълчание, ни мамеше
с омайна близост и споделено величие...
Няма те. И да продължавам да подхранвам
тая красота е кощунство, нали?!
09.07.2008
Няма коментари:
Публикуване на коментар