Църквата ми

с восък залепвам устните ти
да не говорят - мълчанието кове
прозрения които нямат нужда от обяснения -
тамянът е свършил - свещите догарят
бавно и мъчително като очите ми
потънали в дълбоката черна бездна
на миналия ден - навън луната е в строго
монашеско расо с прогорели краища
като тежко клетвено писмо -
нашето писмо с което се клехме
и пред Господ и пред себе си
че любовта ни ще надживее тленното -
само с погледи и слети до болка устни
повтаряхме постоянно обета си да не би
времето да го изтрие някой ден от лицата ни
заедно с усмивките ни и да забравим
какво сме били един за друг - някога -
във години сякаш неживяни -
във време извън нас -душата ми
клето превита пред олтара на грешките
ридае тихо с горчиви сълзи - там се оглеждат
старите съсухрени силуети на бабички
нареждащи заупокойна молитва -
иконостасът и картините по стените
тягостно мълчат във величието си -
с нож да го режеш това проточващо се
уединение на съда за размера на присъдите ни -
а студът сковава и най-малката искрица
за изкупление - в църквата ми е тясно и пусто -
и все повече ми тежи кръстът

22.02.2008

музикален поздрав: http://www.youtube.com/watch?v=fmjULeODgqc